Калин Терзийски: Да си смел, е по-важно от това да си жив
Калин Терзийски наскоро почерпи за 50 – без да се увлича във метафизичен равносметки или патетични планове за бъдещето. Известният публицист с тапия за доктор и специализация като психиатър е наясно, пътят към пъкъла постоянно е застлан с най-хубави планове и по тази причина избира добродушно да написа новия си разказ. Ето какво показа още той единствено дни след юбилея си.
- Господин Терзийски, ще се фукате или ще си мълчите, че празнувате 50?
- „ Фукам ” може би не е най-точната дума, само че несъмнено ще го споделям на всички места, тъй като в това „ известие ” има и доза смях, и доза горделивост, и доза самоирония. То иде да рече: Ето – съумях да доживея до толкоз, понаправих и някои неща. Според мен - някои от тях положителни. А ето ставам и старичък към този момент. Не напълно, де, само че подобен един – достоен чичко. Просто не мога да си показва: смешно ми е, а ме е и малко боязън, както си е обикновено, по човешки. Винаги ни е боязън от бъдещето, изключително когато в него има думички със „ с ” - като „ напреднала възраст ” и „ гибел ”. И изобщо – както всяко събитие в моя живот, употребявам и това най-пълноценно, екстрахирам от него като от рудник всякакви неща: смях, вдъхновение, тематики за размисъл.
- При дамите 50 са новите 30, а по какъв начин е, съгласно вас, при господата?
- При господата... Още не знам. Надявам се да не са новите 10 - уповавам се да не се вдетиня, и, примерно, да стана придирчив и нерешителен. Всъщност от де да знам... Може би, в случай че е здрав човек и в случай че направи всичко допустимо да е мощен - тъй като силата ни зависи и от самите нас, от настройките и мисленето ни - нищо чудно на 50 да се усеща и по-добре от 30-годишен.
- Все още ли се изживявате като хипар?
- Сложен въпрос. На 50 може би е малко непристойно да си хипи, най-малкото – нямаш луксозна дълга и чуплива коса. И тялото не е напълно уместно за впити клош панталони, за елечета без ръкави на голо и по този начин нататък. А хората посрещат по облеклата, а май в последно време по тях и изпращат. Но хипи философията въпреки всичко е дълбока и мъдра идея за живота. Тя съдържа следните съставки: пацифизъм, безкомпромисно ненасилие (не причиняваш страдалчество даже на муха, даже на комар, който смуче кръвта ти), самовглъбеност, екологична отговорност, вегетарианство, блян към прояснение, блян към разширение на съзнанието. Та не ви ли наподобява това на етичната философия, която са основали и разпространявали Лев Толстой и Махатма Ганди? Е – значи съм хипи повече от всеки път.
- Какви са най-бурните случки от по-предишната ви младост?
- Ами безчет са. Дивотии и безумия съм правил колкото си щеш. Бях на 20, преди малко излязъл от казармата, тъкмо хипи с пораснала към този момент коса, истински Джим Морисън - и влюбен в загадъчна млада дама. Беше в Созопол - при започване на есента. Тя ту се появяваше, ту изчезваше. Ту беше благосклонна и дружелюбна, ту напълно не ми обръщаше внимание. Понякога споделяше, че „ има един човек ”, т.е., че си има евентуално другар, по-възрастен от нас. Но от време на време седеше с часове с мен на брега, на скалите на „ Окото ” (там има основи на една доста остаряла вятърна мелница), слушаше по какъв начин моите другари Ръмпо и Дими (по късно от група „ Сленг ”, Бог да го прости) вършат джемсешън с китарите си, слушаше моите поетични излияния и ме гледаше с доста магнетичните си очи (прекалено). И мълчеше. И аз се побърквах, пиех бренди Слънчев бряг напряко от бутилката, въздишах...Един път – отново седяхме по този начин – тя беше изключително красива, загадъчна и безмълвна и по едно време дори стана и отиде някъде – просто сякаш си отиде. Аз допих на екс бутилката, изправих се, олюлях се...и от някакво изключително, екзистенциално обезсърчение (някой дръвник би споделил от „ келешлък ”) - скочих напряко в морето! От 5 метровата канара. Общо взето – нищо изключително. Ако не беше бурна нощ, и в случай че вълните не бяха съвсем петметрови – тъй като пръските доближиха до равното, до върха на скалите. И аз скочих в черната, разпенена буря. Как съм се измъкнал – това е различен въпрос. Когато бях към този момент на открито – цялото ми дънково яке (помня го като през днешния ден – доста ярък цвят каки, съвсем бяло, доста хубаво) беше станало на линии. От битката и влаченето по скалите, покрити с миди като ножове. Но въпреки всичко – след половин час битка се бях измъкнал на сушата и си седнах, а някой ми подаде нова бутилка – по този начин беше тогава – а кой знае от кое място се появи и тя – и отново безшумно си приседна до мене. И аз отново заразказвах.
Друг път с Марто Карбовски запалихме огън пред Народното събрание, висок към два метра, същинска клада, беше най-истинският, сърдечен и откровен митинг против системата – беше есента преди зимата на Жан Виденов и всички бяхме изпаднали в шокираща беднотия. И ние бяхме първите, които се подвигнаха – сами – подпалихме, вдигнахме плакати, служителите на реда пристигнаха с две коли и микробус – за нас двамата – и ни биха, падна същински въргал – като тия, които сме гледали по фрагментите от същинските, огромни митинги по света. После висяхме цяла нощ на релсата („ трамвая ”) в районното, след това ни мотаха по всякакви странни полицейски места, а след два дни ни осъдиха. На санкция. Нашата ревоюция беше осъдена с санкция. Български работи, някакви.
- Как минава денят ви в самоизолация - какво пишете, какво рисувате?
- При съществуването на днешните връзки концепцията за „ изолираност ” е смешна. Та ние непрестанно поддържаме връзка – и преди общувахме най-вече с посредничеството на компютърните технологии, само че в този момент просто това другарство към този момент напълно излезе преди всичко. Нищо, няма неприятно. Да - и в случай че ще да прозвучи еретично - само че някак избирам това другарство в интернет и по телефоните. То предава мисълта по съвсем „ книжовен ” метод – без замърсяванията от всевъзможни странични „ шумове ”, каквито има при живото другарство в блъсканицата и суетнята на нормалния живот. Та белким Гьоте и Шилер не са общували единствено с писма? Нима Кафка не е написал най-велики мисли в писмата си до Фелице Бауер? Някой ще каже: Е, да, но онлайн си е друго - получаваме освен вербалните сигнали от събеседника, ами безчет други неща: аромати, звуци, картини... Но мисля, че се научихме и във Facebook да предаваме „ на доста писти ” – до момента в който си пишеш с някого, гледаш фотосите му, които са нещо като „ обликът на индивида, какъвто желае да е ”. Така че това другарство е ново, забавно и към момента – доста вълнуващо. А 50-ия си празник открих виртуална галерия – можете да я видите в профила ми във Facebook. Също по този начин не преставам настойчиво да пиша романа си – новия със заглавие „ Аз и Бог ”.
- Как писателят и художникът у вас се бунтуват против лекаря?
- Не работя като доктор от 20 години, тъй че по-скоро одобрявам това момче – доктор Калин Терзийски – като различен, друг от мен човек, който единствено мога да разказвам и дори снизходително да правя оценка. /Бих споделил и „ осъждам ”, само че в действителност ето тъкмо хипи философията ме защищава от всякакво съдене, даже и на себе си от младостта/. А другояче гледайте какъв брой необичайно – аз и в по-зрелите си години съм помагал и оказвам помощ като доктор на доста хора, изключително на хора със зависимости. И към този доктор – „ доктор Терзийски от по-късните години ” – изпитвам по-голяма непосредственост и благосклонност. Той - може да се каже - съм аз. И ще се опитам да пояснявам за какво е по този начин. Ами тъй като младият лекар Терзийски въпреки всичко работеше, с цел да изкарва пари и да прави кариера /не само/, че даже и с цел да натрупа популярност. Като всеки млад и алчен за хубави неща човек. А остарелият лекар Терзийски прави всичките тия неща - с помагането - безплатно, просто, с цел да отиде някой ден в парадайса. Или нещо сходно. Ето по тази причина остарелият лекар Терзийски ми е по-симпатичен. Иначе на писателя Терзийски лекар Терзийски по никакъв начин не му пречи – писателят Терзийски единствено си стои, следи и натрупа материал за писане.
- Мнението ви като психиатър за измененията в българския модел по време на рецесия - през днешния ден поради страха пред вируса с короната?
- Не знам да има някакъв доста избран „ български модел ”, само че ми се коства, че умните хора ще съумеят да използат тая спешна обстановка, с цел да извлекат опит и мъдрост. Както постоянно са правели. А в България, повярвайте, има ужасно доста умни хора - обикалям я непрестанно, обиколил съм всяко нейно кътче, обиколил съм я най-малко 50 пъти цялата.
- Какви са другите вероятни рецесии на духа - тук и в този момент в България - които ни дебнат отвън карантината?
- Кризата постоянно има лековит резултат: Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Аз не просто изтъквам тия думи на Ницше – аз съм ги претърпял! Някой ще каже: Да, само че коронавирусът ни убива. Ще му отговоря по този начин: Да, убива обособени хора, само че апелирам ви се, да не прекаляваме – хора постоянно са умирали. Това не значи, че умира целият народ! Животът продължава и той би трябвало да се живее със храброст и достолепие. Смелият човек е деликатен, не се хвърля в безсмислени рискове, само че несъмнено има пренебрежително отношение към гибелта. Винаги изтъквам великия Рангел Вълчанов: Всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве! Под „ Наздраве ” Рангел разбираше не „ Отдайте се на пиянство и безобразия ”, а нещо по-различно: Живейте с все сили и правете най-хубавото, на което сте способни, с цел да създадем тоя свят подобен, че да има защо да се живее.
- Понеже споменавате незабравимия Рангел Вълчанов, който до последно поддържаше страховит дух в изтерзаната си от рака физика, разкажете за общуването си с него...
- Запознахме се около книгата му, която се споделяше точно „ Всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве ”. Аз бях рецензент дори на тази книга. Помогнах за излизането й. Той към този момент не можеше да приказва с глас – единствено шепнеше, а на врата си имаше дупка. Нямаше канюла или някакъв уред – просто дупка с диаметъра на дребна ябълка. Това не го плашеше изобщо (всъщност – от кое място мога да знам какво е било в сърцето му?). Въпросът е, че той показваше подобен застрашителен, висок, напряко популярен човешки дух...Такава храброст, че аз просто се свивах, прегъвах се на две от поклонение. Щом го зърнех, просто прикляках – толкоз мощен човек те кара да искаш да се поклониш – чак неловко ти става. Велик! Майтапеше се непрестанно. Ходихме нееднократно на нещо като турнета – за срещи с публиката в всякакви градове – по всякакви такива културни начинания. Прсто като странстващи актьори. Той – без глас – само че необикновено и заразително безапелационен. И с чудовищно положително възприятие за комизъм. После...Представях книгата му, помня, в Габрово, Търново...Година или две по-късно седяхме и пиехме чай на тавана му зад църквата " Свети Георги " – и той сервира чая по немислим, пъклен комичен британски метод – с куп смешни церемонии: първо си постави (вече имаше) канюлата, само че по този начин, както се поставя папийонка – пред огледалото – с глуповат и суетни придвижвания – истински Чарли Чаплин. После - тъй като към този момент не можеше да преглъща и в носа имаше сонда, стигаща до стомаха, с която се хранеше – с особени, такива едни смешни и церемониални жестове – стартира да си изцърква чая в сондата със спринцовка. Просто беше талант. Гений на човешката храброст и на човешката насмешка над жалката ни телесност, над жалкия ни боязън от гибелта! Срещахме се съвсем до гибелта му. Но на погребението му не отидох. На погребенията на известни хора, знаете, постоянно вървят едни други, които просто желаят да заявяват някакъв обществен статус. Аз бях с него, до момента в който беше жив - и това ми беше премного.
- С какъв брой отговори разполагате на въпроса " Има ли кой да ви обича? "
- С доста. С куп оферти за това – какво да направи човек, с цел да го обичат. Разни такива неща научих аз за тия 50 години.
- Още ли сте вегетарианец?
- Естествено. Както споделя Буда: Грижовно съчувствие към всяко чувстващо и страдащо създание. И дано кажа на всички българи, които четат тук: Да си самоуверен е по-важно от това да си жив. Тълкувайте го, както желаете, само че въпреки всичко – помислете върху това. И мислейки, си спомняйте, примерно, Левски, Ботев и Хаджи Димитър. Или в случай че сте по-космополитично настроени – Херни Мортън Стенли, Дейвид Ливигстнън или Алберт Швайцер. Много се надявам да не звучат непознато последните три имена на благия българин, изключително младия. - Бихте ли споделили по какъв начин преборихте " това ", което не съумя да ви убие, а ви е направи по-силен? Подобен опит постоянно е потребен.
- Как ли? Просто си споделих (и постоянно си казвам): Момче, като какъв искаш да живееш? Като нерешителен охлюв или като самоуверен човек? От теб зависи! Стискай зъби и каквото би трябвало – преодолявай го. Ако ще да пукнеш – стискай зъби. Защото по-добре да почине един самоуверен човек, в сравнение с да остане да живее едно плахо безличие. Пък - каквото сабя покаже. Майната му на страха, всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве!
- Господин Терзийски, ще се фукате или ще си мълчите, че празнувате 50?
- „ Фукам ” може би не е най-точната дума, само че несъмнено ще го споделям на всички места, тъй като в това „ известие ” има и доза смях, и доза горделивост, и доза самоирония. То иде да рече: Ето – съумях да доживея до толкоз, понаправих и някои неща. Според мен - някои от тях положителни. А ето ставам и старичък към този момент. Не напълно, де, само че подобен един – достоен чичко. Просто не мога да си показва: смешно ми е, а ме е и малко боязън, както си е обикновено, по човешки. Винаги ни е боязън от бъдещето, изключително когато в него има думички със „ с ” - като „ напреднала възраст ” и „ гибел ”. И изобщо – както всяко събитие в моя живот, употребявам и това най-пълноценно, екстрахирам от него като от рудник всякакви неща: смях, вдъхновение, тематики за размисъл.
- При дамите 50 са новите 30, а по какъв начин е, съгласно вас, при господата?
- При господата... Още не знам. Надявам се да не са новите 10 - уповавам се да не се вдетиня, и, примерно, да стана придирчив и нерешителен. Всъщност от де да знам... Може би, в случай че е здрав човек и в случай че направи всичко допустимо да е мощен - тъй като силата ни зависи и от самите нас, от настройките и мисленето ни - нищо чудно на 50 да се усеща и по-добре от 30-годишен.
- Все още ли се изживявате като хипар?
- Сложен въпрос. На 50 може би е малко непристойно да си хипи, най-малкото – нямаш луксозна дълга и чуплива коса. И тялото не е напълно уместно за впити клош панталони, за елечета без ръкави на голо и по този начин нататък. А хората посрещат по облеклата, а май в последно време по тях и изпращат. Но хипи философията въпреки всичко е дълбока и мъдра идея за живота. Тя съдържа следните съставки: пацифизъм, безкомпромисно ненасилие (не причиняваш страдалчество даже на муха, даже на комар, който смуче кръвта ти), самовглъбеност, екологична отговорност, вегетарианство, блян към прояснение, блян към разширение на съзнанието. Та не ви ли наподобява това на етичната философия, която са основали и разпространявали Лев Толстой и Махатма Ганди? Е – значи съм хипи повече от всеки път.
- Какви са най-бурните случки от по-предишната ви младост?
- Ами безчет са. Дивотии и безумия съм правил колкото си щеш. Бях на 20, преди малко излязъл от казармата, тъкмо хипи с пораснала към този момент коса, истински Джим Морисън - и влюбен в загадъчна млада дама. Беше в Созопол - при започване на есента. Тя ту се появяваше, ту изчезваше. Ту беше благосклонна и дружелюбна, ту напълно не ми обръщаше внимание. Понякога споделяше, че „ има един човек ”, т.е., че си има евентуално другар, по-възрастен от нас. Но от време на време седеше с часове с мен на брега, на скалите на „ Окото ” (там има основи на една доста остаряла вятърна мелница), слушаше по какъв начин моите другари Ръмпо и Дими (по късно от група „ Сленг ”, Бог да го прости) вършат джемсешън с китарите си, слушаше моите поетични излияния и ме гледаше с доста магнетичните си очи (прекалено). И мълчеше. И аз се побърквах, пиех бренди Слънчев бряг напряко от бутилката, въздишах...Един път – отново седяхме по този начин – тя беше изключително красива, загадъчна и безмълвна и по едно време дори стана и отиде някъде – просто сякаш си отиде. Аз допих на екс бутилката, изправих се, олюлях се...и от някакво изключително, екзистенциално обезсърчение (някой дръвник би споделил от „ келешлък ”) - скочих напряко в морето! От 5 метровата канара. Общо взето – нищо изключително. Ако не беше бурна нощ, и в случай че вълните не бяха съвсем петметрови – тъй като пръските доближиха до равното, до върха на скалите. И аз скочих в черната, разпенена буря. Как съм се измъкнал – това е различен въпрос. Когато бях към този момент на открито – цялото ми дънково яке (помня го като през днешния ден – доста ярък цвят каки, съвсем бяло, доста хубаво) беше станало на линии. От битката и влаченето по скалите, покрити с миди като ножове. Но въпреки всичко – след половин час битка се бях измъкнал на сушата и си седнах, а някой ми подаде нова бутилка – по този начин беше тогава – а кой знае от кое място се появи и тя – и отново безшумно си приседна до мене. И аз отново заразказвах.
Друг път с Марто Карбовски запалихме огън пред Народното събрание, висок към два метра, същинска клада, беше най-истинският, сърдечен и откровен митинг против системата – беше есента преди зимата на Жан Виденов и всички бяхме изпаднали в шокираща беднотия. И ние бяхме първите, които се подвигнаха – сами – подпалихме, вдигнахме плакати, служителите на реда пристигнаха с две коли и микробус – за нас двамата – и ни биха, падна същински въргал – като тия, които сме гледали по фрагментите от същинските, огромни митинги по света. После висяхме цяла нощ на релсата („ трамвая ”) в районното, след това ни мотаха по всякакви странни полицейски места, а след два дни ни осъдиха. На санкция. Нашата ревоюция беше осъдена с санкция. Български работи, някакви.
- Как минава денят ви в самоизолация - какво пишете, какво рисувате?
- При съществуването на днешните връзки концепцията за „ изолираност ” е смешна. Та ние непрестанно поддържаме връзка – и преди общувахме най-вече с посредничеството на компютърните технологии, само че в този момент просто това другарство към този момент напълно излезе преди всичко. Нищо, няма неприятно. Да - и в случай че ще да прозвучи еретично - само че някак избирам това другарство в интернет и по телефоните. То предава мисълта по съвсем „ книжовен ” метод – без замърсяванията от всевъзможни странични „ шумове ”, каквито има при живото другарство в блъсканицата и суетнята на нормалния живот. Та белким Гьоте и Шилер не са общували единствено с писма? Нима Кафка не е написал най-велики мисли в писмата си до Фелице Бауер? Някой ще каже: Е, да, но онлайн си е друго - получаваме освен вербалните сигнали от събеседника, ами безчет други неща: аромати, звуци, картини... Но мисля, че се научихме и във Facebook да предаваме „ на доста писти ” – до момента в който си пишеш с някого, гледаш фотосите му, които са нещо като „ обликът на индивида, какъвто желае да е ”. Така че това другарство е ново, забавно и към момента – доста вълнуващо. А 50-ия си празник открих виртуална галерия – можете да я видите в профила ми във Facebook. Също по този начин не преставам настойчиво да пиша романа си – новия със заглавие „ Аз и Бог ”.
- Как писателят и художникът у вас се бунтуват против лекаря?
- Не работя като доктор от 20 години, тъй че по-скоро одобрявам това момче – доктор Калин Терзийски – като различен, друг от мен човек, който единствено мога да разказвам и дори снизходително да правя оценка. /Бих споделил и „ осъждам ”, само че в действителност ето тъкмо хипи философията ме защищава от всякакво съдене, даже и на себе си от младостта/. А другояче гледайте какъв брой необичайно – аз и в по-зрелите си години съм помагал и оказвам помощ като доктор на доста хора, изключително на хора със зависимости. И към този доктор – „ доктор Терзийски от по-късните години ” – изпитвам по-голяма непосредственост и благосклонност. Той - може да се каже - съм аз. И ще се опитам да пояснявам за какво е по този начин. Ами тъй като младият лекар Терзийски въпреки всичко работеше, с цел да изкарва пари и да прави кариера /не само/, че даже и с цел да натрупа популярност. Като всеки млад и алчен за хубави неща човек. А остарелият лекар Терзийски прави всичките тия неща - с помагането - безплатно, просто, с цел да отиде някой ден в парадайса. Или нещо сходно. Ето по тази причина остарелият лекар Терзийски ми е по-симпатичен. Иначе на писателя Терзийски лекар Терзийски по никакъв начин не му пречи – писателят Терзийски единствено си стои, следи и натрупа материал за писане.
- Мнението ви като психиатър за измененията в българския модел по време на рецесия - през днешния ден поради страха пред вируса с короната?
- Не знам да има някакъв доста избран „ български модел ”, само че ми се коства, че умните хора ще съумеят да използат тая спешна обстановка, с цел да извлекат опит и мъдрост. Както постоянно са правели. А в България, повярвайте, има ужасно доста умни хора - обикалям я непрестанно, обиколил съм всяко нейно кътче, обиколил съм я най-малко 50 пъти цялата.
- Какви са другите вероятни рецесии на духа - тук и в този момент в България - които ни дебнат отвън карантината?
- Кризата постоянно има лековит резултат: Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Аз не просто изтъквам тия думи на Ницше – аз съм ги претърпял! Някой ще каже: Да, само че коронавирусът ни убива. Ще му отговоря по този начин: Да, убива обособени хора, само че апелирам ви се, да не прекаляваме – хора постоянно са умирали. Това не значи, че умира целият народ! Животът продължава и той би трябвало да се живее със храброст и достолепие. Смелият човек е деликатен, не се хвърля в безсмислени рискове, само че несъмнено има пренебрежително отношение към гибелта. Винаги изтъквам великия Рангел Вълчанов: Всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве! Под „ Наздраве ” Рангел разбираше не „ Отдайте се на пиянство и безобразия ”, а нещо по-различно: Живейте с все сили и правете най-хубавото, на което сте способни, с цел да създадем тоя свят подобен, че да има защо да се живее.
- Понеже споменавате незабравимия Рангел Вълчанов, който до последно поддържаше страховит дух в изтерзаната си от рака физика, разкажете за общуването си с него...
- Запознахме се около книгата му, която се споделяше точно „ Всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве ”. Аз бях рецензент дори на тази книга. Помогнах за излизането й. Той към този момент не можеше да приказва с глас – единствено шепнеше, а на врата си имаше дупка. Нямаше канюла или някакъв уред – просто дупка с диаметъра на дребна ябълка. Това не го плашеше изобщо (всъщност – от кое място мога да знам какво е било в сърцето му?). Въпросът е, че той показваше подобен застрашителен, висок, напряко популярен човешки дух...Такава храброст, че аз просто се свивах, прегъвах се на две от поклонение. Щом го зърнех, просто прикляках – толкоз мощен човек те кара да искаш да се поклониш – чак неловко ти става. Велик! Майтапеше се непрестанно. Ходихме нееднократно на нещо като турнета – за срещи с публиката в всякакви градове – по всякакви такива културни начинания. Прсто като странстващи актьори. Той – без глас – само че необикновено и заразително безапелационен. И с чудовищно положително възприятие за комизъм. После...Представях книгата му, помня, в Габрово, Търново...Година или две по-късно седяхме и пиехме чай на тавана му зад църквата " Свети Георги " – и той сервира чая по немислим, пъклен комичен британски метод – с куп смешни церемонии: първо си постави (вече имаше) канюлата, само че по този начин, както се поставя папийонка – пред огледалото – с глуповат и суетни придвижвания – истински Чарли Чаплин. После - тъй като към този момент не можеше да преглъща и в носа имаше сонда, стигаща до стомаха, с която се хранеше – с особени, такива едни смешни и церемониални жестове – стартира да си изцърква чая в сондата със спринцовка. Просто беше талант. Гений на човешката храброст и на човешката насмешка над жалката ни телесност, над жалкия ни боязън от гибелта! Срещахме се съвсем до гибелта му. Но на погребението му не отидох. На погребенията на известни хора, знаете, постоянно вървят едни други, които просто желаят да заявяват някакъв обществен статус. Аз бях с него, до момента в който беше жив - и това ми беше премного.
- С какъв брой отговори разполагате на въпроса " Има ли кой да ви обича? "
- С доста. С куп оферти за това – какво да направи човек, с цел да го обичат. Разни такива неща научих аз за тия 50 години.
- Още ли сте вегетарианец?
- Естествено. Както споделя Буда: Грижовно съчувствие към всяко чувстващо и страдащо създание. И дано кажа на всички българи, които четат тук: Да си самоуверен е по-важно от това да си жив. Тълкувайте го, както желаете, само че въпреки всичко – помислете върху това. И мислейки, си спомняйте, примерно, Левски, Ботев и Хаджи Димитър. Или в случай че сте по-космополитично настроени – Херни Мортън Стенли, Дейвид Ливигстнън или Алберт Швайцер. Много се надявам да не звучат непознато последните три имена на благия българин, изключително младия. - Бихте ли споделили по какъв начин преборихте " това ", което не съумя да ви убие, а ви е направи по-силен? Подобен опит постоянно е потребен.
- Как ли? Просто си споделих (и постоянно си казвам): Момче, като какъв искаш да живееш? Като нерешителен охлюв или като самоуверен човек? От теб зависи! Стискай зъби и каквото би трябвало – преодолявай го. Ако ще да пукнеш – стискай зъби. Защото по-добре да почине един самоуверен човек, в сравнение с да остане да живее едно плахо безличие. Пък - каквото сабя покаже. Майната му на страха, всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве!
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ