Какво се случва с нас след смъртта? Има ли рай,

Какво се случва с нас след гибелта? Има ли парадайс, Валхала, има ли прераждане или просто ще изгнием в земята?

Предлагаме ви да прочетете няколко истории на щастливци, посетили брегоете на река Стикс и съумели да избегнат среща със гибелта. Може пък гибелта да не е чак толкоз страшна, колкото ние си я представяме…

Сякаш към този момент си изпил първата чаша кафе

На 4 юли предходната година, аз съвсем умрях. Излетях от мотора си с главата напред: получих пневмоторакс, като една кост бе пробила горната част на белите ми дробове. Там на пътя лежах и умирах.

В това време внезапно се почувствах, като че ли попадам в мрачен басейн. Всичко към мен беше черно и светът, нашият действителен свят, стремглаво бързо се смаляваше. Чувствах се по този начин все едно потъвам в пропаст. Някъде надалеч се чуха звуци. Странно, само че душата ми беше спокойна: болката бе изчезнала, а светът просто се носеше около мен.

Пред очите ми се появиха разнообразни подиуми от моето минало и облици на мои близки хора, другари, семейство. След това се разсъниха …

Смятах, че в това положение съм прекарал няколко часа, само че в реалност всичко бе траяло единствено няколко минути. Знаете ли, този случай ме научи да оценявам момента.

Трудно е да се опише това, което в действителност се случва: няма никакво неспокойствие или битка за живот. Ти просто не разбираш какво се случва. Имаш възприятието, че нещо не е наред, само че какво тъкмо – не  разбираш. Всичко е толкоз неестествено и илюзорно.

Моментът, когато дойдеш на себе си, е подобенна този, когато сутринта на сън ти се привижда по какъв начин си се събудил, измил си си зъбите, оправил си леглото и към този момент си изпил чаша кафе, когато внезапно се сепваш и недоумяваш за какво към момента си в леглото? След като доскоро си пил кафе, в този момент се оказва, че си още в леглото…

Бях мъртъв за 8 минути…

Преди към 2 години аз умрях… и бях мъртъв осем минути. Всичко се случи поради свръхдоза хероин. Да, това беше клинична гибел. Каквото и да беше, това бе и ужасно, и прелестно чувство по едно и също време.

Беше ми станало все едно – цялостно успокоение и равнодушие към всичко.

Сърцето ми биеше доста бързо, цялото ми тяло бе плувнало в пот, сякаш всичко бе на занимателен каданс.

Последното нещо, което си припомням, преди да изгубя схващане бе викът на служителя от Спешното: „ Губим го “. След това въздъхнах за финален път и изгубих схващане.

Няколко часа по-късно, към този момент в болничното заведение, главата ми се въртеше мощно. Не можех да мисля ясно и да вървя, пред очите ми всичко плаваше. Така продължи до идващия ден.

Като цяло, това прекарване не беше толкоз извънредно, само че не поисквам на никого да го преживее. И апропо, към този момент не използвам хероин.

Това е сходно на възприятието, когато постепенно се унасяш в сън. Всичко е в доста ярки и доста наситени цветове. Изглежда, сякаш сънят продължава с часове, макар че, когато се разсъниха, бяха минали едвам 3 минути.

Какво се случи в този „ сън “ аз не помня, само че усещах безгранично успокоение и на душата ми бе даже радостно. Когато се разсъниха, за няколко секунди се усещах като бях измежду ревяща навалица, въпреки стаята да бе празна.

Първоначално си върнах зрението. Това се случва последователно, нали знаете, като в старите тв приемници: първо в близост е мрак, снежинки, и едвам тогава нещата стават малко по-ясни и по-ярки.

Тялото ми от шията надолу бе парализирано и внезапно започнах да чувствам по какъв начин последователно започнах да си връщам способността да се движа: първо ръцете, след това краката, а по-късно и цялото тяло.

Беше елементарно да се ориентирам в пространството. Трудно беше да си спомня какво се е случило с мен. Не можех да схвана кои са всички тези хора към мен сега, кой съм самият аз? След 5 минути всичко се върна към естественото. Остана единствено една извънредно главоболие.

Сякаш се спускаш в аквапарк

По-малкият ми брат е с диабет вид 1. Когато беше единствено на 10, през нощта претърпя хипогликемичен потрес.

Спомням си, разсъниха се и разбрах, че шестима лекари тичат нагоре по стълбите, а по-късно се нададе зов: „ Той спря да диша. Няма пулс! “ Качиха го в колата за спешна помощ, а в болничното заведение описаха на родителите ни какво знамение е, че са съумели да го реанимират по пътя.

В болничното заведение попитах брат ми какво е почувствал, когато е бил „ там “, а той ми сподели:

„ Звук, като че ли започваш да растеш, ставаш по-силен и по-силен, когато внезапно притихна и като че ли се понесох по водните тръби на нашия аквапарк. Толкова пусто в никакъв случай не е било там. А ние ще отидем ли на аквапарк, когато се усещам по-добре? “