Неотоманските мечти на Ердоган стигнаха до бреговете на Либия
Какво хрумна на неконтролируемия, турски ислямистки президент Реджеп Тайип Ердоган, с цел да го накара да се насочи и, вероятно, да затъне в либийското мочурище? На този въпрос дава отговор анализът на Маджед Нехме, оповестен в „ Arab Weekly “, представен от БГНЕС.
Турската войска окупира част от Кипър от 1974 година и от 1984 година води партизанска война против кюрдските бойци в Източния Анадол. Тя участва незаконно в Северен Ирак, където сътвори няколко бази за поддръжка, с цел да преследва водачите на Кюрдската работническа партия (ПКК), укрепили се в непристъпния планински регион Кандил. От 2011 година армията на Ердоган е окупирала огромна част от сирийската територия в граничните региони Идлиб, Алепо и на североизток.
Турската интервенция в либийските работи не е нова. През 2011 година Ердоган съобщи някогашния си „ другар “ Муамар Кадафи и поддържа на ислямистките милиции в Мисрата, Бенгази и Триполи.
Той направи това в тясна съгласуваност с Катар, страна спонсор на Мюсюлманското приятелство и на въстанията „ Арабска пролет “. Турската интервенция в Либия не стопира от 2011 година
По това време Турция, с присъединяване на НАТО и Доха, употребява либийските пристанища за превозване на оръжие и ислямистки бойци до Сирия през турските пристанища и Ливан.
Бързайки да се притече на помощ на либийския министър председател Файес ал Сарадж, началник на държавното управление на националното съглашение (ПНС), Ердоган претендира за право на интервенция в революция, която не е негова.
На 27 ноември Ердоган и Сарадж подписаха оспорвано морско съглашение, което видимо дава на Турция достъп до стопански зони, богати на въглеводороди, за които искания имат Гърция и Кипър. Постъпвайки по този метод, Ердоган рискуваше да налее масло в къкрещото напрежение в района и вероятно да провокира война с последици, още по-катастрофални от тези на ръководената от НАТО акция от 2011 година
Освен съглашението за демаркация на морската граница бе оповестена военна договорка, която разрешава на Турция военна интервенция в Либия в нарушаване на резолюциите на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации. Модалностите на съглашението за военна и логистична поддръжка остава забулена в неизясненост и секретност.
Отново сирийски сюжет
Сирийските бунтовници, които би трябвало да бъдат наричани наемници на работа на Турция и Катар, са „ поканени “ да върнат услугата на своите благодетели.
Източници на този протест и в западните медии обявиха, че няколкостотин бойци на сирийски ислямисти са изпратени в Либия да се бият против Либийската национална войска (ЛНА) на Халифа Хафтар. Тези бойци са от Свободната сирийска войска (ССА) и от групировки като Левантската бригада на соколите, Легионът на Левант или дивизия Султан Мурад и ще им се заплащат по 1800 $ на месец на човек.
Тези бригади са идеологически и организационно подчинени на Мюсюлманското приятелство с благословията на Анкара.
Набирането и разполагането на наемници в Либия, с цел да служат като пушечно месо, не беше по усета на всички. Някои от тях избраха да дезертират, а в организациите се появиха разцепления.
Подобен сюжет беше употребен в Сирия. Последната имаше безумната концепция да запечата „ стратегическо партньорство “ с Анкара през 2006 година От началото на сирийското въстание обаче турският „ другар ” избяга, с цел да избави своите сътрудници - сирийските Мюслмански братя. Със съучастието на западните сили турският режим въоръжава, финансира и логистично поддържа тези „ братя “.
Решението на Турция да изпрати сирийски помощници в Триполи за спасяването на либийските ислямистки милиции разкрива експанзионистичната тактика на Ердоган в Средиземноморието и чак до Китай и Централна Азия.
По време на гала през 2016 година в памет на Ататюрк Ердоган произнесе тирада, в която показа отлична илюстрация на своите имперски фантазии.
„ Трябва да знаете, че Турция е по-голяма от Турция “, сподели той. „ Не можем да останем заключени в 780 000 кв.км. Защото физическите ни граници са едно нещо, а границите на сърцето са нещо друго. Нашите братя в Мосул, Киркук, Алепо, Хомс, Мисрата, Скопие, Крим и Кавказ може да се окажат отвън нашите физически граници, само че те [все още] са в рамките на сърцето ни. "
Опитвайки се да възпроизведе в Либия сирийския сюжет за поддръжка на паравоенните формирования на Либийските Мюсюлмански братя, дали Ердоган желае да сбъдне фантазията си да преинсталира Турция в големите облекла на разрушената Османска империя? Или той залага на разочаровани гласоподаватели, които наказаха неговата ислямистка Партия на справедливостта и развиването (ПСР) с мъчителни неуспехи по време на общинските избори в главните градове на страната като Истанбул и Анкара?
Каквато и да бъде програмата на Ердоган, безразсъдната тактика, която той стартира да ползва в Либия, евентуално ще му коства скъпо. Постигна единогласие против него - от Египет до Алжир, през Тунис, Арабската лига, Италия, Франция и даже Русия и САЩ, въпреки че всички непроменяемо повтарят, че решението на либийския въпрос може да бъде единствено политическо и че всяка външна интервенция е недействителна.
Играта на Франция
Франция, която не свети със своя поредност, поведе битката на НАТО през 2011 година против режима на Кадафи. Днес позицията на Париж към последните събития не е ясна, макар че събитията директно заплашват ползите на Париж в Средиземноморието и Сахел, като в същото време рискуват да се изродят в обща борба сред членовете на НАТО и арабските страни, в това число Египет и Алжир.
Франция и Европейският съюз изпъкват със своята устойчивост, двуличието и несъответствията си във връзка с заплахата, която турската политика съставлява за тяхната национална сигурност.
Изнудвани от Турция, която заплаши да отвори европейските си граници за стотици хиляди бежанци и незаконни имигранти, които желаят да стигнат до Европа, европейските страни се съгласиха да платят откуп от 6 милиарда $ на Турция за задържането на тези евентуални мигранти на турска територия. Те се съгласиха да финансират милициите в Триполи и Мисрата за полиция на либийското крайбрежие от тяхно име, като в същото време си затвориха очите за доходната и нечовечна търговия на тези милиции, играещи си с живота на африканските бежанци.
Зона на безвластие
Ако е правилно, че злополучната интервенция на НАТО в Либия през 2011 година тласна страната към зона на безвластие, съобщи я на демоните на трайбализма, фундаментализма, трафика от всевъзможен тип и я трансформира в кулоар за проведена престъпност и прекосяване за незаконна имиграция в Европа, няма подозрение, че този проведен безпорядък се подхранва безнаказано от някои страни.
Има някои опити да се върне Либия назад към нормалността, като Конференцията в Скират през 2015 година
ПНС, несъмнено от конференцията в Скират като само прието от Организация на обединените нации държавно управление в Либия, в никакъв случай не е било назначавано от Народното събрание, заседаващ в Тобрук, или от събранието, определено през юни 2014 година и прието от интернационалната общественост. Това демонстрира доколко никоя от страните в спора не може да твърди, че съставлява либийския народ като цяло.
Хафтар е някогашен военачалник от либийската войска, който не се съгласи много от дълго време с режима на Кадафи, по-точно след провалянето на войските си в Чад през 1987 година Той интензивно сътрудничи на САЩ за свалянето на Кадафи, след което се завърна в страната през 2011 година и се включи в битката против джихадистките групировки благодарение на някогашни офицери от Либийската войска, авторитетни локални племена и либийски националисти, мечтаещи да сложат завършек на хаоса, въплътен от политико-военната коалиция Фаджр Либия. Милициите от Мисрата и Мюсюлманското приятелство са част от тази коалиция и са подкрепени от Катар и Турция.
В допълнение към своите племенни и военни съюзи, Хафтар има поддръжката на Египет, който не можеше да одобри прилежаща Либия да се трансформира в база за Мюсюлманското приятелство.
Хафтар се радва на поддръжката на Русия, която се почита неговата ангажираност във войната против джихадисткия тероризъм, както и на някои страни от Персийския залив, които сложиха Мюсюлманското приятелство в описите си с терористични организации. Той е освободил по-голямата част от територията на Либия и е на прага на завладяването на Триполитания.
Алжир би бил много податлив за военна победа на Хафтар, макар че избира политическо решение, което включва всички съставни елементи на либийското общество.
Тази страна остава твърдо срещу турската и катарската интервенция до нейните граници. Министърът на външните работи на Алжир Сабри Букадум съобщи, че Алжир „ не приема наличието на каквато и да е непозната мощ в тази страна “ и че единствено либийците са в положение да разрешат проблемите си по кротичък метод благодарение на прилежащи страни.
Ако желаете мир, гответе се за война, споделяха римляните. За да се реализира мир в Либия, е повече от незабавно да се разформироват милициите и да се вършат беззъби. Това може да бъде действителната и единствена цена на нов народен контракт в тази страна и на стабилността в Средиземноморието, Магреба, Африка и Европа.
*Автор: Маджед Нехме, " AW ", Превод: БГНЕС
Турската войска окупира част от Кипър от 1974 година и от 1984 година води партизанска война против кюрдските бойци в Източния Анадол. Тя участва незаконно в Северен Ирак, където сътвори няколко бази за поддръжка, с цел да преследва водачите на Кюрдската работническа партия (ПКК), укрепили се в непристъпния планински регион Кандил. От 2011 година армията на Ердоган е окупирала огромна част от сирийската територия в граничните региони Идлиб, Алепо и на североизток.
Турската интервенция в либийските работи не е нова. През 2011 година Ердоган съобщи някогашния си „ другар “ Муамар Кадафи и поддържа на ислямистките милиции в Мисрата, Бенгази и Триполи.
Той направи това в тясна съгласуваност с Катар, страна спонсор на Мюсюлманското приятелство и на въстанията „ Арабска пролет “. Турската интервенция в Либия не стопира от 2011 година
По това време Турция, с присъединяване на НАТО и Доха, употребява либийските пристанища за превозване на оръжие и ислямистки бойци до Сирия през турските пристанища и Ливан.
Бързайки да се притече на помощ на либийския министър председател Файес ал Сарадж, началник на държавното управление на националното съглашение (ПНС), Ердоган претендира за право на интервенция в революция, която не е негова.
На 27 ноември Ердоган и Сарадж подписаха оспорвано морско съглашение, което видимо дава на Турция достъп до стопански зони, богати на въглеводороди, за които искания имат Гърция и Кипър. Постъпвайки по този метод, Ердоган рискуваше да налее масло в къкрещото напрежение в района и вероятно да провокира война с последици, още по-катастрофални от тези на ръководената от НАТО акция от 2011 година
Освен съглашението за демаркация на морската граница бе оповестена военна договорка, която разрешава на Турция военна интервенция в Либия в нарушаване на резолюциите на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации. Модалностите на съглашението за военна и логистична поддръжка остава забулена в неизясненост и секретност.
Отново сирийски сюжет
Сирийските бунтовници, които би трябвало да бъдат наричани наемници на работа на Турция и Катар, са „ поканени “ да върнат услугата на своите благодетели.
Източници на този протест и в западните медии обявиха, че няколкостотин бойци на сирийски ислямисти са изпратени в Либия да се бият против Либийската национална войска (ЛНА) на Халифа Хафтар. Тези бойци са от Свободната сирийска войска (ССА) и от групировки като Левантската бригада на соколите, Легионът на Левант или дивизия Султан Мурад и ще им се заплащат по 1800 $ на месец на човек.
Тези бригади са идеологически и организационно подчинени на Мюсюлманското приятелство с благословията на Анкара.
Набирането и разполагането на наемници в Либия, с цел да служат като пушечно месо, не беше по усета на всички. Някои от тях избраха да дезертират, а в организациите се появиха разцепления.
Подобен сюжет беше употребен в Сирия. Последната имаше безумната концепция да запечата „ стратегическо партньорство “ с Анкара през 2006 година От началото на сирийското въстание обаче турският „ другар ” избяга, с цел да избави своите сътрудници - сирийските Мюслмански братя. Със съучастието на западните сили турският режим въоръжава, финансира и логистично поддържа тези „ братя “.
Решението на Турция да изпрати сирийски помощници в Триполи за спасяването на либийските ислямистки милиции разкрива експанзионистичната тактика на Ердоган в Средиземноморието и чак до Китай и Централна Азия.
По време на гала през 2016 година в памет на Ататюрк Ердоган произнесе тирада, в която показа отлична илюстрация на своите имперски фантазии.
„ Трябва да знаете, че Турция е по-голяма от Турция “, сподели той. „ Не можем да останем заключени в 780 000 кв.км. Защото физическите ни граници са едно нещо, а границите на сърцето са нещо друго. Нашите братя в Мосул, Киркук, Алепо, Хомс, Мисрата, Скопие, Крим и Кавказ може да се окажат отвън нашите физически граници, само че те [все още] са в рамките на сърцето ни. "
Опитвайки се да възпроизведе в Либия сирийския сюжет за поддръжка на паравоенните формирования на Либийските Мюсюлмански братя, дали Ердоган желае да сбъдне фантазията си да преинсталира Турция в големите облекла на разрушената Османска империя? Или той залага на разочаровани гласоподаватели, които наказаха неговата ислямистка Партия на справедливостта и развиването (ПСР) с мъчителни неуспехи по време на общинските избори в главните градове на страната като Истанбул и Анкара?
Каквато и да бъде програмата на Ердоган, безразсъдната тактика, която той стартира да ползва в Либия, евентуално ще му коства скъпо. Постигна единогласие против него - от Египет до Алжир, през Тунис, Арабската лига, Италия, Франция и даже Русия и САЩ, въпреки че всички непроменяемо повтарят, че решението на либийския въпрос може да бъде единствено политическо и че всяка външна интервенция е недействителна.
Играта на Франция
Франция, която не свети със своя поредност, поведе битката на НАТО през 2011 година против режима на Кадафи. Днес позицията на Париж към последните събития не е ясна, макар че събитията директно заплашват ползите на Париж в Средиземноморието и Сахел, като в същото време рискуват да се изродят в обща борба сред членовете на НАТО и арабските страни, в това число Египет и Алжир.
Франция и Европейският съюз изпъкват със своята устойчивост, двуличието и несъответствията си във връзка с заплахата, която турската политика съставлява за тяхната национална сигурност.
Изнудвани от Турция, която заплаши да отвори европейските си граници за стотици хиляди бежанци и незаконни имигранти, които желаят да стигнат до Европа, европейските страни се съгласиха да платят откуп от 6 милиарда $ на Турция за задържането на тези евентуални мигранти на турска територия. Те се съгласиха да финансират милициите в Триполи и Мисрата за полиция на либийското крайбрежие от тяхно име, като в същото време си затвориха очите за доходната и нечовечна търговия на тези милиции, играещи си с живота на африканските бежанци.
Зона на безвластие
Ако е правилно, че злополучната интервенция на НАТО в Либия през 2011 година тласна страната към зона на безвластие, съобщи я на демоните на трайбализма, фундаментализма, трафика от всевъзможен тип и я трансформира в кулоар за проведена престъпност и прекосяване за незаконна имиграция в Европа, няма подозрение, че този проведен безпорядък се подхранва безнаказано от някои страни.
Има някои опити да се върне Либия назад към нормалността, като Конференцията в Скират през 2015 година
ПНС, несъмнено от конференцията в Скират като само прието от Организация на обединените нации държавно управление в Либия, в никакъв случай не е било назначавано от Народното събрание, заседаващ в Тобрук, или от събранието, определено през юни 2014 година и прието от интернационалната общественост. Това демонстрира доколко никоя от страните в спора не може да твърди, че съставлява либийския народ като цяло.
Хафтар е някогашен военачалник от либийската войска, който не се съгласи много от дълго време с режима на Кадафи, по-точно след провалянето на войските си в Чад през 1987 година Той интензивно сътрудничи на САЩ за свалянето на Кадафи, след което се завърна в страната през 2011 година и се включи в битката против джихадистките групировки благодарение на някогашни офицери от Либийската войска, авторитетни локални племена и либийски националисти, мечтаещи да сложат завършек на хаоса, въплътен от политико-военната коалиция Фаджр Либия. Милициите от Мисрата и Мюсюлманското приятелство са част от тази коалиция и са подкрепени от Катар и Турция.
В допълнение към своите племенни и военни съюзи, Хафтар има поддръжката на Египет, който не можеше да одобри прилежаща Либия да се трансформира в база за Мюсюлманското приятелство.
Хафтар се радва на поддръжката на Русия, която се почита неговата ангажираност във войната против джихадисткия тероризъм, както и на някои страни от Персийския залив, които сложиха Мюсюлманското приятелство в описите си с терористични организации. Той е освободил по-голямата част от територията на Либия и е на прага на завладяването на Триполитания.
Алжир би бил много податлив за военна победа на Хафтар, макар че избира политическо решение, което включва всички съставни елементи на либийското общество.
Тази страна остава твърдо срещу турската и катарската интервенция до нейните граници. Министърът на външните работи на Алжир Сабри Букадум съобщи, че Алжир „ не приема наличието на каквато и да е непозната мощ в тази страна “ и че единствено либийците са в положение да разрешат проблемите си по кротичък метод благодарение на прилежащи страни.
Ако желаете мир, гответе се за война, споделяха римляните. За да се реализира мир в Либия, е повече от незабавно да се разформироват милициите и да се вършат беззъби. Това може да бъде действителната и единствена цена на нов народен контракт в тази страна и на стабилността в Средиземноморието, Магреба, Африка и Европа.
*Автор: Маджед Нехме, " AW ", Превод: БГНЕС
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ