До контейнера и обратно |
- Как си, Санди?
Не може да ме познае в първия миг. Гледа ме с едното си око. Двуизмерен съм му. Плосък. Всичко му е такова към този момент. Другото му око сълзи непрекъснато, спуснало се е върху него перде, което би трябвало да се оперира и още веднъж да прогледне, само че няма кинти за сходна наслада. Чичо ми Александър е излязъл на ежедневната си разходка. С тези очи и тези крайници не може повече – единствено до контейнера и назад.
Остаря героят на моето детство, от чийто глас примирах от боязън. Когато почнеше да вика, стените трепереха. Глас през днешния ден не му е останал. Човек по този начин се разпада – парче по парче. Днес зрението губи вероятността и картината пред него става като от тв приемника, на следващия ден разходката се съкратява, синджирът става все по-тежък, сетивата отхвърлят. Но душата си е към момента там, на мястото си. Затворила се е зад овехтялата плът и вероятно си спомня това велико минало. Дали съжалява за нещо? Дали се разкайва? Това е въпрос персонален, съкровен, не бих му го задал. Мога единствено това да го попитам – по какъв начин си. И не очаквам отговор. Защото този въпрос значи нещо напълно друго, значи „ хей, мой човек, веселя се, че още си от тази страна на тревата, че те срещам, помниш ли ме, но хубаво си беше в миналото, обаче не тъгувай, нали продължаваш да дишаш и си тук, върху планетата, нали представлението още не е свършило, нищо, че завесата се е спуснала над половината ти взор “. Или нещо такова.
Чичо ми не съумял да приключи приблизително обучение. И книги не е чел. Това е най-голямата разлика сред него и брат му, моят татко. Родни братя, а напълно разнообразни. Прегръщам го през рамо. Сълзящото му невиждащо око напълно подгизва. Другото се държи на състояние.
„ Откога не съм се прибирал в този град и тази къща, от кой момент ключът ръждясва в мен “ - зазвучава в мозъка ми гласът на Васил Найденов. Но някак автоматизирано и претръпнало, без хъс, не мъчително като преди петнайсетина години. С времето ставам по-дебелокож. Носталгията е възприятие за по-младите. След една някаква преломна възраст, някъде към цифрата 40, тези неща стопират да бъдат натрапливи. Емоцията се закръгля, острите й зъбки са опадали и не хапе, единствено облизва сърцето. Хубаво ми е да се завръщам, веселя се да ги видя още веднъж тези остарели бандити вкъщи. Обаче оня блян да съм по-често на това място, да се разхождам по тези улици и да приказвам този див език изветря. И не изпитвам възприятие на виновност. Всичко е такова, каквото би трябвало да бъде.
А в случай че нещо въпреки всичко не е такова, още имаме опция да го изправим ние живите.
Си мисля, до момента в който в сивия есенен ден навличам якето и поемам към църквата, където свещеникът ще прочете молебствия за умрелите ми дядо и баба, през есента си отидоха и двамата, тя през 92, 8 години по-късно и той. Душите им не са на гробищата, само че по традиция отидох и там да запаля по една свещица, да махна бурените и боклуците, които вятърът е довял, и да сложа хризантеми. Бели и жълти.
На гробищата са си все същите нормални обвинени, гробарите, продавачите на свещи, майките, които не пропущат нито една събота. Сгушили са се по врабешки в себе си и те, пазят се от игличките на дребния дъждец. Отдалече можеш да различиш от коя ера са гробовете по паметниците над тях. По-старите са с кръстове. Християнски. По-новите са елементарни четвъртити скали.
Времето ни също смени формата си. Безбожното време е четвъртито и скучно. Обречено. Няма ги посоките. Нито горе, нито долу, нито изток, нито запад. Абсолютният релативизъм, без координатна ос, разделяща положително от зло, един пъклен безпорядък, лишен от кръста си. Не му доближава смисъл на времето ни, тъй като не знае накъде да се движи, няма ги стрелките.
Сандес, чичо ми, живя в друго време. Имаше си в чекмеджето и една прашка до наскоро. С издялкано дръвце и черни ластични муфи. Поисках му да ми я подари за спомен. Нямаше към този момент сили да я разпъне до дъно. Страшно оръжие си беше в миналото, виждал съм провалите от него няколко пъти. Когато ми я предаваше, се разплака и с двете си очи.
Обезоръжих го. И по този начин си остана да стои забоден и хербаризиран в 21 век – едноок – като илюминат. Утре отново ще си направи разходката до контейнера и назад. Едното му око ще се върти все по този начин неразбиращо. Другото единствено ще плаче.
Не може да ме познае в първия миг. Гледа ме с едното си око. Двуизмерен съм му. Плосък. Всичко му е такова към този момент. Другото му око сълзи непрекъснато, спуснало се е върху него перде, което би трябвало да се оперира и още веднъж да прогледне, само че няма кинти за сходна наслада. Чичо ми Александър е излязъл на ежедневната си разходка. С тези очи и тези крайници не може повече – единствено до контейнера и назад.
Остаря героят на моето детство, от чийто глас примирах от боязън. Когато почнеше да вика, стените трепереха. Глас през днешния ден не му е останал. Човек по този начин се разпада – парче по парче. Днес зрението губи вероятността и картината пред него става като от тв приемника, на следващия ден разходката се съкратява, синджирът става все по-тежък, сетивата отхвърлят. Но душата си е към момента там, на мястото си. Затворила се е зад овехтялата плът и вероятно си спомня това велико минало. Дали съжалява за нещо? Дали се разкайва? Това е въпрос персонален, съкровен, не бих му го задал. Мога единствено това да го попитам – по какъв начин си. И не очаквам отговор. Защото този въпрос значи нещо напълно друго, значи „ хей, мой човек, веселя се, че още си от тази страна на тревата, че те срещам, помниш ли ме, но хубаво си беше в миналото, обаче не тъгувай, нали продължаваш да дишаш и си тук, върху планетата, нали представлението още не е свършило, нищо, че завесата се е спуснала над половината ти взор “. Или нещо такова.
Чичо ми не съумял да приключи приблизително обучение. И книги не е чел. Това е най-голямата разлика сред него и брат му, моят татко. Родни братя, а напълно разнообразни. Прегръщам го през рамо. Сълзящото му невиждащо око напълно подгизва. Другото се държи на състояние.
„ Откога не съм се прибирал в този град и тази къща, от кой момент ключът ръждясва в мен “ - зазвучава в мозъка ми гласът на Васил Найденов. Но някак автоматизирано и претръпнало, без хъс, не мъчително като преди петнайсетина години. С времето ставам по-дебелокож. Носталгията е възприятие за по-младите. След една някаква преломна възраст, някъде към цифрата 40, тези неща стопират да бъдат натрапливи. Емоцията се закръгля, острите й зъбки са опадали и не хапе, единствено облизва сърцето. Хубаво ми е да се завръщам, веселя се да ги видя още веднъж тези остарели бандити вкъщи. Обаче оня блян да съм по-често на това място, да се разхождам по тези улици и да приказвам този див език изветря. И не изпитвам възприятие на виновност. Всичко е такова, каквото би трябвало да бъде.
А в случай че нещо въпреки всичко не е такова, още имаме опция да го изправим ние живите.
Си мисля, до момента в който в сивия есенен ден навличам якето и поемам към църквата, където свещеникът ще прочете молебствия за умрелите ми дядо и баба, през есента си отидоха и двамата, тя през 92, 8 години по-късно и той. Душите им не са на гробищата, само че по традиция отидох и там да запаля по една свещица, да махна бурените и боклуците, които вятърът е довял, и да сложа хризантеми. Бели и жълти.
На гробищата са си все същите нормални обвинени, гробарите, продавачите на свещи, майките, които не пропущат нито една събота. Сгушили са се по врабешки в себе си и те, пазят се от игличките на дребния дъждец. Отдалече можеш да различиш от коя ера са гробовете по паметниците над тях. По-старите са с кръстове. Християнски. По-новите са елементарни четвъртити скали.
Времето ни също смени формата си. Безбожното време е четвъртито и скучно. Обречено. Няма ги посоките. Нито горе, нито долу, нито изток, нито запад. Абсолютният релативизъм, без координатна ос, разделяща положително от зло, един пъклен безпорядък, лишен от кръста си. Не му доближава смисъл на времето ни, тъй като не знае накъде да се движи, няма ги стрелките.
Сандес, чичо ми, живя в друго време. Имаше си в чекмеджето и една прашка до наскоро. С издялкано дръвце и черни ластични муфи. Поисках му да ми я подари за спомен. Нямаше към този момент сили да я разпъне до дъно. Страшно оръжие си беше в миналото, виждал съм провалите от него няколко пъти. Когато ми я предаваше, се разплака и с двете си очи.
Обезоръжих го. И по този начин си остана да стои забоден и хербаризиран в 21 век – едноок – като илюминат. Утре отново ще си направи разходката до контейнера и назад. Едното му око ще се върти все по този начин неразбиращо. Другото единствено ще плаче.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ