Как се описва Истанбул? Борави ли се с прилагателни или

Как се разказва Истанбул? Борави ли се с епитети или това е градът на облици и предмети, на усети и чувства, на талази и религия. Градът, в който живеят морето и синият вятър, където има крайници, ръце, очи, не-очи, погледи през черни процепи и тишина, очи през фешън очила, клаксони, бързи коли, мудни автобуси, вода, вода, вода, небе и чай, големи лайнери и прелитащи кораби, бели минарета, токове, чепици и шалвари, мръсни маратонки и боси крайници, деца, и отново деца, подправки, локум и византийски мозайки, стръмни стъпала, прахуляк и дъжд, красиви фенери и порутени фасади, злато, злато, злато и изящни керамични плочки с орнаменти със сини глазури, история и камък, затънтени улички и скъпи кафенета, колички с нарове, тежки саралии, звук, звук, звук и вятър.

В него живее тази натраплива и контрастна разноцветност от стилове и памет. Византия, разпадащи се мемоари, талази, отнемащи от границите на дворци и крепостни стени. Пъстри камъни. Мозайки с ловни подиуми и животни, препускащи с див плач и преследвани от същински герои. Жени с огледала, полегнали до ловни кучета, и мънички деца, играещи на двора.

Султани и големи куполи на църквата, в която всички усещат и чуват своето „ вкъщи ” и нямат никакво предпочитание да го изоставен. Света София – очите на Христос, останали вечно на нейните стени. Света София – крила на херувими, остро  пресичащи пространството диагонално. Света София – едно архитектурно знамение на християнската хармония, което времето трансформира, без да наранява.

Денят на нашето потегляне от Истанбул промени пейзажа. Слънце и синя светлина.
Един център на света.Декор от керамични плочки със сини глазури. Студените мемоари и гледките от върха на кулата Галата бяха избледнели. От другата страна, до Синята джамия, е времето, в което са живели султаните на Истанбул. Дворецът „ Топкапъ сарай ”, на турски „ Дворецът на портите топове “. Един център на света. Намира се сред Златния рог и Мраморно море, с необикновен аспект към Босфора, изключително в случай че в това време отпивате черно гъсто кафе. Морето се разливаше пред нас, въпреки и надалеч в ярката синева, а турското кафе ухае на приказки и слънцето ни топли до давност. След кафето и сладкишите от голямата тераса над Босфора прекрачваме вълшебните вътрешни пространства на двореца. Не минаваме през всички, оставихме няколко за другия път.

Уморени и пресушени от жадност и тежестта на чантите, стъпваме на каменните плочи на пътеките към харема на изхода от двореца. Красота и лепкави мемоари, оставени по мазилката на стените – битки за превъзходство, детски рев и врява, хитри очи, транспарантни фереджета и златни отбласъци, рев, и рев, горест, тишина и самотност, разголени бедра и леки танцови стъпки. Отиваме си.

А зад нас остават синьо-бяло-златната действителност на града, в които има хора, хора, хора… Твърде доста хора с техни мисли, фантазии и стремежи, техни търсения и молби, които се сливат в един непрекъснат звук, там на брега на Босфора, където давам обещание – отново ще се върна…

[[gallery]]