Сбогом! Всичко свърши, благодаря ти…
Как да се разделим като прочувствено интелигентни хора.
Приключихме връзката…
Не е напълно тъкмо, тъй като ние не завършваме връзките. Ние ги късаме, „ бием шута ”, „ разкарваме ”, „ гоним ”, упрекваме, наскърбяваме се, проклинаме…
Все чакаме нещо – че сътрудникът ще си осъзнае грешката, че ще падне на колене в краката ни и ще желае амнистия. По-лесно е ние да желаеме да скъсаме, тъй като желаеме да сме в позицията на този, който изоставя, а не който изоставят. Защото очевидно няма нищо по-разрушително за самоуважението. И ни се коства, че няма нищо по-болезнено…
Има две тактики, които оказват помощ да се избегнат болката и самоунищожението. Да се вкопчиш в колегата с мъртва хватка даже с цената на загубата на самия себе си като персона. Или да не се съгласиш на непосредственост въобще и да избягаш при най-малките признаци за доближаване.
„ Забелязах, че въобще не мога да пускам… Вкопчвам се във връзката, даже тогава, когато тя не носи нищо с изключение на болежка, засегнатост и отчаяние. Кой знае за какво, не ми се получава да приключа връзката, да си потегли, да пусна. Струва ми се невероятно, извънредно мъчно. Мисля си, че до момента в който има вяра да получа обич, ми е по-лесно да се пригодя и да остана, в сравнение с да преживея загубата. ”
„ Всичко, което влиза в понятието непосредственост, е обвързвано за мен с голяма болежка и обезсърчение. Много пъти са ме изоставяли. Първа го направи майка ми. Когато си уреждаше живота с новия си мъж. А аз през това време се мъкнех по интернати. Непоносимо е да си помисля, че мога да го преживея още веднъж. Ето за какво, когато усещам, че се влюбвам още веднъж, просто изчезвам ”.
Да избягаш или да се вкопчиш с мъртва хватка – тези тактики сякаш ти разрешават да избегнеш непоносимото. Старото прекарване – ужасът на изоставянето.
Всяко занемаряване ни „ изстрелва ” в това детско положение, когато сме претърпели тази болежка за първи път и когато сме свързвали вярата си да бъдем обичани и признати с един или двама души. Тяхната нелюбов беше равносилна на гибел. И ничие друго приемане не можеше да се съпостави с тяхното приемане. На нашите родители.
Затова става извънредно значимо непременно да получим, извоюваме, заработим обич от този съответен сътрудник. Старата ни памет ни привързва към него сякаш от него зависи живота ни. Непоносимо е да погребеш вярата и да си кажеш „ аз повече в никакъв случай няма да бъда с никого, няма да съм обичан и признат ”.
Познато ви е, нали?
И тази вяра (очакване) ви свързва до задушаване с обичания човек. Завързан е крепко дори този, който се пробва да избяга. Той също се надява да бъде признат, въпреки и дезертьор, само че още веднъж прави всичко допустимо да бъде отритнат. Отхвърлени биват и вкопчващите се. Защото рано или късно сътрудникът на вкопчения не може повече да носи тежестта на упованието. Той също ще се стреми към бягство.
Когато една връзка се движи единствено от ранената ни детска част на личността, тази връзка е програмирана да повтори контузията. Тя е обречена.
Ако сътрудниците са ръководени в дейностите и мислите си единствено от детската си част, всеки от тях ще повтори сюжета. Всеки – своя личен и идентичен с другия.
За да се запазят взаимоотношенията в такава обстановка е нужна висока степен на осъзнатост, геройство и решителност за битка двойката да остане цяла. При това – от двете страни. При мъчителен конфликт на две детски елементи, връзката не може да оцелее. Дори в случай че единият сътрудник е по-осъзнат от другия. Ако сътрудниците не желаят да проучват на надълбоко равнище какво ги движи, те получават следващата ре-травма от сериала „ но пък ми върви на кучки/на говеда ”…
Когато избираме пътя на порастването, ние се научаваме да приключваме връзките си.
Ето едно прочувствено интелигентно слово (може и да е писмо) за завършек на връзка:
Съжалявам доста, че ние не успяхме да минем през компликациите. Високо правя оценка това, което се случи сред нас. Ти ми беше скъп(а). Никога няма да не помни какво имаше сред нас. Няма да не помни какво усещах и по какъв начин високо ценях всяка минута, прекарана с теб. Благодарна (благодарен) съм за това, какъв брой доста съумях да схвана за себе си около теб. И да схвана какви връзки диря. Аз съм ти обиден(а) и съм ти ядосан (а), тъй като ти не ме чуваше.
Но аз не желая да съм завързан/а за теб с засегнатост и яд.
Искам да си потегли и да те пусна. Искам да пусна гнева си и обидата.
Знам, че си направил(а) всичко, което си могъл(могла). Не се упреквам, тъй като и аз направих всичко, каквото можах към този миг. Дори в случай че ти си очаквал(а) от мен (или аз съм очаквал(а) от себе си повече.
Съжалявам, че изгубвам доста от скъпите за мен неща – твоята непосредственост, по какъв начин миришеш, способността ти да се веселиш и да развеселяваш другите, нашите диалози, прелестния секс…
Но не мога да остана там, където е задушно и тясно.
Това, което беше сред нас е най-хубавото, което можехме да сътворим дружно. На мен това ми е малко. Затова си потеглям. Оставям ти полезността на моя опит.
Не вземам със себе си обидата, гнева, злобата и вярата, че ти ще се промениш и ще станеш друг(а) и друг (различна). Знам, че това, няма да се случи.
Сбогом.
Когато се опасяваме от разлъка и загуби, ние се опасяваме да минем през детските премеждия. Загубата на важен външен обект, от който сме очаквали обич и приемане. И ние се опасяваме да загубим вярата (илюзията), че този съответен човек въпреки всичко ще ни подари такава обич и приемане, които ние още не изпитваме към себе си. А това е невероятно.
Романтичните мемоари за връзката от „ розовия й интервал ” разпалват илюзиите. Някога имаше обич, деликатност, внимание, грижа…Но какво се случи?
Оставайки в тази заблуда, пробвайки се да избегнем загубата благодарение на надзор – на себе си и колегата, спирайки на половината път от боязън пред болката, ние оставаме дребни, безпомощни и подвластни.
Когато даваме единодушието си да преживеем раздялата и всичко, което тя ще изнесе на повърхността от предишния ни опит, ние се съгласяваме на най-тежката среща. Срещата с болката и отчаянието. Ние се смиряваме с обстоятелството, че сътрудникът ни, на който толкоз доста сме разчитали, не оправдава очакванията, които сме му упълномощили.
Ние съжаляваме.
Изпращаме фантазията си.
Съчувстваме си, че не сме получили това, което сме очаквали, че не сме се чувствали обичани.
Прощаваме си грешките.
Прощаваме на колегата за грешките му.
Благодарни сме на него и на себе си за опита, който придобиваме в прекарването на детската болежка, в която сме намирали своята полезност.
Ние продължаваме да живеем.
Инфо: spisanie8.bg
