Стефан Цанев: Свободата не се яде
Къде и по кое време сбъркахме по време на така наречен „ преход “, с цел да стигнем дотук – България да е в дъното по приходи, независимост на словото и така нататък, макар бодряшките тъпотии, които слушаме от държавното управление?
Има една приказка за умния и за глупавия турчин. Глупавият турчин, като види купола на някоя черква, вика: „ Съборете храма на гяурите, камък върху камък да не остане! “ И събарят църквата. А умният турчин влиза на бял кон в нея и споделя: „ Превърнете таз хубава черква в джамия! “ Унгарците и чехите постъпиха като умния турчин: резервираха всичко положително, издигнато при социализма, стъпиха върху него и продължиха нататък. “Ний ” постъпихме като глупавия турчин: унищожихме всичко положително и в този момент пъшкаме под руините на социализма. Това не ни стига, по този начин продължаваме и в този момент. Всяко новодошло държавно управление гневно отхвърля всичко основано от предходното, опозицията гневно отхвърля всичко, което прави настоящето държавно управление и така нататък Трябва да си доста тъп и доста злобен, с цел да не виждаш и да не признаваш положителното, основано от противника ти, от съперника ти, даже от врага ти. Раздорите сред партии, раздорите сред персони, тоталното безсмислено и напразно опълчване - това ще ни доунищожи.
Ти си претърпял “иманентно ” и соц-а (когато си бил и забраняван), и прехода. Защо през днешния ден има толкоз носталгия към въпросния “соц ”?
Написах пиеса за един артист - „ Плач на ангел “; пандизчия, излежал присъдата си и излязъл на независимост, който след няколко месеца се връща гладен и обезверен, чука на вратата на пандиза и моли: „ Не желая на независимост, пуснете ме в пандиза! “ В пандиза и да не работиш - отново ти дават да ядеш. И да се разболееш - лекуват те без пари; и да не искаш, наложително спиш в пандиза на топличко, в пандиза, въпреки и минимално, всичко ти е обезпечено. Е, нямало независимост... Свободата не се яде - защо ти е?
В пресилен проект - по този начин и народът, озовал се ненадейно на независимост, неготов да бъде свободен, изпаднал в беднотия и обезверен от свободата, стартира да страда от носталгия по социализма, когато всичко, въпреки и минимално, му беше подсигурено. Е, нямало независимост... Или както споделя Плутарх: „ Бедствията докараха страната до такова състояние, че, обезверени от свободата, хората желаеха някакво по-малко иго. “
Би ли се съгласил със следното: че ерозията на паметта е част от пълзящото автаркийно схващане за днешния човек – само че и че това не е просвещенското “Аз ” в развиване, а “Аз ”-ът в стазис, самоманифестиращ себе си?
Аз-ът в стазис е летален “Аз ” (както би споделил доктор Коста Костов) - т.е. мъртъв “Аз ”. Тази маниакална манифестация на самодостатъчност отново ли е на мода? Навремето, преди половин век, реагирах иронично:
Бог не бе задоволителен за себе си,
Бог почувства страшна самотност.
И по този начин за седмица
сътвори света.
Дори Бог не самодостатъчен. Илюзията за самодостатъчност е самоубийствена сама по себе си и ускорява ерозията на националната, да не приказваме за мировата памет.
А има ли ерозия на българската мисловност? Има ли предумисъл в наклонността на изчезващата памет, по Хайдегер?
Да, има предумисъл в наклонността на изчезващата памет, непозната предумисъл в заличаването на националната ни еднаквост – само че в това време мисля, че това е прекомерно тайна доктрина, с която се спекулира, с цел да прикрием личната си интелектуална леност. Мисловността не е групов феномен, а самостоятелна дарба. Въпросът е до каква степен днешното общество ражда мислещи хора и какво е тяхното въздействие върху немислещото общество.
Ще се съгласиш ли със Св. Тома от Аквино – и неговата Summa Contra Gentiles – че най-вече езичниците нямат памет, т.е. че паметта се отглежда, култивира, по християнски?
Не познавам този труд на Тома Аквински, само че ми е мъчно да се съглася, че езичниците нямали памет и че паметта се култивира единствено от християнството, откакто паметта на езичниците – да вземем за пример изкуството и философията на античните гърци - се оказва фундаменталната памет на човечеството, върху която поражда Ренесансът и цивилизацията в християнска Европа. Спирам дотук с Тома от Аквино, с цел да не сгреша заради незнание. Искам обаче да кажа нещо малко познато на необятната аудитория. Печално знае се, че в началните си години християните с невиждан вандализъм „ култивират “, тоест унищожават езическата просвета, до нас са достигнали единствено инцидентно недонатрошените скулптури и недоизгорените книги на античните гърци и античните римляни. След като при започване на IV век император Константин Велики афишира християнството за публична вяра в Римската империя и по същото време империята се разделя на Източна и Западна, става нещо необичайно: на Запад стартира средновековното мракобесие, папа свети Григорий афишира незнанието за майка на благочестието и светските науки се преследват като разкол, а в това време в Константинополския университет, именуван Магнаурска академия, и в още 9 университета във Византия, се учат астрономия, геометрия, аритметика, философия, медицина, литература, право и други всемирски науки, наследени от езичниците - от античните гърци. 10 века по-късно става страшната рокада: откакто турците обсаждат Константинопол, учените и писателите побягват на Запад, занасят там античните познания и това провокира Ренесанса, стартира разцветът на изкуствата и науките в Западна Европа, а над Изтока пада ням и неук петвековен мрак.
И “да бъде хлябът бял – не е задоволително ”, в случай че позволиш този свободен паралел.
Да, за какво не. Може да се каже и за тогава.
Коя е личната ти обичана творба и за какво?
Романът „ Мравки и богове “. Това е самобитен свод на моите метафизичен и поетични визии, на моите тематики и сюжети, станали зародиши на множеството мои пиеси, там е даже и началото на „ Български летописи “. Но нормално създателят бърка в своите самопреценки.
Струва ми се – поправи ме, в случай че бъркам – че ще останеш в пантеона на българската лирика (в известен смисъл) с “Носете си новите облекла, момчета ”*, за сметка може би на други, още по-добри стихове. Обясни събитията към написването на това стихотворение, апелирам.
Обстоятелството е повече от анекдотично. Качвам се на такси, някъде при започване на 70-те години, водачът нервозен, незабавно стартира монолог: “Носете си новите облекла, момчета, да не ги носят любовниците на дамите ви! ” Това анекдот ли е, запитвам. Хич не е анекдот - и ми споделя за приятеля си, който починал преди два месеца, а през вчерашния ден видял любовника на жена му да носи новия му костюм. Битова история, само че повикът „ Носете си новите облекла, момчета! “ остана да звучи в мен - и през нощта се роди стихотворението. Поезията направи тази елементарна фраза „ Носете си новите облекла, момчета! “ всеобхватна, всеки може да привнася в нея собствен смисъл, свои прекарвания, това направи стихотворението близо до всекиго, направи го известно. Когато го пишех, несъмнено, изобщо не съм мислил за това, писането на стихове не е умишлен развой.
Вероятно помниш, че Сократ в платоновия “Критон ” споделя, че да философстваш, т.е. да търсиш истината, значи на първо място да помниш, и по този начин да стъпваш на раменете на предните колоси. Защо у нас няма последователност на високата мисъл?
Да, в ония времена всеки мъдрец е казвал на кого е възпитаник и на кого е преподавател. Ако кажа, че у нас тази последователност бе принудително прекратена, това надали ще е опрощение. Може би по-вярно е, че дългото и наложително проучване на марксизма умъртви в българите интереса към философията. За благополучие, това не нанесе такива провали в изкуствата.
Как виждаш развиването на България сега? Аз, да вземем за пример, я виждам като опит за баланс сред олигархични котерии, само че в действителност – тройно усъвършенствана машина за бюджетни и евро-кражби.
Ако употребим метафора: невидима паяжина оплита всичко, всяко деяние е блокирано, стоим покорно и чакаме: от коя пролука ще изскочи паякът да изсмучи кръвчицата ни.
А по какъв начин си представяш България след 20 години, когато няма да те има?
След 20 години ли? Същата. За страдание. Но след 50 години ще е друга.
Ако в този момент ти се обади Бойко Борисов, какво ще му кажеш?
Ами той ми се обади на Коледа, за Стефановден. Пожелахме си здраве.
Израснал си като православен, само че се смяташ за вид нов “богомил ”. Защо?
Не, не се считам за нов вид богомил, само че споделям някои възгледи на богомилите - че човек би трябвало да поддържа връзка с Бог без медиатори и най-важното: да не прави Бог съизвършител в неприятните каузи на хората. А православната черква прави това - поддържа всяка власт, каквато и да е тя, следвайки повелята на деятел Павел: „ Всеки человек да се покорява на властта, що е над него, тъй като няма власт, която да не е от Бога и който се противи на властта, противи се на Божията класификация. “
Шукшин, Ахматова, Евтушенко. Кажи ми по нещо и за тримата – те са измежду моите литературни идоли, повече или по-малко.
При Ахматова съм бил един път, или два пъти, през 1964 или 1965. Много искаше да пристигна в България. Интересуваше се от новата българска лирика, наричаше нашия свободен стих протест против схоластиката. Когато през 1966 година прочетох във вестниците, че на 5 март е умряла, ще излъжа, в случай че кажа, че претърпях покруса. Шокът пристигна по-късно. След седмица получих от Москва дребна пратка, вътре бе деликатно опаковано томчето “Бег времени ” с надпис на титулната страница: „ Стефану Цаневу в далекую Софию. Анна Ахматова. 9 февраля 1966, Москва. “ Все едно, че получих писмо от оня свят! Шукшин го заварих в Киноинститута, завършваше, когато аз постъпих, живеехме в общежитието. Беше непохватен, невъзпитан на тип, само че по детски добродушен, геният му се разви мълниеносно, по този начин мълниеносно и той самият си отиде. Вестта за гибелта му ме свари в Пловдив през есента на 1974, там в Стария град гостуваше група актьори от Съюз на съветските социалистически републики, измежду тях беше и жена му Лида, и тъй като се познавахме от киноинститута, натовариха мен да ѝ оповестя, че Шукшин е починал. По-страшна поръка не съм получавал. И не можах да я извърша. Колкото пъти започвах, обезпокоен и бледен: „ Лида, би трябвало да ти кажа нещо доста значимо... “, тя се смееше: „ Стефан, в случай че иска ми се изповядваш в обич, казвай го напряко! “, „ Нещо по-важно е, Лида... “, „ Няма по-важно от любовта! “ - викаше тя и се смееше. Тъй и не можах да ѝ кажа, че гибелта е по-важна. А за Евтушенко съм приказвал доста. Сега не ми се приказва. Бяхме другари повече от 50 години. Още не мога да осъзная гибелта му.
Мнозина, изключително твои фенове, се питат: по какъв начин по този начин по едно и също време си отстъпник, само че си бил непосредствен с всички създатели при соц-властта?
Че съм бил отстъпник, го чух по-късно, самичък в никакъв случай не съм се определял по този начин. В тези времена хората на изкуството живеехме по-компактно - писатели, художници, актьори, музиканти посещавахме две-три заведения: Клуба на публицистите, Руския клуб, „ Бамбука “, Унгарския ресторант, всеки познаваше всекиго. И аз познавах всички, само че непосредствен съм бил с десетина души: с Христо Фотев, Константин Павлов, Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Иван Радоев, Йордан Радичков, Георги Марков, Станислав Стратиев, с художниците от Пловдивската група Георги Божилов и Димитър Киров. Радвах се и на положително другарство с някои писатели от старшата генерация: Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Александър Геров, Радой Ралин, Валери Петров, Ивайло Петров. За сътрудниците си от театъра не приказвам, аз живеех с тях.
Но най-съкровената ми поетическа връзка беше с Константин Павлов и Любомир Левчев при започване на 60-те години на предишния век. Аз даже не ги познавах персонално, само че ние тримата по едно и също време и без значение един от различен бяхме почнали да пишем свободен стих, което бе посрещнато на нож - и това ни сплоти, тримата започнахме да вършим шумни рецитали, манифестът ми „ Защита на свободния стих ” беше последното „ неримувано паве ”, хвърлено в литературното тресавище, или, както писа тогава Атанас Далчев: „ Свободният стих е защитна реакция против склерозирането на нашия стих. “ Вдигна се необикновен скандал, безконечни полемики из всички вестници и списания, какви не ни назоваха: авангардисти (в ония времена това беше идеологическо ругателство), псевдоноватори, циници, рушители на социалистическия натурализъм, проводници на упадъчна западна идеология. Вижте единствено заглавията на някои от публикациите, писани срещу нас: „ По синусоидите на безпътицата ”, „ Новаторство и лъженоваторство “, „ Не даваме Яна на турска религия! ” Странно за какво, само че така нареченият социалистически натурализъм се идентифицираше с класицизма (не единствено в литературата) и свободният стих се възприемаше като негов зложелател и рушител. Към това - като прибавим и една „ дребна “ детайлност, че в ония времена във всичко наложително се подражаваше на Съветския съюз, а там тогава свободен стих не съществуваше - става още по-ясно за какво свободният стих се преследваше освен като литературна, само че и като идеологическа разкол...
Преди да пусне заключителната публицистична публикация, изразяваща мнението на Централен комитет на комунистическата партия и пътеводните мисли на Тодор Живков, тогавашният основен редактор на „ Литературен фронт ” Славчо Васев, остарял анархист, ни извика тримата в редакцията и ни сподели: „ Момчета, вие сте разгромени. Но вие сте спечелилите. “ Така и излезе. Постепенно започнаха да пишат като нас - даже тези, които ни бяха анатемосвали. Днес всички пишат свободен стих свободно и естествено, както си споделят добър ден, без да подозират какви борби сме водили за него. Може би е нескромно, само че би трябвало да го кажа: при започване на 60-те години на предишния век ние тримата - Константин Павлов, Любомир Левчев и аз - променихме стила на българската лирика. Който не има вяра - да разгърне стихосбирките, издадени преди 1960 година.
Безспорно и в действителност вдъхновяващо. Но въпреки всичко по какъв начин и за какво стигнахте до такава степен, че да не си говорите с Коста Павлов в последните му години? Кое ви раздели?
Докато можеше да приказва, а и след това - до „ Персифедрон “ във Военния спектакъл, с Константин Павлов си говорехме и бяхме близки. След това - повода не е той, нито аз. Някога може би ще кажа...
Ако продължим, един тип, “четирите етапи ” на Гео Милев: ще ми кажеш ли кои са най-хубавите, да кажем, 7 български поета след Лилиев?
Багряна, Далчев, Вапцаров, Константин Павлов, Фотев, Левчев.
Cool. Но и още: по какъв начин се определяш към този момент към края на живота си – ляв, десен, оптимист, черноглед?
Ляв, десен? Слава Богу, имам два крайници. А знаеш ли остарелия виц за песимиста и оптимиста? Песимистът споделил: „ От това по-лошо не може да бъде. “ Оптимистът отвърнал: „ Може! “ Е, аз съм оптимист.
Кои са по-младите от теб – в поезията и въобще – които би могъл да споменеш с положително?
От тези, които познавам: Елин Рахнев, Георги Господинов, Васил Балев. И евентуално има още най-малко трима, които не познавам.
Понеже приказваме за българската орис: може ли да дадеш няколко съвета на сегашните и бъдещите генерации, вид Плиний Стари?
Богомилският съвет: да не позволяват никакво принуждение над себе си, откъдето и да иде то - от господ или от цар, от меч или от слово, даже когато е от любов!
Какво реализира и какво – не?
Тук несъмнено би трябвало да измисля нещо изобретателно, само че не мога. Древният грък Софокъл беше споделил нещо за последния ден...
Да. Но Едип Цар в онази фраза съжалява, че въобще се е родил. Ти защо съжаляваш?
Че няма да видя какво ще стане нататък.
Благодаря ти. Бъди здрав.
И аз ти благодаря, Ивайло.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и автора
Има една приказка за умния и за глупавия турчин. Глупавият турчин, като види купола на някоя черква, вика: „ Съборете храма на гяурите, камък върху камък да не остане! “ И събарят църквата. А умният турчин влиза на бял кон в нея и споделя: „ Превърнете таз хубава черква в джамия! “ Унгарците и чехите постъпиха като умния турчин: резервираха всичко положително, издигнато при социализма, стъпиха върху него и продължиха нататък. “Ний ” постъпихме като глупавия турчин: унищожихме всичко положително и в този момент пъшкаме под руините на социализма. Това не ни стига, по този начин продължаваме и в този момент. Всяко новодошло държавно управление гневно отхвърля всичко основано от предходното, опозицията гневно отхвърля всичко, което прави настоящето държавно управление и така нататък Трябва да си доста тъп и доста злобен, с цел да не виждаш и да не признаваш положителното, основано от противника ти, от съперника ти, даже от врага ти. Раздорите сред партии, раздорите сред персони, тоталното безсмислено и напразно опълчване - това ще ни доунищожи.
Ти си претърпял “иманентно ” и соц-а (когато си бил и забраняван), и прехода. Защо през днешния ден има толкоз носталгия към въпросния “соц ”?
Написах пиеса за един артист - „ Плач на ангел “; пандизчия, излежал присъдата си и излязъл на независимост, който след няколко месеца се връща гладен и обезверен, чука на вратата на пандиза и моли: „ Не желая на независимост, пуснете ме в пандиза! “ В пандиза и да не работиш - отново ти дават да ядеш. И да се разболееш - лекуват те без пари; и да не искаш, наложително спиш в пандиза на топличко, в пандиза, въпреки и минимално, всичко ти е обезпечено. Е, нямало независимост... Свободата не се яде - защо ти е?
В пресилен проект - по този начин и народът, озовал се ненадейно на независимост, неготов да бъде свободен, изпаднал в беднотия и обезверен от свободата, стартира да страда от носталгия по социализма, когато всичко, въпреки и минимално, му беше подсигурено. Е, нямало независимост... Или както споделя Плутарх: „ Бедствията докараха страната до такова състояние, че, обезверени от свободата, хората желаеха някакво по-малко иго. “
Би ли се съгласил със следното: че ерозията на паметта е част от пълзящото автаркийно схващане за днешния човек – само че и че това не е просвещенското “Аз ” в развиване, а “Аз ”-ът в стазис, самоманифестиращ себе си?
Аз-ът в стазис е летален “Аз ” (както би споделил доктор Коста Костов) - т.е. мъртъв “Аз ”. Тази маниакална манифестация на самодостатъчност отново ли е на мода? Навремето, преди половин век, реагирах иронично:
Бог не бе задоволителен за себе си,
Бог почувства страшна самотност.
И по този начин за седмица
сътвори света.
Дори Бог не самодостатъчен. Илюзията за самодостатъчност е самоубийствена сама по себе си и ускорява ерозията на националната, да не приказваме за мировата памет.
А има ли ерозия на българската мисловност? Има ли предумисъл в наклонността на изчезващата памет, по Хайдегер?
Да, има предумисъл в наклонността на изчезващата памет, непозната предумисъл в заличаването на националната ни еднаквост – само че в това време мисля, че това е прекомерно тайна доктрина, с която се спекулира, с цел да прикрием личната си интелектуална леност. Мисловността не е групов феномен, а самостоятелна дарба. Въпросът е до каква степен днешното общество ражда мислещи хора и какво е тяхното въздействие върху немислещото общество.
Ще се съгласиш ли със Св. Тома от Аквино – и неговата Summa Contra Gentiles – че най-вече езичниците нямат памет, т.е. че паметта се отглежда, култивира, по християнски?
Не познавам този труд на Тома Аквински, само че ми е мъчно да се съглася, че езичниците нямали памет и че паметта се култивира единствено от християнството, откакто паметта на езичниците – да вземем за пример изкуството и философията на античните гърци - се оказва фундаменталната памет на човечеството, върху която поражда Ренесансът и цивилизацията в християнска Европа. Спирам дотук с Тома от Аквино, с цел да не сгреша заради незнание. Искам обаче да кажа нещо малко познато на необятната аудитория. Печално знае се, че в началните си години християните с невиждан вандализъм „ култивират “, тоест унищожават езическата просвета, до нас са достигнали единствено инцидентно недонатрошените скулптури и недоизгорените книги на античните гърци и античните римляни. След като при започване на IV век император Константин Велики афишира християнството за публична вяра в Римската империя и по същото време империята се разделя на Източна и Западна, става нещо необичайно: на Запад стартира средновековното мракобесие, папа свети Григорий афишира незнанието за майка на благочестието и светските науки се преследват като разкол, а в това време в Константинополския университет, именуван Магнаурска академия, и в още 9 университета във Византия, се учат астрономия, геометрия, аритметика, философия, медицина, литература, право и други всемирски науки, наследени от езичниците - от античните гърци. 10 века по-късно става страшната рокада: откакто турците обсаждат Константинопол, учените и писателите побягват на Запад, занасят там античните познания и това провокира Ренесанса, стартира разцветът на изкуствата и науките в Западна Европа, а над Изтока пада ням и неук петвековен мрак.
И “да бъде хлябът бял – не е задоволително ”, в случай че позволиш този свободен паралел.
Да, за какво не. Може да се каже и за тогава.
Коя е личната ти обичана творба и за какво?
Романът „ Мравки и богове “. Това е самобитен свод на моите метафизичен и поетични визии, на моите тематики и сюжети, станали зародиши на множеството мои пиеси, там е даже и началото на „ Български летописи “. Но нормално създателят бърка в своите самопреценки.
Струва ми се – поправи ме, в случай че бъркам – че ще останеш в пантеона на българската лирика (в известен смисъл) с “Носете си новите облекла, момчета ”*, за сметка може би на други, още по-добри стихове. Обясни събитията към написването на това стихотворение, апелирам.
Обстоятелството е повече от анекдотично. Качвам се на такси, някъде при започване на 70-те години, водачът нервозен, незабавно стартира монолог: “Носете си новите облекла, момчета, да не ги носят любовниците на дамите ви! ” Това анекдот ли е, запитвам. Хич не е анекдот - и ми споделя за приятеля си, който починал преди два месеца, а през вчерашния ден видял любовника на жена му да носи новия му костюм. Битова история, само че повикът „ Носете си новите облекла, момчета! “ остана да звучи в мен - и през нощта се роди стихотворението. Поезията направи тази елементарна фраза „ Носете си новите облекла, момчета! “ всеобхватна, всеки може да привнася в нея собствен смисъл, свои прекарвания, това направи стихотворението близо до всекиго, направи го известно. Когато го пишех, несъмнено, изобщо не съм мислил за това, писането на стихове не е умишлен развой.
Вероятно помниш, че Сократ в платоновия “Критон ” споделя, че да философстваш, т.е. да търсиш истината, значи на първо място да помниш, и по този начин да стъпваш на раменете на предните колоси. Защо у нас няма последователност на високата мисъл?
Да, в ония времена всеки мъдрец е казвал на кого е възпитаник и на кого е преподавател. Ако кажа, че у нас тази последователност бе принудително прекратена, това надали ще е опрощение. Може би по-вярно е, че дългото и наложително проучване на марксизма умъртви в българите интереса към философията. За благополучие, това не нанесе такива провали в изкуствата.
Как виждаш развиването на България сега? Аз, да вземем за пример, я виждам като опит за баланс сред олигархични котерии, само че в действителност – тройно усъвършенствана машина за бюджетни и евро-кражби.
Ако употребим метафора: невидима паяжина оплита всичко, всяко деяние е блокирано, стоим покорно и чакаме: от коя пролука ще изскочи паякът да изсмучи кръвчицата ни.
А по какъв начин си представяш България след 20 години, когато няма да те има?
След 20 години ли? Същата. За страдание. Но след 50 години ще е друга.
Ако в този момент ти се обади Бойко Борисов, какво ще му кажеш?
Ами той ми се обади на Коледа, за Стефановден. Пожелахме си здраве.
Израснал си като православен, само че се смяташ за вид нов “богомил ”. Защо?
Не, не се считам за нов вид богомил, само че споделям някои възгледи на богомилите - че човек би трябвало да поддържа връзка с Бог без медиатори и най-важното: да не прави Бог съизвършител в неприятните каузи на хората. А православната черква прави това - поддържа всяка власт, каквато и да е тя, следвайки повелята на деятел Павел: „ Всеки человек да се покорява на властта, що е над него, тъй като няма власт, която да не е от Бога и който се противи на властта, противи се на Божията класификация. “
Шукшин, Ахматова, Евтушенко. Кажи ми по нещо и за тримата – те са измежду моите литературни идоли, повече или по-малко.
При Ахматова съм бил един път, или два пъти, през 1964 или 1965. Много искаше да пристигна в България. Интересуваше се от новата българска лирика, наричаше нашия свободен стих протест против схоластиката. Когато през 1966 година прочетох във вестниците, че на 5 март е умряла, ще излъжа, в случай че кажа, че претърпях покруса. Шокът пристигна по-късно. След седмица получих от Москва дребна пратка, вътре бе деликатно опаковано томчето “Бег времени ” с надпис на титулната страница: „ Стефану Цаневу в далекую Софию. Анна Ахматова. 9 февраля 1966, Москва. “ Все едно, че получих писмо от оня свят! Шукшин го заварих в Киноинститута, завършваше, когато аз постъпих, живеехме в общежитието. Беше непохватен, невъзпитан на тип, само че по детски добродушен, геният му се разви мълниеносно, по този начин мълниеносно и той самият си отиде. Вестта за гибелта му ме свари в Пловдив през есента на 1974, там в Стария град гостуваше група актьори от Съюз на съветските социалистически републики, измежду тях беше и жена му Лида, и тъй като се познавахме от киноинститута, натовариха мен да ѝ оповестя, че Шукшин е починал. По-страшна поръка не съм получавал. И не можах да я извърша. Колкото пъти започвах, обезпокоен и бледен: „ Лида, би трябвало да ти кажа нещо доста значимо... “, тя се смееше: „ Стефан, в случай че иска ми се изповядваш в обич, казвай го напряко! “, „ Нещо по-важно е, Лида... “, „ Няма по-важно от любовта! “ - викаше тя и се смееше. Тъй и не можах да ѝ кажа, че гибелта е по-важна. А за Евтушенко съм приказвал доста. Сега не ми се приказва. Бяхме другари повече от 50 години. Още не мога да осъзная гибелта му.
Мнозина, изключително твои фенове, се питат: по какъв начин по този начин по едно и също време си отстъпник, само че си бил непосредствен с всички създатели при соц-властта?
Че съм бил отстъпник, го чух по-късно, самичък в никакъв случай не съм се определял по този начин. В тези времена хората на изкуството живеехме по-компактно - писатели, художници, актьори, музиканти посещавахме две-три заведения: Клуба на публицистите, Руския клуб, „ Бамбука “, Унгарския ресторант, всеки познаваше всекиго. И аз познавах всички, само че непосредствен съм бил с десетина души: с Христо Фотев, Константин Павлов, Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Иван Радоев, Йордан Радичков, Георги Марков, Станислав Стратиев, с художниците от Пловдивската група Георги Божилов и Димитър Киров. Радвах се и на положително другарство с някои писатели от старшата генерация: Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Александър Геров, Радой Ралин, Валери Петров, Ивайло Петров. За сътрудниците си от театъра не приказвам, аз живеех с тях.
Но най-съкровената ми поетическа връзка беше с Константин Павлов и Любомир Левчев при започване на 60-те години на предишния век. Аз даже не ги познавах персонално, само че ние тримата по едно и също време и без значение един от различен бяхме почнали да пишем свободен стих, което бе посрещнато на нож - и това ни сплоти, тримата започнахме да вършим шумни рецитали, манифестът ми „ Защита на свободния стих ” беше последното „ неримувано паве ”, хвърлено в литературното тресавище, или, както писа тогава Атанас Далчев: „ Свободният стих е защитна реакция против склерозирането на нашия стих. “ Вдигна се необикновен скандал, безконечни полемики из всички вестници и списания, какви не ни назоваха: авангардисти (в ония времена това беше идеологическо ругателство), псевдоноватори, циници, рушители на социалистическия натурализъм, проводници на упадъчна западна идеология. Вижте единствено заглавията на някои от публикациите, писани срещу нас: „ По синусоидите на безпътицата ”, „ Новаторство и лъженоваторство “, „ Не даваме Яна на турска религия! ” Странно за какво, само че така нареченият социалистически натурализъм се идентифицираше с класицизма (не единствено в литературата) и свободният стих се възприемаше като негов зложелател и рушител. Към това - като прибавим и една „ дребна “ детайлност, че в ония времена във всичко наложително се подражаваше на Съветския съюз, а там тогава свободен стих не съществуваше - става още по-ясно за какво свободният стих се преследваше освен като литературна, само че и като идеологическа разкол...
Преди да пусне заключителната публицистична публикация, изразяваща мнението на Централен комитет на комунистическата партия и пътеводните мисли на Тодор Живков, тогавашният основен редактор на „ Литературен фронт ” Славчо Васев, остарял анархист, ни извика тримата в редакцията и ни сподели: „ Момчета, вие сте разгромени. Но вие сте спечелилите. “ Така и излезе. Постепенно започнаха да пишат като нас - даже тези, които ни бяха анатемосвали. Днес всички пишат свободен стих свободно и естествено, както си споделят добър ден, без да подозират какви борби сме водили за него. Може би е нескромно, само че би трябвало да го кажа: при започване на 60-те години на предишния век ние тримата - Константин Павлов, Любомир Левчев и аз - променихме стила на българската лирика. Който не има вяра - да разгърне стихосбирките, издадени преди 1960 година.
Безспорно и в действителност вдъхновяващо. Но въпреки всичко по какъв начин и за какво стигнахте до такава степен, че да не си говорите с Коста Павлов в последните му години? Кое ви раздели?
Докато можеше да приказва, а и след това - до „ Персифедрон “ във Военния спектакъл, с Константин Павлов си говорехме и бяхме близки. След това - повода не е той, нито аз. Някога може би ще кажа...
Ако продължим, един тип, “четирите етапи ” на Гео Милев: ще ми кажеш ли кои са най-хубавите, да кажем, 7 български поета след Лилиев?
Багряна, Далчев, Вапцаров, Константин Павлов, Фотев, Левчев.
Cool. Но и още: по какъв начин се определяш към този момент към края на живота си – ляв, десен, оптимист, черноглед?
Ляв, десен? Слава Богу, имам два крайници. А знаеш ли остарелия виц за песимиста и оптимиста? Песимистът споделил: „ От това по-лошо не може да бъде. “ Оптимистът отвърнал: „ Може! “ Е, аз съм оптимист.
Кои са по-младите от теб – в поезията и въобще – които би могъл да споменеш с положително?
От тези, които познавам: Елин Рахнев, Георги Господинов, Васил Балев. И евентуално има още най-малко трима, които не познавам.
Понеже приказваме за българската орис: може ли да дадеш няколко съвета на сегашните и бъдещите генерации, вид Плиний Стари?
Богомилският съвет: да не позволяват никакво принуждение над себе си, откъдето и да иде то - от господ или от цар, от меч или от слово, даже когато е от любов!
Какво реализира и какво – не?
Тук несъмнено би трябвало да измисля нещо изобретателно, само че не мога. Древният грък Софокъл беше споделил нещо за последния ден...
Да. Но Едип Цар в онази фраза съжалява, че въобще се е родил. Ти защо съжаляваш?
Че няма да видя какво ще стане нататък.
Благодаря ти. Бъди здрав.
И аз ти благодаря, Ивайло.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и автора
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ