Животът си върви и колелото на живота бавно се върти.

Животът си върви и колелото на живота постепенно се върти. Човек би трябвало да е кадърен, с помощта на уравновесеността си да остави някое неприятно събитие да се „ плъзне “ по него.

А що се отнася до приятното събитие, то би трябвало единствено да бъде употребявано. Използването му обаче за положително или неприятно зависи само от прозорливостта ни!

Често пъти тези, които са неспособни да употребяват обещано събитие, са душевен „ пандизчии “ – това са хората, които страдат от вътрешни отклонения.

Животът не е нито обективен, нито неправдив. Той не е добър, нито кьорав. Това са неща, измислени от хората.

Животът е това, което е: за какво желаеме да е добър или кьорав?

Животът е логически. Той тече като спокойна река, по която се носят лодките, натоварени с хора.

Цялата работа се състои в това да разберем дали лодката ни не пропуща вода. 

Животът наподобява безсърдечен за потиснатите, слабите, болните. Често пъти, вместо да се стремят да раздерат мъглата, те затъват в неудачата.

Повтарят същото деяние, без да се запитат за какво са се провалили и какви способи да приложат, с цел да предотвратят нов крах.

Започват отново сражението със същите оръжия, което е безсмислено. Естествено е при такова състояние да се провалят.

Те упорстват и отново прибягват до същите средства, вместо да се запитат дали постъпката им е уместна, дали са я решили вярно и дали оръжията им не са се покрили с ръжда…

Нови опити, нови неуспехи. Човешката машина се задейства, върти се на бързи обороти, моторът се дави… Човек затъва все по-дълбоко, коства му се, че неприятният шанс го преследва, а не се замисля даже дали безконечният крах не се дължи на някакво вътрешно блокиране. 

Както споделих към този момент, човек преценя събитията през личното си положение, сходно на радиоапарат, който лови единствено вълните, на които е надъхан.

Тогава негов дълг е да поправи радиоапарата и да смени развалените елементи.

Безполезно е да се гневим на живота, би трябвало единствено да се стараем най-пълно да го използваме.

Животът няма очи да вижда, нито уши да чува.

Но в случай че заради ограничен поглед човек е омаян, той ще се сблъска с събитията и ще си счупи главата.

Няма смисъл да проклинаме живота. За да се боря, би трябвало да виждам съперника си. В противоположен случай авансово съм надвит.

Ако съм мощен, балансиран, адаптирането ми към външния свят е за мен детска игра. Това се назовава вътрешна удача.

При неуспех ще имам отсреща си прочут и забележим съперник, съперник, който ще се постарая да направя още по-силен. И по този начин ще установя, че неведнъж този съперник не е никой различен, а самият аз…

Човешката орис е елитна. Ако смятате, че не принадлежите към този хайлайф, значи, че просто не сте го желали. Или методът ви е бил неправилен.

Великите неща постоянно са елементарни. Не можем да си представим Бог като нещо комплицирано, нали по този начин?

Освен това великите неща би трябвало да бъдат налични за всички. В противоположен случай не са велики.

За да ги открием, задоволително е да тръгнем през цялото време и да се научим да разбираме сами себе си.

Движението на звездите е просто. Йохан Себастиан Бах не е комплициран. Животът също. Достатъчно е единствено нещата да се виждат ясно в тяхната поредност.

Сложно е единствено това, което излиза от реда и ритъма на вселената. Сложните хора са отвън реда, тъй като някакво вътрешно безвластие им пречи да виждат и да вземат участие в него.

Вътрешните отклонения са отвън реда; сковаността е отвън реда, както прочее и агресивността.

Великите неща постоянно са елементарни. Вътрешната схематичност съставлява величието на индивида.

И в случай че някой ме попита: „ В името на какво възхвалявате човешкото великолепие, равновесието и същинската сила? “, ще отговоря: „ В името на реда, т.е. на положителното. “

Много хора са жадни да слушат разкази за завършения. Те тичат и се блъскат по кината и на други места.

Но рядко се замислят за индивида, подхванал приключението, и не се питат какво желаят да ни кажат с него. Така те виждат единствено външната страна и всичко се обезсмисля.

Хубаво е човек да придобие нещо един ден, по-късно още нещо на идващия ден. Добре е да може да си каже: „ Днес получих това; през днешния ден се освободих от онова; трансформирах се през този ден. “ По подобен метод човек се трансформира в съразмерен лъч, насочен към висините на простотата.

Ако хората съумеят да се освободят от вътрешните си спирачки и от нечистотиите, от страховете и от затварянето в себе си, те ще се трансформират. А в случай че хората стартират да се трансформират, ще се промени всичко!

Решението е доста просто! Тъкмо по тази причина е мъчно използвано. Защото, с цел да се промени човек, би трябвало да стартира да вижда проблемите си.

Много хора са такива, каквито са, само че след 10 години ще си останат все същите. Нищо няма да може да се отнеме, нищо да се добави… Нима не заслужават нещо по-добро?

От всяко нещо можем да си извадим поука.

От човешката пасивност не може да се извлече нищо. От инертността произлиза единствено пасивност, така както от несъзнателното не произлиза нищо с изключение на несъзнателни действия. 

Казват, че щастието означавало да намериш личното си място. Съвършено правилно.

Но запитвали ли сме се дали сме на мястото си в ролята на хора, които би трябвало да мислят, да възпитават другите и да влияят върху света?…

Казват също, че изкуството да бъдеш човек било изчезнало. Защо да е по този начин?

Човешките благоприятни условия и през днешния ден, както и преди 10 хиляди години, са същите. Човек разполага със същия инструмент, само че какъв брой пъти са го учили да си служи добре с него?

Образованието единствено по себе си не е значимо. Докато хората не се научат да възприемат изцяло живота, образованието ще си остане изсъхнало и без никаква стойност.

Нима всички образования на света са помогнали на човек да не се усеща раздран, цялостен с несъгласия и страхове?

Вместо да способства за разликата сред хората, възпитанието би трябвало да натъртва на сходствата посред им.

В противоположен случай животът ще продължава да бъде низ от спорове и премеждия.

Човек не би трябвало да търси образованието, а пълнотата. Той би трябвало да се стреми да опознае опциите си и да ги реализира в една хармонична персона. 

Ние разбираме с мозъка си, със сетивата си, с вътрешните си призми.

Първото, което би трябвало да създадем, когато се появи обещано събитие, е да се запитаме дали сме го разгледали добре. Дали сме го обхванали напълно? Дали на следващия ден ще го забележим по метода, по който сме го видели през днешния ден?…

Защото доста са тези, които си разрешават да съдят. Те съдят другите, морала, религията и картината от последната галерия. Тогава стартират спор, при който автоматизирано се поражда недоумение. Защо се получава по този начин?

Защото са субективни, тъй като виждат нещата през едно аз, затрупано от ненужни дреболии. И въпреки всичко са уверени, че са следили най-съвестно.

Да бъдеш справедлив е една от най-благородните цели, които можем да си сложим. Без обективност единствено „ си мислим “, че сме разбрали, а в действителност сме видели през някакво закостеняло „ аз “.

Обективността е допустима едвам когато сме се освободили от самите нас и от неосъзнатите ни проблеми. Тя е резултат на разчупването на вътрешните призми, на които са били подчинени всичките ни мисли…

При ясна и прозорлива обективност човек придобива лъчение. В този миг той съставлява спокойна, раздаваща се мощ.

Излъчването не може да се получи при нерешителен или слаб човек. То се поражда, когато човек е душевен свободен, когато не бяга от проблемите.

Вече осъзнати, те нямат никаква разрушителна мощ.

Не би трябвало да се възхищаваме от величието на някои хора.

Това великолепие е единствено резултат от разкрепостените им качества. Но би трябвало да съжаляваме за това, което дефицита при други спрямо това, което би могло да бъде в действителност…

създател: Пиер Дако

картини: Анри дьо Тулуз-Лотрек