Животът придобива смисъл в самия процес на посрещане и преодоляване

Животът придобива смисъл в самия развой на посрещане и превъзмогване на компликациите. Те са пробният камък за триумф и крах.

Проблемите провокират нашия разсъдък и храброст, в действителност те ги основават. Те са стимулаторът за нашето интелектуално и духовно израстване.

Когато желаеме да подпомогнем извисяването на човешкия дух, ние го провокираме и по този начин подтикваме неговата дарба да се оправя с компликации, също както в учебно заведение целеустремено слагаме задания на децата, с които те се занимават и преодоляват.

Ние се учим единствено посредством болката от опълчването и разрешаването на проблеми. Както е споделил Бенджамин Франклин :

Нещата, които ни нараняват, ни учат.

Това е повода, заради която мъдрите хора се научават да не се плашат, а да приветстват проблемите със съпътстващата ги болежка.

Повечето от нас не са толкоз мъдри. Страхът от болката е научил съвсем всички ни в по-малка или по-голяма степен да се опитваме да заобикаляме компликациите.

Ние ги отлагаме с вярата, че те ще си отидат. Ние ги пренебрегваме, забравяме ги, вършим се, че не съществуват. Дори взимаме нарткоци, които да ни оказват помощ за това.

И по този начин, унищожавайки болката в себе си, ние като че ли забравяме проблемите, които я основават. Правим опит да заобиколим аргументите, вместо да ги посрещнем.

Опитваме се да излезем от тях, вместо да ги преживеем.

Тенденцията да се заобикалят проблемите, както и прочувственото страдалчество, с което те са заредени, е основата на всички душевни заболявания.

След като това е особено за множеството от нас, то всички ние в по-малка или по-голяма степен сме психологично уязвими, а някои отиват прекомерно надалеч в устрема си да избягат от компликациите и страданието.

Те се пробват да намерят елементарен излаз, като основават свои измислени светове, в които да живеят и които нямат нищо общо с действителността. Ето едно малко и елегантно изявление на Карл Юнг :

Неврозата постоянно е сурогат на нужното страдалчество.

Но в последна сметка заместителят става по-болезнен от нужното страдалчество, което той е трябвало да смени. Неврозата сама по себе си се трансформира в най-големия проблем.

Според правилото мнозина се пробват да избегнат и тази поредна болежка, и по този начин те натрупват невроза върху невроза. За благополучие някои имат куража да се извърнат с лице към нея и стартират – нормално благодарение на психотерапията – да се учат по какъв начин да понасят нужната тъга.

Във всеки случай, когато се опитваме да избегнем тежкото чувство, което се поражда при решаването на проблемите, пропущаме и личното си развиване.

При хронични душевни болести растежът замира. Без лекуване човешкият дух запада.

Затова е потребно да заложим у себе си и у децата си средствата за реализиране на здрав разсъдък и здрав дух.

Имам поради да осъзнаем нуждата от страданието и неговата стойност, нуждата да се посрещат проблемите лице в лице и да се изпитва неизбежната болежка.

Дисциплината е главното средство, което предлагаме за превъзмогване на житейските компликации. Това средство в действителност е особена техника на страдалчество, която ни оказва помощ да изпитваме болката от проблемите по този начин, че да ги преодоляваме сполучливо, а в това време да се учим и да израстваме.

Като учим себе си и децата си на дисциплинираност, ние откриваме по какъв начин да понасяме всичко това и по какъв начин да се развиваме.

Отлагането на наслаждението е развой на разпределение на болката и удоволствието от живота по този начин, че удоволствието да се усили чрез прекарването и превъзмогването на болката.

Това е единственият метод да се живее вярно. Този прийом за разпределение се научава от множеството деца доста рано – околото петата година.

Едно петгодишно дете да вземем за пример ще избра да вземе присъединяване последно в някаква игра, с цел да може да се наслаждения последно. На шест години децата към този момент ядат глазурата на тортата най-после.

В началното учебно заведение тези ранни качества за отсрочване на удоволствието се упражняват всекидневно посредством подготвянето на домашна работа.

Няма различен метод за решение на житейските проблеми с изключение на тяхното решение.

Това изказване може да ви се коства идиотски тавтологично и безкрайно ясно, само че въпреки всичко то още не е разбрано от по-голята част от човечеството.

Това е по този начин, тъй като ние би трябвало да поемем отговорността за казуса, преди да го решим. Премахването на пречките не става с думи като: „ Това не е мой проблем “.

Също по този начин не можем да премахнем пречките, като се надяваме, че някой различен ще го направи, вместо нас. Аз мога да реша някой проблем единствено като кажа: „ Това е моят проблем и от мен зависи дали ще се оправя с него “.

Третото средство на дисциплината е посвещаването на истината. По принцип това би трябвало да е явно, тъй като истината е идентична с действителността. Това, което е подправено, е неистинско.

Колкото по-ясно виждаме действителността на живота, толкоз по-добре можем да се оправяме с неговите проблеми и противоположното – от неразбираемото осъзнаване на действителността нашият разум се замъглява от илюзии и по този метод ставаме неспособни да дефинираме верния курс и да вземаме рационални решения.

Виждането ни за действителността е като карта, която ни ориентира при договарянията за „ терен “ в живота.

Най-сложното при правенето на карта е това, че в случай че желаеме да я създадем добре, би трябвало непрестанно да я преразглеждаме и актуализираме. Истината се заобикаля, когато е мъчителна.

Можем да преразгледаме нашите карти едвам тогава, когато реализираме нужната дисциплинираност за превъзмогването на тази болежка. За да го създадем, би трябвало напълно да се посветим на истината.

Неизменно следва да възприемаме персоналните си неприятности като релативно маловажни и даже да ги притестваме в процеса на търсене на истината.

Психичното здраве е нескончаем развой, на който човек би трябвало фактически да се посвети, без значение от цената.

Балансирането не форма на организираност, която ни дава еластичност. Изключителна еластичност е нужна за сполучливо насърчаване във всички аспекти на живота.

Зрялото психологично здраве изисква изключителна дарба салдото да с разпределя рационално и внимателно сред спорни потребности, цели, отговорности, отговорности, насоки и така нататък

Същността на тази дисциплинираност на равновесието е „ отводът “. Балансирането е част от дисциплината само тъй като актът на отричане от нещо е мъчителен.

Когато преодоляваме житейските завои и компликации по пътя, ние им отдаваме част от себе си. Eдинственият метод да не отдаваш част от себе си е да се откажеш въобще от пътешествието на живота.

Може да ви се коства необичайно, само че множеството хора избират алтернативата да спрат с пътешествията си – да застанат на разстояние, с цел да избягнат болката на себеотдаването.

Ако това наподобява необичайно, то е, тъй като ние не разбираме дълбочината на болката.

В своята същина отказването е най-болезненото нещо в човешкия опит… само че се изисква, в случай че имаме предпочитание да продължим пътуването напред.

„ Изкуството да бъдеш Бог “