Преди да си отиде баба ми приписа апартамента си. Тогава видях злобата на близките си
Животът ми се разви по подобен метод, че постоянно съм се разбирала доста мъчно с околните си.
За родителите ми като че ли бях невидима и цялото им внимание беше ориентирано към по-малката ми сестра София. Разликата във възрастта ни е дребна, единствено две години, само че за родителите ни беше забележителна.
Почти всеки ден чувах изречения като „ Е, тя е по-малката, дай й твоята играчка. “ „ Защо не можеш да бъдеш съвършено дете като сестра си? “ Или „ Ти си по-голяма, какъв образец даваш на сестра си? “
Всички в близост мислеха единствено а София. Аз обаче не разбирах за какво. Сестра ми беше доста разпусната, най-лошата ученичка в класа си, постоянно бягаше от у дома и не отговаряше на позвъняванията на родителите ни, а в 11 клас забременя от възрастен мъж. С една дума, несъмнено не бих могла да я нарека „ идеална “.
Заради непрекъснатите съпоставения от роднините, сестра ми и аз развихме доста сложни връзки между тях или казано по-простичко не я одобрявам.
И да, безусловно не се срамя от това. Единственият непосредствен човек беше баба ми. Майката на татко ми.
Тя беше може би единствената, която не идеализираше София. Напротив, тя нееднократно е упреквала родителите ми, че са я възпитали като доста капризно и необуздано момиче.
Баба обаче ме обичаше и постоянно се радваше да ме види. Прекарвах цялото си свободно време с нея. Често живеех със седмици със нея, тъй като по този начин или другояче никой не ме чакаше у дома.
Баба беше доста интелигентна и забавна жена. Работехме дружно в градината, готвихме, четяхме и доста си говорехме. Баба ми постоянно е имала забавни истории за мен.
Но един ден баба умря. Тогава като че ли изгубих част от себе си. Скоро обаче ме чакаха непредвидени вести.
Оказа се, че баба ми е приписала жилището си на мен. В същото време не остави нищо за родителите и сестра ми. Тъй като към този момент бях стара, нямаше проблеми с документите.
Бях доста щастлива да получа подобен великодушен и непредвиден подарък от моята обичана баба. Все още бях студентка, тъй че даже не мечтаех да владея личен дом.
Сега можех да стартира живота си изначало, без значение от фамилията си. Имаше обаче нещо, което ме тревожеше. Не знаех по какъв начин фамилията ми ще реагира на тази вест. Страхувах се, че татко ми няма да е удовлетворен, тъй като той също е правоприемник.
Когато новината за наследството стигна до родителите ми, стартира това, от което се опасявах. Мама пристигна при мен и сподели, че съм длъжна да продам този апартамент и да разделя парите или най-добре да го припиша на сестра ми. Т
Тя беше доста сюрпризирана за какви заслуги съм получила аз жилището на баба ми, а не татко ми.
Когато отхвърлих да споделя наследството, майка ми стартира да ме укорява, казвайки по какъв начин не ме е позор да пребивавам в тристаен апартамент, когато дребната ми сестра беше натъпкана в дребна стая в жилището на родителите ми.
Само че думите на майка ми имаха противоположен резултат. В този миг дефинитивно взех решение, че в никакъв случай няма да разреша София да получи жилището на баба си.
През целия си живот тя даже не е идвала да я види, а в този момент предявява искания за наследството? Е, не, това в никакъв случай няма да се случи!
Изгоних майка ми от вратата, като я предизвестих, че няма да дам жилището и няма да го разделям с тях. В отговор майка ми стартира да ругае и заплашва, само че не ме интересуваше.
Животът ми даде късмет да бъда щастлива и няма да го пропусна!
А вие по какъв начин бихте постъпили на мое място?
