Търсех работа, а намерих дъщеря. И тогава разбрах, че има съдба
Живея в дребен град, където да си имаш работа е в действителност сложна задача. Има непрекъснати уволнения и съкращения, а след пандемията нещата единствено се утежниха. И работният развой претърпя промени.
Преди пандемията работих във фабрика за чорапи, само че след отдръпването на вложителя останах без работа.
Въпреки че управлението ме ценеше доста, въпреки всичко ме редуцираха и трябваше бързо да си диря нова работа, защото нямах никакви спестявания.
Нямах време да се смущавам, да рева и да се блъскам – незабавно потеглих да си диря нова работа. Разгледах уеб страниците, където разгласиха разгласи за работа, само че не видях нищо положително там – предлагаха единствено позиции като чистачи, сервитьорки и миячи.
Докато проучвах обявите, получих позвъняване. Беше позвъняване от най-хубавата ми другарка Катя.
— Здравей, Маринка! Знам, че в този момент си търсиш работа; появи се позиция за чиновник в администрацията на дом за деца… Искаш ли да опиташ?
— Дом за деца? Идея си нямам… малко страшничко звучи – отвърнах аз.
— Какво имаш да губиш? Заплащането е чудесно, изискванията са допустими, всичко е публично. Седиш си в топлия си офис и оформяш документите.
— Добре, изпрати ми детайлностите.
Първоначално се съмнявах, че това е моята работа и че въобще нуждая се от нея. Имах някакво необичайно възприятие. Имах възприятието, че просто няма да съм на мястото си.
Като видях десетките сираци, сърцето ми едвам не се пръсна от болежка. Приближих се до едно момиче и го попитах:
— Здравей. Може ли да ме заведеш до кабинета на шефа?
Момичето ми сподели вратата с усмивка. Говорихме дълго с директорката, тя ме разпитваше за разнообразни моменти от кариерата ми, разбрах, че това е нейна отговорност и че в действителност търси първокласен кадър.
Накрая ме изпрати с необятна усмивка. Усмивката изчезна, когато отвори вратата на кабинета си.
— Лида! Ама какво правиш тук? Веднага отивай в час — извика директорката на момичето на вратата.
— Не. Ще изчакам мама.
— Какво приказваш? Каква мама?
— Тази! — момичето ме уточни с пръст.
Сърцето ми заби мощно. Разбрах за какво ме бе обезло нова необичайно възприятие преди да дойда тук. Докато бях потънала в мислите си, Лида изчезна по коридора.
Накратко казано, устоях изявлението. Взеха ме на работа, всичко се подреди. Лида постоянно идваше в офиса ми и си бъбрихме дълго време. Изведнъж осъзнах, че одобрявам това момиче.
— Бих желала да осиновя Лида – споделих един ден на директорката на сиропиталището.
— Това смешка ли е?
— Съвсем не.
Директорката ми оказа помощ с документите и всичко мина напълно безпрепятствено, без проблеми. Задвижихме бързо нещата.
Днес Лида още веднъж идва в сиропиталището, само че единствено с цел да види старите си другари. Тя живее щастлива в моя дом.
Аз получих щерка, а Лида – своя майка. И по този начин, напълно инцидентно, се снабдих със семейство.
Има орис.
