Живея в Долни Лозен, до обръщалото. До Окръжна ме сваля

Живея в Долни Лозен, до обръщалото. До Окръжна ме смъква петицата. Там беше сергийката ми, тъкмо под билборда с брадясалия блондин. Оня, дето са му заврели уплашено котенце под татуираната с писмени знаци предмишница, по какъв начин беше... Тц, не е Азис, различен „ китаец “ беше. До него се къдреше благият християнски апел „ Вземи ме у дома “.

Най-ярка ми е седмицата, когато издърпаха обратно будките на СГКТ и РЕП и разкараха разнебитения плочник към артиста с котето, с цел да положат нов асфалт. Ммм... по какъв начин миришеше! По-хубаво от топъл самун, по-хубаво от преди малко сварено мляко, по-хубаво от нейната шия. Най-големият орган по повърхност бил кожата. Глупости – асфалтът е.

Но желаех друго да кажа. Заради новата настилка общината спря за няколко нощи булевардните лампи и след девет хората се превръщаха в призраци. От едната страна мъждукаха кутийките на „ Младост “ – от другата зееха изтърбушени орбитите на панелен колос, който преди десетилетие носеше тъмносин стъклен костюм. Мракът щеше да бъде тягостен, в случай че не бяха устремените към тв приемниците си автомобилисти и както споделих, призраците, дето кръстосваха асфалтовия котлон на спирката като капчици изкипяло мляко. Моят покровител от билборда осветяваше вехтите корици на международната класика от сергията ми. Очите му грееха с размера на топки за пилатес. С времето се научих да разбирам какво значи този влажен искра. Вадех си хляба с него или по-точно казано – сьомгата и шампанското.

В началото, преди да ми хрумне цялата скица, родственик ме уреди за шерп на „ Славейков “. Колички, тарги, боричкане. Съсипваш си гръбнака, съсипваш си и черния дроб – пиенето стартира от обяд, само че разтоварваш литература, градиш просвета. Не разтоварваш цимент и арматура (простете за римата) на гара „ Пионер “.

Когато се освободи място на „ Славейков “, отворих лична царга с механически и образователни принадлежности. Апропо, приключил съм педагогика в Софийския и за малко работех в учебното заведение в Лозен. Дори трудовата ми брошура още е там.

Ударът направих с едно нумизматично заглавие. Хлапетата влачат всичко. „ Монети и монетосечене през вековете “, 88-ма, кожени корици, гланцови маншети. Стана моя против осем лв. на монети и подправено боро със запалка от осемдесет стотинки. След месец един господин закова бастуна си пред енциклопедията. Лицето му омекна – бил нейният съставител, призна простакът. Остави половин пенсия, мислейки си, че получава услуга за сантимента и златната си възраст.
Всичко потегли от тези лесни 84 лв.. Един кинорежисьор даде семки от холандски сортове. Купих тор, прочетох каквото бе належащо и ги засях. Като покълнаха, ги реалокирах в двора.

След като взе ТЕЛК-а, майка заряза градината и се отпусна в сладката прегръдка на турските сериали. Част от моите пари отиваха за месечната й терапия, само че няма да си изкривявам душата – никой не ми е насочвал револвер в челото, с цел да ставам нарушител.

Първата годишна продукция стана подготвена, когато Софиянски ни махна от площада, с цел да показва интензивност. Мястото ми щяло да се пази, само че аз взех решение да не очаквам. Кинорежисьорът сподели, че ще ми праща клиенти. Така и стана.

Спирката на Окръжна беше съвършеното място за един дилър букинист. Скапан, след работа, бачкерът не се интересува от книги. Младите пък изпитват злоба към нафталиновия пиедестал на родителите си, в какъвто са се трансформирали томовете на Сенкевич, Дюма, Тургенев и Фокнър. И в случай че ставаше въпрос за някой нов бестселър, вид „ Как да... “, от гуру, чиито локуми са попивали онлайн в зала номер едно на НДК, отскачаха до книжната борса или мола.

Да кажа по какъв начин се случваше размяната. Инструктирах моите „ клиенти “ да ровят в кашоните по-дълго, в случай че в този миг на сергията зяпаше някой човечец, починал от досада в чакането на рейс. Паролата бе „ Колко коства „ Война на световете “.  Аз взимах някое авансово квалифицирано книжле, сред чиито страници бях пъхнал саше. Те подаваха банкнотите, сгънати на три, и бързо се отдалечаваха.

Ако някой искаше два грама, питаше за втора численост от въпросната „ война “. В такива случаи с рекламна усмивка, баш като на моя патрон от билборда, пъхах в целофана по още едно саше. „ Касата “ си бях изрязал в томче на Лъвкрафт. Сай-фай асортиментът вървеше, в случай че простите тавтологията, фантастично.

Мечтаех да си купя мотор като този, с който пияният ми татко се умъртви. Навремето в университета учехме, че детето на алкохолици след години също става пияч, тъй като всеки желае да подражава на родителите си.

Бях си заплюл очуканата ямаха на рейсър от Божурище. Когато събрах кеша, си уговорихме среща в центъра. Лампите на Окръжна бяха още навън, единствено артистът с котето от рекламата ми светеше на главата. Прибрах масата с кашоните в склада на цветарския магазин. Гушнах Лъвкрафт и се запътих към подлеза. Не помня стъпки зад тила си или да съм чул удар от тръба – проникновен служител на реда допусна, че са ме халосали с тръба. Издълбаното томче на Лъвкрафт въобще не ги озадачи, само че нямаха доказателства за нещо неправилно в цялата история. А най-хубавото бе, че незнайният нападател бе избавил едно дете от самоубийствено подражателство.

* Разказът е част от новия алманах " Живот на половини "
Илюстрация: Райчо Станев, NAGLEDNA+

„ Живот на половини ” е петата книга на Антон Терзиев, публицист и художник, създател на сборниците с разкази: „ Всичко е включено в цената “ - 2012, „ Местни герои “ - 2010, „ Ърбан йога за начинаещи “ - 2008 и стихосбирката „ Никакъв портрет за художника “ - 2007.

За последните 12 години се подписва под 10 независими изложения. През 2010-а печели премията БАЗА за българско модерно изкуство. В свободното си време поддържа уеб страницата за киноревюта movies.bg.