Калин Терзийски: Какво да ви кажа?
Жена ми си гледа нещо във фейсбука, като всеки естествен човек, и по едно време се омърлушва и лицето ѝ придобива един подобен необикновен израз, все едно желае да виждам, че изпитва съчувствие към някого, тъй като това съчувствие е ориентирано и към мен. И аз крещя: " Какво има, Иванче? " А тя споделя: " Гледай тук Роби какво е написал. "
Роберт Леви е мой другар от четиресет и две години.
Когато го видях за първи път, беше на 14, седеше в детската стая, която обитавахме ние с брат ми, беше качил краката си високо на стената, пушеше лула, огромна колкото пестник, и гледаше значимо. Направи ми потресаващо усещане и аз дори леко предадох достойнството на батко си, като започнах да считам (поне за момент) Роби за по-голямата работа от двамата. Че по какъв начин – индивидът пуши лула и не му пука, че е възпитаник и не знам си какво!
Това, естествено, търпя, до момента в който не се появи майка ми и го смарцафляца за секунда. Сблъсъкът сред мама от село Садовец - учителска щерка и носителка на един милион наказателни патриархални трикове - и дребният, преди малко покълнал еврейски безгрижник, приключи с победа на традицията. Майка ми взе лулата на Роби и сподели, че ще я му върне, когато си тръгне. Или нещо такова. Мама Родина постоянно е считала интелигентчетата за разпасана сбирщина, която би трябвало да бъде стягана със здрава ръка. И постоянно ги е пошляпвала с ненаситност. Метафорично казано...
След време Роберт стана битник, стопаджия, бохем; учеше в университета, пиеше бира в заведенията за хранене към Попа, говореше развълнувано из градинките с дрогираните хипита-философи и небрежните пещерняци-окултисти. И той стана брадато хипи; и още - стана уредник на купища литературни четения, на джаз фестивал, на първите сбирки на Клуб поети с китара...
Той се появяваше в живота ми изведнъж и всякога ме възхищаваше по оня необикновен метод, по който може би е възхищавал хората Вечният евреин Ахасфер. С колорита си. С мозъка си. Със знанията си. С безкрайността си. А може би - и със страданието си.
Сега Иванчето ми показваше публикация, написана от Роби във връзка това, че той, в този момент, на 56, е решил да напусне България. Да отиде в Германия - без да има предложение за работа от там... или каквото и да било очакващо го там улеснение. Просто да се махне и да не се връща тук повече. Или да се връща, само че не и с цел да живее. Защото просто му е писнало да търпи унижението. Да си интелигент Тук.
Статията на Роби не беше злонамерена към страната ни. Не. Беше в действителност тъжна. Всеки може да я откри и да я прочете. Там той споделя какво е направил и какво не е получил.
Защото, по дяволите, каквото и да си приказваме, всеки дава, дава, само че чака и да получи в миналото нещо... И в случай че някой злобен простак рече, че би трябвало да се дава без да се чака нищо – дано първом огледа себе си и да не приказва ей по този начин – слепешката.
Има ли човек, който върви на работа, а не чака да вземе заплата?
Може и да има, само че този взима заплата от друго. Да речем – получава признателност, респект и почитание. Но заплата в един или различен смисъл, мисля, постоянно би трябвало да има и в действителност – има. Животът е стопанска система и тя няма по какъв начин да бъде нарушена. Баланс постоянно би трябвало да има. Изравняване на активи и пасиви. Приходи и разноски. Ако няма пари – то има респект. Революционерът работи за свободата, а пари не получава. Но получава горделивост, себеуважение, възприятие за изпълнен дълг. И по този начин нататък.
И по този начин. Аз прочетох публикацията и незабавно седнах да пиша – тъй като почувствах това изключително и мощно вътрешно напрежение, което от ден на ден не знаем по какъв начин да назовем, само че аз знам името му и то е Дълг...та аз седнах да напиша нещо.
Защото Роби е мой другар от 42 години. И е другар на България от 56. И е воин на българската драма на нашето време; и е значим човек. И в този момент е тръгнал да си върви.
Написах ето това.
КАКВО ДА Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) КАЖА?
Няма по какъв начин да не кажа нещо по въпроса: Роби Леви, една от най-големите митове на моя живот, на моето потомство, на ъндърграунда в България, на различната българска интелигенция, което ще рече - на самостоятелната българска интелигенция... И още - една от най-интересните, колоритни и необикновени персони на България, безконечният битник, стопаджията с книга в ръка, поетът с чорлавата брада, мъничкият чорлав колос Роби - се маха от България и очевидно няма да се върне.
Не... Не е починал, популярност Богу, само че това дори е по-стряскащо - интелигентите, които не са подмазвачи и нагаждачи даже и когато не умират (като Чочо Попйорданов или Ласкин и Баташов), отново някак си се измъкват, махат се...
...думата, която ми идва, е не ИЗТЪРПЯВАТ...
Да, не изтърпяват. А след нея на езика ми идва и друга дума... и в гърлото ми напира отблъскващ, радостен, противен, колосален, заплашителен смях: Свинщината.
Да, българските интелигенти, даже и когато не са убити от някой съотечественик с патрон или удушени с тел (Гео Милев), отново се махат. Не Изтърпяват Свинщината на средата и се махат. Държавата, обществото, българите, институциите, водачите, подмазвачите, конформистите, слагачите, свиркаджиите, политиците и всички останали им помахват безгрижно. Извън случаите, естествено, при които им поставят цветя на ковчезите. И България остава - страна на самооплождащата се симбиоза на мръсници и техните подмазвачи.
Ура! Да живей!
...
И го пуснах в проходилката на концепциите Facebook – с цел да видя по какъв начин ще обрасне с тълкувания и отзиви, родени от другите прочити.
А три часа по-късно ми писа един от най-прекрасните ми млади другари – нещо като Роби отпреди трийсет и пет години; двайсетгодишен, грамотен като някой Дидро, полигот, хитрец и запалянко. Той ми написа следното:
Kaйо, видях ти обявата за Роби!
Наистина, аз не си представям този човек на друго място! Той е София просто. Понякога, когато няма облекла, понася цялата улица Раковски върху себе си. А и твоите четения ще бъдат по-бедни без неговото наличие.
И въпреки всичко...
И въпреки всичко...
Това ми се коства сполучлив мотив да си напомня по-стар извод, който направих: за времето, в което пребивавам. И той е, че времето ни е анти-възрожденско. Но в недобър смисъл на думата. Хората са възпитани в родомразие. По-заможните са отдадени на крах и не имат нито пристрастености към филантропия, нито обич към дарителството и меценатството, т.е. да де... и те са родоотстъпници. И въобще.
Не мислиш ли, че мненията и настроението на хората е робско и смешно и тъпо и крааайно манипулирано? Някои хора под мненията са загатнали, че изживяваме демографска рецесия. Което просто не е правилно. Даже няма да изяснявам за какво. Други се оплакват какъв брой зле е в България. Ами, хубаво - да отидат в Америка, която е отговорна за най-отвратителните закононарушения против човечеството, за които аз съм научавал... или в Русия, която също не е цвете за помирисване. Или в Германия - отговорна за геноцид, или във Англия...
Разбираш ме... на всички места хората претърпяват рецесия, само че не на всички места хората са такива безгръбначни самопрезиращи се мекотели като мнозина тук.
И ти би трябвало да си опората на българщината и неин дирек, където и да бъдеш. За мен е вярно да атакуваш и разобличаваш частни лица и техните каузи.
А не България.
Защото не е редно България да се въплъщава единствено и само с неприятни и отрицателни неща.
Когато самият ти си мотив да се гордея на всички места, че съм българин. И че приказвам езика, на който пишеш книгите си... Това е, прочее, настроението ми от твоя статус. От една страна, ми залипсва Роби... от друга, се ядосах над тези мекотелени изявления. Ако желаеме България да бъде велика, е време да действаме с проекти. Ти към този момент действаш, аз занапред стартирам, само че и останалите би трябвало да се раздвижат. Защото това не е пустинята и ние не сме поробения еврейски народ, та да надаваме безкрайни вопли.
Гьоте го е споделил за Ферара в „ Торкуато Тасо ”:
Das Volk hat jene Stadt zur Stadt gemacht!
Народът направи от оня град - град.
А аз помислих и му отговорих по този начин:
Здравей, благи друже! О, да - отново си прав!
Но...все отново „ само че ”.
Искам да кажа, че когато станеш на една възраст... примерно на възраст като моята... и ти е дори към този момент късно ти да си
господарят на страната... ти да си индивидът, от който всичко зависи...
ти да си стопанинът... ти да си индивидът, който децата гледат вечер в ръцете и той носи богата годишна продукция...
Когато това би трябвало Да Си, но Не Си. Защото - явно и жестоко - са ти попречели да бъдеш...
...ти към този момент не искаш да си част от това!
Това се случи с Роби. Той е един от знаците на България (и то по хиляда линии; сети се примерно за това, че е евреин; и това демонстрира какъв брой в действителност богата на приемливост е била България). И като знак вместо да бъде уважаван и да се радва на почитание и респект в тая си златна възраст... точно като знак е докаран до там - да работи на 56 години като преносвач. Не в преносния смисъл. В най-вулгарния.
И дано тоя простак, който каже „ няма срамна работа ”, незабавно да подаде заявление за овакантяване от лъскавата си и мазна службица и да отиде да стане я преносвач, я чистач!
На непознат тил и един милиард тояги са малко, на непознат тил срамът е като „ здравей-здрасти ”.
Така че, благи приятелю, в случай че приемем, че България е нещо нереално, а не това, което " го има в този момент и се случва в близост " - ти си напълно прав! Но в случай че приемем, че България е това, което следим и претърпяваме - прав съм аз.
...........
Така приключих диалога с моя млад другар. И отидох да рисувам картина, без да съм изцяло убеден, че има за кого и за какво. Каквото, естествено, е същинското и обикновено въодушевление на всеки настоящ и създаващ човек, когато стартира да работи и да основава. Съмнение в смисъла без отвод от деяние. Така мисля.
Роберт Леви е мой другар от четиресет и две години.
Когато го видях за първи път, беше на 14, седеше в детската стая, която обитавахме ние с брат ми, беше качил краката си високо на стената, пушеше лула, огромна колкото пестник, и гледаше значимо. Направи ми потресаващо усещане и аз дори леко предадох достойнството на батко си, като започнах да считам (поне за момент) Роби за по-голямата работа от двамата. Че по какъв начин – индивидът пуши лула и не му пука, че е възпитаник и не знам си какво!
Това, естествено, търпя, до момента в който не се появи майка ми и го смарцафляца за секунда. Сблъсъкът сред мама от село Садовец - учителска щерка и носителка на един милион наказателни патриархални трикове - и дребният, преди малко покълнал еврейски безгрижник, приключи с победа на традицията. Майка ми взе лулата на Роби и сподели, че ще я му върне, когато си тръгне. Или нещо такова. Мама Родина постоянно е считала интелигентчетата за разпасана сбирщина, която би трябвало да бъде стягана със здрава ръка. И постоянно ги е пошляпвала с ненаситност. Метафорично казано...
След време Роберт стана битник, стопаджия, бохем; учеше в университета, пиеше бира в заведенията за хранене към Попа, говореше развълнувано из градинките с дрогираните хипита-философи и небрежните пещерняци-окултисти. И той стана брадато хипи; и още - стана уредник на купища литературни четения, на джаз фестивал, на първите сбирки на Клуб поети с китара...
Той се появяваше в живота ми изведнъж и всякога ме възхищаваше по оня необикновен метод, по който може би е възхищавал хората Вечният евреин Ахасфер. С колорита си. С мозъка си. Със знанията си. С безкрайността си. А може би - и със страданието си.
Сега Иванчето ми показваше публикация, написана от Роби във връзка това, че той, в този момент, на 56, е решил да напусне България. Да отиде в Германия - без да има предложение за работа от там... или каквото и да било очакващо го там улеснение. Просто да се махне и да не се връща тук повече. Или да се връща, само че не и с цел да живее. Защото просто му е писнало да търпи унижението. Да си интелигент Тук.
Статията на Роби не беше злонамерена към страната ни. Не. Беше в действителност тъжна. Всеки може да я откри и да я прочете. Там той споделя какво е направил и какво не е получил.
Защото, по дяволите, каквото и да си приказваме, всеки дава, дава, само че чака и да получи в миналото нещо... И в случай че някой злобен простак рече, че би трябвало да се дава без да се чака нищо – дано първом огледа себе си и да не приказва ей по този начин – слепешката.
Има ли човек, който върви на работа, а не чака да вземе заплата?
Може и да има, само че този взима заплата от друго. Да речем – получава признателност, респект и почитание. Но заплата в един или различен смисъл, мисля, постоянно би трябвало да има и в действителност – има. Животът е стопанска система и тя няма по какъв начин да бъде нарушена. Баланс постоянно би трябвало да има. Изравняване на активи и пасиви. Приходи и разноски. Ако няма пари – то има респект. Революционерът работи за свободата, а пари не получава. Но получава горделивост, себеуважение, възприятие за изпълнен дълг. И по този начин нататък.
И по този начин. Аз прочетох публикацията и незабавно седнах да пиша – тъй като почувствах това изключително и мощно вътрешно напрежение, което от ден на ден не знаем по какъв начин да назовем, само че аз знам името му и то е Дълг...та аз седнах да напиша нещо.
Защото Роби е мой другар от 42 години. И е другар на България от 56. И е воин на българската драма на нашето време; и е значим човек. И в този момент е тръгнал да си върви.
Написах ето това.
КАКВО ДА Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) КАЖА?
Няма по какъв начин да не кажа нещо по въпроса: Роби Леви, една от най-големите митове на моя живот, на моето потомство, на ъндърграунда в България, на различната българска интелигенция, което ще рече - на самостоятелната българска интелигенция... И още - една от най-интересните, колоритни и необикновени персони на България, безконечният битник, стопаджията с книга в ръка, поетът с чорлавата брада, мъничкият чорлав колос Роби - се маха от България и очевидно няма да се върне.
Не... Не е починал, популярност Богу, само че това дори е по-стряскащо - интелигентите, които не са подмазвачи и нагаждачи даже и когато не умират (като Чочо Попйорданов или Ласкин и Баташов), отново някак си се измъкват, махат се...
...думата, която ми идва, е не ИЗТЪРПЯВАТ...
Да, не изтърпяват. А след нея на езика ми идва и друга дума... и в гърлото ми напира отблъскващ, радостен, противен, колосален, заплашителен смях: Свинщината.
Да, българските интелигенти, даже и когато не са убити от някой съотечественик с патрон или удушени с тел (Гео Милев), отново се махат. Не Изтърпяват Свинщината на средата и се махат. Държавата, обществото, българите, институциите, водачите, подмазвачите, конформистите, слагачите, свиркаджиите, политиците и всички останали им помахват безгрижно. Извън случаите, естествено, при които им поставят цветя на ковчезите. И България остава - страна на самооплождащата се симбиоза на мръсници и техните подмазвачи.
Ура! Да живей!
...
И го пуснах в проходилката на концепциите Facebook – с цел да видя по какъв начин ще обрасне с тълкувания и отзиви, родени от другите прочити.
А три часа по-късно ми писа един от най-прекрасните ми млади другари – нещо като Роби отпреди трийсет и пет години; двайсетгодишен, грамотен като някой Дидро, полигот, хитрец и запалянко. Той ми написа следното:
Kaйо, видях ти обявата за Роби!
Наистина, аз не си представям този човек на друго място! Той е София просто. Понякога, когато няма облекла, понася цялата улица Раковски върху себе си. А и твоите четения ще бъдат по-бедни без неговото наличие.
И въпреки всичко...
И въпреки всичко...
Това ми се коства сполучлив мотив да си напомня по-стар извод, който направих: за времето, в което пребивавам. И той е, че времето ни е анти-възрожденско. Но в недобър смисъл на думата. Хората са възпитани в родомразие. По-заможните са отдадени на крах и не имат нито пристрастености към филантропия, нито обич към дарителството и меценатството, т.е. да де... и те са родоотстъпници. И въобще.
Не мислиш ли, че мненията и настроението на хората е робско и смешно и тъпо и крааайно манипулирано? Някои хора под мненията са загатнали, че изживяваме демографска рецесия. Което просто не е правилно. Даже няма да изяснявам за какво. Други се оплакват какъв брой зле е в България. Ами, хубаво - да отидат в Америка, която е отговорна за най-отвратителните закононарушения против човечеството, за които аз съм научавал... или в Русия, която също не е цвете за помирисване. Или в Германия - отговорна за геноцид, или във Англия...
Разбираш ме... на всички места хората претърпяват рецесия, само че не на всички места хората са такива безгръбначни самопрезиращи се мекотели като мнозина тук.
И ти би трябвало да си опората на българщината и неин дирек, където и да бъдеш. За мен е вярно да атакуваш и разобличаваш частни лица и техните каузи.
А не България.
Защото не е редно България да се въплъщава единствено и само с неприятни и отрицателни неща.
Когато самият ти си мотив да се гордея на всички места, че съм българин. И че приказвам езика, на който пишеш книгите си... Това е, прочее, настроението ми от твоя статус. От една страна, ми залипсва Роби... от друга, се ядосах над тези мекотелени изявления. Ако желаеме България да бъде велика, е време да действаме с проекти. Ти към този момент действаш, аз занапред стартирам, само че и останалите би трябвало да се раздвижат. Защото това не е пустинята и ние не сме поробения еврейски народ, та да надаваме безкрайни вопли.
Гьоте го е споделил за Ферара в „ Торкуато Тасо ”:
Das Volk hat jene Stadt zur Stadt gemacht!
Народът направи от оня град - град.
А аз помислих и му отговорих по този начин:
Здравей, благи друже! О, да - отново си прав!
Но...все отново „ само че ”.
Искам да кажа, че когато станеш на една възраст... примерно на възраст като моята... и ти е дори към този момент късно ти да си
господарят на страната... ти да си индивидът, от който всичко зависи...
ти да си стопанинът... ти да си индивидът, който децата гледат вечер в ръцете и той носи богата годишна продукция...
Когато това би трябвало Да Си, но Не Си. Защото - явно и жестоко - са ти попречели да бъдеш...
...ти към този момент не искаш да си част от това!
Това се случи с Роби. Той е един от знаците на България (и то по хиляда линии; сети се примерно за това, че е евреин; и това демонстрира какъв брой в действителност богата на приемливост е била България). И като знак вместо да бъде уважаван и да се радва на почитание и респект в тая си златна възраст... точно като знак е докаран до там - да работи на 56 години като преносвач. Не в преносния смисъл. В най-вулгарния.
И дано тоя простак, който каже „ няма срамна работа ”, незабавно да подаде заявление за овакантяване от лъскавата си и мазна службица и да отиде да стане я преносвач, я чистач!
На непознат тил и един милиард тояги са малко, на непознат тил срамът е като „ здравей-здрасти ”.
Така че, благи приятелю, в случай че приемем, че България е нещо нереално, а не това, което " го има в този момент и се случва в близост " - ти си напълно прав! Но в случай че приемем, че България е това, което следим и претърпяваме - прав съм аз.
...........
Така приключих диалога с моя млад другар. И отидох да рисувам картина, без да съм изцяло убеден, че има за кого и за какво. Каквото, естествено, е същинското и обикновено въодушевление на всеки настоящ и създаващ човек, когато стартира да работи и да основава. Съмнение в смисъла без отвод от деяние. Така мисля.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ