Известният швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена

Известният швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Популярни в България са романите му " Щилер " и " Хомо Фабер ", както и комедията „ Дон Жуан или любовта към геометрията “.

Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, които са по-скоро мотив за размисъл, в сравнение с търсене на съответен отговор. Въпросите са групирани в няколко обособени елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика - съхранението на човешкия жанр, брака, дамите, вярата, парите, другарството, гибелта... Сред тях особено внимание Фриш отделя на смеха и възприятието за комизъм. Това изяснява за какво съм помолила за среща невъзпитания карикатурист Христо Комарницки.

Името на Комарницки е знаково за актуалната политическа ирония. Рисунките му са неизменима част от в. Сега още от появяването му през 1997 година Работата му носи голям брой интернационалните награди, само че на първо място – хиляди почитатели в обществените мрежи. Реакциите под шаржовете му обгръщат цялостния указател от налични емотикони – одобрително вдигнат палец, смях, изненада, яд, сълзи, обич. Това евентуално е по този начин, тъй като положителната подигравка, сходно на положителната лирика, е „ многозначна до недоказуемост “.

Моето очакване в централно софийско кафене продължава малко по-дълго от общоприетото и аз стартирам леко да капризнича. Накрая подвигам телефона и му звъня. Оказва се, че той от дълго време е в заведението и умерено пие чая си във допустимо най-тъмния ъгъл. Моля го да излезе за малко от сянката. В дословния смисъл на думата – той се съгласява с подготвеност. В метафоричния – ми следва да узная.

Кое е това нещо в живота, което бихте могли да понесете само с възприятие за комизъм?

Самият живот е едно такова събитие. Трудно може да го преживее човек без възприятие за комизъм.

С какво свързвате най-много възприятието за комизъм - със смеха над някой различен, смеха над самия себе си или с умеенето да накарате някого да се смее на себе си, без да се усеща компрометиран?

Тези неща не се изключват взаимно. И трите са годни. Прието е да се споделя, че умеенето да се надсмиваме над себе си е висшият пилотаж в изявата на комичното. Но истината е, че самоиронията е неизбежна - надсмивайки се над другите индивиди, ние се надсмиваме и над самите себе си. Околните не са друго с изключение на наше огледало. Няма по какъв начин да погледнем към тях без да забележим личното си отражение. Няма по какъв начин да нарисуваме подигравка, без да включим детайли на автопортрет.

Ако изключим самоиронията и смеха за сметка на други хора, има ли нещо друго, което предизвика възприятието Ви за комизъм? Има ли комизъм там, където го няма индивидът?

Не съм сигурен, че хуморът би трябвало постоянно да има съответен получател. Това, за което в тази ситуация приказва Фриш, е сатирата. Тя наложително е на нечий тил, до момента в който хуморът може да бъде нереален или чисто ситуативен.
Знам ли, има моменти, когато ми се коства, че хуморът, сходно на всеки тип изкуство, се приближава до божественото. От друга страна той е тип игра, а животните също обичат играта, тъй че евентуално те също имат възприятие за комизъм. Излиза, че хуморът не може да бъде затворен в границите на човешкото.

Според Вас сходното възприятие за комизъм е удостоверение за това, че двама души имат а/сходен разсъдък, б/сходен вид въображение или в/сходно възприятие за стеснение и позор?

Струва ми се, че това въпреки всичко е въпрос на разсъдък и просвета. Вярно е, че има неща, които провокират смях на епидермално равнище, само че другите публични групи откриват смешното в разнообразни неща. Отделните народи се смеят по разнообразни мотиви. Същевременно най-хубавите мостри на хумора прекрачват културните барикади. Всъщност колкото по-добър е един комизъм, толкоз повече равнища на разбиране има той, а това значи, че е наличен даже за един изцяло неопитен човек. Колкото по-богато и комплицирано е едно хумористично произведение, толкоз по-широка и разнородна е неговата аудитория. Всеки намира в него нещо персонално и го отнася със себе си. Пример за подобен вид комизъм от висока класа са някои комедии на Чаплин. Защото там всеки се смее над служителя на реда, който удря с палка скитника по главата, а той от своя страна му скроява номер. Същевременно и най-изтънченият интелектуалец може да се замисли за някакви свои екзистенциални алтернативи, до момента в който гледа лентата.

Напушва ли Ви смях, когато сте самичък?

Много рядко, само че от време на време се случва. Не мисля за себе си като за радостен човек. В моята специалност, няма по какъв начин да си радостен. Ежедневното занятие със смехотворното и гротескното неизбежно води до горест. Клишето за клоуна, който постоянно е печален, в действителност е правилно. Това важи с особена мощ за актьорите комици, които публиката затваря в клетка, в която те би трябвало постоянно да играят шута, и в никакъв случай Краля. Но даже за сатирика упованието постоянно да разсмива е един тип повинност. Има моменти на обезсърчение, моменти на празнина и пресъхване на вдъхновението, когато човек губи религия в смисъла на това, което прави.

Когато казвате, че някой има възприятие за комизъм, какво имате поради – че умее да Ви разсмива, или че Вие успявате да го разсмеете?

Чувството за комизъм, за разлика от други усеща, допуска постоянно някаква степен на споделеност. Ако моя подигравка не успее да разсмее аудиторията, първата ми мисъл ще е, че грешката е някъде при мен. Пропускът е в мен, тъй като аз би трябвало да мога да провокирам усмивка във всевъзможни хора. Ако човек желае да бъде добър в това, което прави, то когато нещо не се получава както би трябвало, най-смисленото решение е да потърси повода първо в себе си.

По-лесно се рисува подигравка на съответен човек или на избран типаж, група хора?

Много по-лесно, по-ефектно и по-зрелищно е да се осмее съответен човек. Моите карикатури са множеството такива, тъй като подобен е жанрът на вестникарската подигравка – тя се осланя на действителни събития и лица. Ако сходна подигравка има живот повече от 2 – 3 дни, може да се каже, че това е креативен триумф. Карикатурата постоянно наподобява на това произведение на Банкси, при което е въпрос на малко време, с цел да се саморазруши. От друга страна, шаржът, осмиващ разнообразни човешки типажи, дава опция за по-големи, по-стойностни систематизирания. Но техниката, по която се прави всяка подигравка, е в общи линии универсална – взимаш една персона, слагаш я в едни общоприети рамки, виждаш къде тя излиза от тях и рисуваш тези отклонения. В този смисъл, основаването на всяка подигравка е тип манипулативна активност – тя изкривява действителността, наблягайки преднамерено избрани елементи. Такава е и всяка друга форма на изкуство. Ако манипулативността е присъща на човешкото другарство, то при изкуството, и в частност при сатирата, тя просто е по-силно изразена.

Защо революционерите нормално нямат възприятие за комизъм?

Не съм склонен с Фриш, че революционерите по формулировка нямат възприятие за комизъм. Може би имат някакво тяхно, смазващо врага възприятие за комизъм. Не изключвам да има революционери-интелектуалци. Мисля, че неналичието на нюх за комичното се отнася по-скоро за властническите хора – за диктаторите, за тираните.

В основата на хумора наложително ли участва детайлът на отменяне и митинг?

Не, в действителност е тъкмо противоположното. Хуморът не отхвърля. Той е по-скоро тип доближаване. Той е безвреден метод да пристъпиш и разгледаш нещо рисково... то е все едно да приближиш лъв.

Бихте ли могли да гледате с възприятие на комизъм на хора или обществени групи, към които изпитвате злост, да вземем за пример по политически аргументи? Смятате ли, че откакто сте се смяли по техен адрес, бихте могли да продължите да ги ненавиждате?

Сатирата постоянно се занимава с хора, които са облечени във власт. Тя не се вторачва в онеправдания, не се смее на падналия. Карикатурата се концентрира върху мощните на деня и в случай че те са рискови за народа си, хуморът ги принизява и трансформира в нещо безвредно, нищожно и преходно. В прочут смисъл той ги обезопасява. Премахвайки страха от тях, отстранява и омразата към тях. Може би звучи малко патетично, само че индивидът на изкуството в действителност обича героите си, не ги ненавижда. В моя случай, те всички са ми като деца - родили са се отдолу под ръката ми.

Променя ли се възприятието за комизъм с възрастта?

Вероятно с годините има натрупвания, които го трансформират. Опитвам се да се сетя в този момент за неща, които са ме разсмивали като дете. Дали биха ме разсмяли и през днешния ден? Не мога да си отговоря на този въпрос. Трябва несъмнено да преговоря някакви неща, които са ме разсмивали, когато съм бил дребен, и да видя дали биха ми били смешни през днешния ден.

Ако приемем, че водещото възприятие в сатирата е не толкоз гневът, колкото вярата, че светът може да e по-добър, то има ли вяра, от която към този момент сте се отказал?

Не знам дали съществуват доста и разнообразни очаквания. Според мен вярата е постоянно единствено една – че ще има идващ ден и че този идващ ден ще е по-добър. Тази вяра няма по какъв начин да я изгубя.

Човек може да се смее на всичко. Може ли, обаче, да бъде подигравателен към всеки и всичко?

Това е тематиката за табутата. Аз упорствам, че не би трябвало да има ограничавания и свещени крави, недосегаеми за хумора и сатирата. Карикатурата с това е скъпа, че е провокативна. Тя постоянно върви по ръба на общоприетата норма за възможно и аз намирам това за доста свястно занятие.

Това значи ли, че постигането на политически цели оправдава подигравката с най-интимното в света на индивида – да вземем за пример, вярата?

То е въпрос на просвета. В нашата християнска просвета това от дълго време е преодоляно. Виждал съм хиляди карикатури, които осмиват Тайната вечеря или 10-те Божи заповеди. Това към този момент не скандализира никого, с изключение на най-ревностно вярващите. Въпросът е дали би трябвало да се съобразяваме с рестриктивните мерки на една друга просвета. Моят отговор е, че не би трябвало. Погрешно е да се съобразяваме с привнесени извън самоограничения. Териториите на независимост би трябвало да се уголемяват, а не да се свиват.

Има ли територия, която Ви изпълва с смут при мисълта, че би могла да бъде Ваше отечество?

Да, в случай че се замисля, има – може би Пакистан, Иран, Саудитска Арабия – все места, свързани не толкоз с бедността, колкото с неналичието на независимост на изложение. Както се споделя – там не е за мъже.

Как бихте дефинирали понятието неустрашимост?

То включва доста съставни елементи – издръжливост, експанзионизъм. Мъжът съгласно мен е този, който би трябвало да превзема нови територии и пространства, да изследва непознатото. Не го споделям, тъй като съм сексист, просто е по този начин. Жената е тази, която умее да пази превзетото от мъжа пространство. Ако на тези реплики феминистите скочат на нож, ще ги схвана, тъй като оттатък безкомпромисните ми цивилен позиции аз съм мек, търпелив човек. Удивлява ме женската хубост и изключително женската мощ, която в избрани обстановки е в действителност възхитителна - няма по какъв начин един мъж да не се почувства слаб в нейно наличие.

Ако би трябвало да нарисувате подигравка на себе си през днешния ден?

Ще би трябвало да се погледна в профил и да видя къде не се регистрирам в рамката, къде излизам. Това не е елементарна задача. Трябва да помисля и да видя по какъв начин ще наподобява.

Правите ли карикатури на близки хора?

Обичам да очертавам инцидентни предмети, пейзажи. Това ми е изключително прелестно.

Кое е най-приятното занятие?

Безделието е най-приятното занятие. Човек може да мечтае, да се рее, може да си мисли за всевъзможни неща, може да не мисли... може даже да си мисли, че не мисли. Това върша, когато не върша нищо. Парадоксът и неуместното са на всички места към нас. Те са семката, от която пониква смешното...

Приятно ми да виждам работите на огромните майстори в моя поминък. Преди време ужасно ме впечатлиха рисунките на Тодор Цонев, които бяха показани в Дома на хумора и сатирата в Габрово. Той е безусловно неповторим, създавайки изложба на епохата на социализма в цялост, която не е реализирана от никой различен. В същото време сходна галерия имаше в Софийска градска изложба на шаржовете на Александър Добринов. Той пък е направил същото в една предишна ера. Това са създатели летописци, които задават пример в нашето изкуство.
Но при мен има и непрестанно предпочитание да мина в различен род. Това е фантазия, която непроменяемо ме съпътства. Ателието ми съставлява куп платна за живопис, които нямам време да подхвана. Но ми е хубаво, да са към мен.

Какво е първото, което си мислите, когато се събуждате заран?

Че съм здрав.

Страхувате ли се от гибелта?

Мисля, че човек живее непрестанно с този боязън. Той е закодиран в него, само че в другите интервали от живота му се изявява в друга степен. Имал съм интервали, когато е бил доста натоварен и по своему доста мотивиращ. Имал съм интервали, в ранната младост, когато съм се чувствал вечен. В момента съм в един доста спокоен интервал. Защото може би смисълът на този дълъг живот е да ни приготви за гибелта. Дали човек, обаче, привиква с мисълта за гибелта? Едва ли.

Убеден ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството откакто Вие и всички хора, които обичате, към този момент няма да сa сред живите?

Мен ме смущават въпроси, които допускат плакатни и декларативни отговори. Хората като предписание не разсъждават за хипотетичното и нереалното.

Все отново мисля, че ползата към личната орис е неразделен от интереса към ориста на човечеството. Доколкото човек се интересува от себе си, той се интересува и от ориста на поколението, което ще го наследи. В някакъв смисъл, грижейки се за себе си, човек се грижи и за тях - за тези, които ще дойдат след 100 години или след 200 години. Ако се опитваме да вършим смислени неща, в случай че се стремим да оставим нещо трайно след нас, значи мислим и за човечеството, и за неговото бъдеще.

Харесвате ли се?

Умерено да. Понасям се.

Засмивам се, а Комарницки леко примижава против слънцето. Изключвам микрофона. Може би въпреки всичко избира да остане в сянка.