Ивет Горанова продължава да пише историята на българското карате. През

Ивет Горанова продължава да написа историята на българското карате. През този сезон още веднъж сподели своята класа макар неприятностите с травми и убийството на ръководителя на федерацията Алексей Петров. Пред youtube канала „ Спорната джунгла “ и „ България Днес “ Ивет разкрива по какъв начин й се е отразила загубата на предприемача.
– Ивет, Алексей Петров дълги години беше президент на федерацията и ви помагаше. Как приехте случилото се с него?
– Отрази ми се доста! С Алексей Петров бяхме доста близки. Разчитах на него за доста неща. Когато му се обадех, постоянно ми е вдигал телефона. Изслушвал ме е. Каквото съм поискала, всичко съм получила. Той първи повярва в мен и Йована (б.а. – новия й треньор). Не се и замисли да я одобри в нашия тим. Да я направи треньор. Дори искаше Йована да води целия български тим. Когато ми се обадиха, че е погубен, бях в залата. Тъкмо започвах подготовка. В този миг тя завърши. Първо не повярвах, че е истина. Искаше ми се да не е правилно и да е подправена вест. Първата ми работа беше да вляза да видя преди какъв брой време е бил на линия. След това влязох незабавно в обществените мрежи да ревизира дали има публикации по въпроса. След три минути започнаха да излизат. За мен беше извънредно огромен потрес. Пет дни не съм упражнявала. Опитвах се, влизах в залата, само че просто главата ми не беше обвързвана с тялото. Усещах, че в случай че продължа да упражнявам, мога да се контузя. Трябваше ми време. Имаше доста стрес около тази обстановка. Всички изпаднаха в суматоха какво ще се случи в този момент. Никой не знаеше какво да прави. Изгубих една опора. Алексей Петров ми беше като втори татко. Така го усещах. Когато загубиш непосредствен човек, няма по какъв начин да не го преживееш тежко. Все още ми липсва. Усеща се, че го няма. В главата единственото, което ми помагаше, беше да го направя поради него.
Той доста искаше да станем международни шампионки. Това ни беше главната цел през цялата година. Бяхме тръгнали доста неща да вършим с него. Имахме проекти. Искахме да създадем България център на каратето. Това щеше да се случи. Въпрос на време беше. Всичко завърши, несъмнено. Той беше индивидът, който можеше да върне каратето в олимпийската стратегия. Работеше в тази тенденция доста съществено. Водеше доста съществени диалози. Всички в международната федерация му имаха респекта и уважението. Затова посветих медала си на него. Той е в основата му, въпреки и да не е златен. Чувствам се добре, че го направих. Знам, че съм направила нещо за него. Това, което ме успокоява най-вече, е, че съм го направила благополучен със спечелването на олимпийската купа.
– Помните ли някакъв съвет, мотивация от него за международното?
– Никога не се е месил в моята подготовка или тренировки. Давал ми е упътвания преди по отношение на сътрудници, с кого да упражнявам, къде. През 2021-ва след олимпиадата отидохме на балканско състезание. Той беше с нас. Загубих на финала от туркиня. Бях доста ядосана. Алексей ми сподели: „ И какво става, като загуби финала? Нещо промени ли се? Какво толкоз! “. Приемаше загубите много обикновено. Не е да ме овиква, не ме е упреквал. Напротив, противоположното. Показваше ми, че нищо съществено не се е случило. Следващия път ще съм първа. Това ми помагаше в надпреварите по-късно.
– Помните ли първия път, когато Алексей Петров повярва във вас и ви сподели, че може да стигнете до върха?
– Той в никакъв случай няма да ти каже такива неща. Не е от тези хора. Вярата му в мен се виждаше, усещаше се. Никога не е бил по приказките, а по дейностите. Когато бях по-малка, нямах толкоз директна връзка с него. В последно време постоянно ме е питал от какво нуждая се. Най-често беше: „ Има ли нещо, което ти липсва, което ти пречи? “. По този метод се е включвал в моята подготовка и кариера. Директно да ми изяснява, да ме стимулира – не.
– Случвало ли ви се е да обяснявате какъв брой прави за каратето, а другите да ви споделят: „ Е, да, но той е еди-какъв си… “?
– Да, случвало ми се е. Не всички го харесваха. Всички му имаха огромен боязън. Дори някои се плашеха да беседват с него. Не мисля, че е имало човек, който да не се респектира от Алексей Петров. Да, и аз съм се респектирала, само че можех да повеждам естествени диалози с него. Никога не ме е обиждал, не ми се е карал. Мисля, че е било по този начин, тъй като е виждал нещо в мен. А и аз съм давала всичко от себе си постоянно в работата, която върша. Никога не ми е правил огромни похвали, да ме подвига в небесата. Може би на други хора го е споделял. Чувала съм хубави мнения за мен от него. Не ми е влияло това, че други хора приказват неприятно за него. Аз го познавах като добър човек, който е правил всичко за каратето. И то от сърцето си. Не го е правел поради парите или нещо друго. Правил го е, тъй като каратето му беше слабото място. Мен другите неща не ме интересуват отвън каратето. Така че хората да си приказват каквото желаят. Останала съм с положително мнение за него. Така ще е постоянно.
– Вие ще влезете и в ролята на Алексей Петров като част от управлението на федерацията. Член сте на управителния съвет. Какво следва оттук нататък?
– Г-н Петров още февруари ме предложи като член на управителния съвет. Тогава бях малко срещу. Не желаех да бъда част от УС. Не бях подготвена за това. Бях вътре и тогава, само че не са взимали някакви решения. Неговата дума тежеше. Каквото той кажеше, това се случва. Сега даже се предложи да имам място в УС до края на моя живот. За мен това беше много изненадващо. Зарадвах се, несъмнено. Означава, че ме ценят в тази федерация. Сега съм доста ОК да бъда част от УС. Вече имам огромен опит освен като играч, само че и като знания по какъв начин действа една федерация. Мога да оказа помощ. Освен това съм на мнение, че би трябвало да работят повече младежи. Трябва да сме в крайник с измененията, а не да изоставаме. Искам да оказа помощ да не съм единствено аз тази с огромните триумфи. Искам в националния тим да има едни най-малко 10 индивида, които взимат медали от международни и европейски шампионати. Да сме име в международното карате.