Бях на стаж в дом за деца. Един ден към мен се затича светлокосо момиченце и ме нарече „татко“
Иван трябваше да върви на стаж в болничното поделение на дом за деца. Не беше лесна задача. Плачът на сирачетата се запечатал в главата му – не спирал нито за минута.
Веднъж една от опитните медицински сестри видяла младия доктор и решила да го развесели:
— Не се притеснявай, след това ще привикнеш. Важното е да не оставяш болката им да премине през теб. Има доста работа. Не спри по този начин, облечи си халата.
Естествено, никой не посещаваше тези деца. В отделението имаше деца на възраст от няколко месеца до две години. Сестрата умело преобличаше бебетата и им даваше медикаменти.
Иван не можеше да се похвали с такава умелост. Бебето плачеше, а състрадателният юноша го държеше с треперещи ръце. Да, той не беше квалифициран за това в университета.
Когато влезе в отделението с по-големите деца, незабавно срещна погледа на светлокосо 3-годишно момиченце. Тя беше единствената, която не плачеше, а понасяше всички медицински процедури като възрастен.
Тя му подсещаше за някого. За някогашната му другарка Рита. Те можеха да имат такова дете… Иван прогони глупавите мисли от главата си и се захвана за работа.
След промяната си той отиде в стаята на личния състав и стартира да разпитва за това момиче. Както се оказа, момичето било намерено на улицата. Тя незабавно била изпратена в болничното заведение в сиропиталището, тъй като имала температура.
Разбра, че името на момиченцето е Ана.
Един ден Иван влезе в столовата и видя Аня да държи нещо в ръцете си.
— Ани, какво е това? – попита я той.
— Това е фотография на майка ми. Но тя отлетя в облаците. Сега пребивавам с неприятна вуйна, не желая да се връщам там.
Оттогава Иван и Ана станаха другари. Тя му помагаше да повие бебетата и да носи медикаменти на децата.
Но практиката на Иван по едно време завърши. Трябваше да се разделят, само че Иван даде обещание да посещава дребната Ани.
Животът обаче го улови в рутината си – съумя да пристигна в сиропиталището едвам след месец. Когато се втурна, Ана към този момент я нямаше. Както се оказа, тя бе преместена от болничното поделение в подслон. Никой не сподели кой и къде – тази информация беше поверителна.
Минаха години. Иван не продължи здравната си кариера – отвори личен автосервиз. Бизнесът му носеше положителни приходи и той харесваше работата си. През това време се дами за момиче Ася. При тях всичко беше наред, единствено че нямаха деца.
— Знам, че си мечтаеш за деца. Ако си тръгнеш, ще те схвана – сподели през сълзи Ася след следващото посещаване при лекаря.
Иван, естествено, нямаше никакво желание да изостави обичаната си. Той й описа за Аня и предложи двамата да осиновят момичето.
— Когато видиш очите й, незабавно ще я обикнеш! – сподели Иван.
Те дойдоха в сиропиталището и отидоха при шефа, с цел да схванат дали Ани е там. Директорката описа, че момичето нееднократно е било взимано от фамилии, само че е връщано назад. Била проблематично дете.
Но щом дребното момиченце видя положителния лекар Иван, тя незабавно го назова „ баща “ и хукна радостна към него.
От този тримата заживели дружно. Щастливо и хармонично
