Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Може ли един човешки живот да послужи като резюме на един век национални битки на българският народ? Оказва се че е допустимо. Героят на актуалната публикация е човек, който е ослепителен представител на едно удивително потомство българи, които постоянно остават отвън светлината на историческите прожектори. Те са прекомерно млади, с цел да се нарекат съвременници на Софроний и прекомерно остарели, с цел да бъдат връстници на Раковски.

Въпреки това, техният кураж, борбеност и блян към напредък и независимост, бележат една от най-важните страници в развиването на българския народ. Достатъчно е да споменем хора като Георги Мамарчев и Христо Тъпчиллещов, с цел да добие читателят визия за значимостта на въпросното потомство. Сред тези, и други славни имена като Петър Берон и Ботьо Петков, би трябвало да наредим и един българин, който прекарва по-голямата част от живота си, сражавайки се за идеите, в които има вяра. Той хваща пушката едвам навършил двадесет и през идващите седемдесет години служи във всички войни, въстания и завери, които се разиграват в българските, а и освен, земи. Той е наименуван от поколенията „ Войникът на века “, а в националната памет остава като Гаджал челник.

Георги Илиев Симеонов се ражда на 18 септември 1808 година в Котел. По това време градът е един от главните центрове на българската възрожденска просвета. Жителите му са горди и свободолюбиви, издържали на редица набези на кърджалийски банди през предходните две десетилетия. Котел е фамозен със своята крепостна стена, точните стрелци, които я бранят и мотото „ Котел го огън не гори, Котел го сабя не сече, в Котел се елементарно не влиза “. Именно с тези завещания и в сходна среда израства и дребния Георги, наследник на Илия и Цона Симеонови, и е родственик на фамозния жанр Мамарчеви. Момчето евентуално получава начално обучение в локалното килийно учебно заведение и се занимава със земеделие и скотовъдство – главния занаят на татко му Илия.

През 1828 година Османската империя влиза във война с Русия. Тъй като Котел е военизирано населено място, което има тегоба към Портата, доста от младежите са мобилизирани като помощни войски и изпратени в Добруджа, където вземат участие в укрепяването на Шуменската цитадела. Руските войски пресичат р. Дунав през лятото на 1828 година и стартират нахлуване на юг, което приключва с окупиране на североизточните български земи.

Османската войска е разгромена, на всички места царува безпорядък. В тази конюнктура, Георги бяга от своята мобилизационна част и отива при съветските войски, където се записва като доброволец към един от казашките полкове и стартира да се бори против Полумесеца. Георги служи в съветската войска до края на войната и очевидно се отличава в службата си, защото даже след подписването на Одринския мир през есента на 1829 година, Симеонов остава като постоянен боец и се изтегля на север дружно с съветските войски. През идващото десетилетие Георги остава редови боец в съветската войска и евентуално се издига в чин.

Кога тъкмо Георги напуща работа в съветската войска не е несъмнено, само че през 1841 година следите му се появяват още веднъж, този път в Браила – пресечна точка на съветската, влашката и османската граници. В това оживено пристанище, цялостно с сътрудници, търговци, дипломати, просветители и авантюристи, Георги Симеонов се свързва с влашки и български емигранти, измежду които и по-младият му братовчед – Съби Стойков Попович, към този момент подвизаващ се под името Георги Раковски.

В рамките на няколко месеца се провеждат няколко чети, чиято цел е да навлязат в Османската империя и да провокират опит за въстание на локалното население. За страдание на съзаклятниците, влашката полиция няма никакво желание да допусне провокации и да рискува намесата на Русия и Портата, откакто и двете ясно са посочили, че няма да толерират български въстания на този стадий – османците напълно резонно, а Русия, следвайки моментните си ползи за опазване на Османската империя като скъп съдружник през 1830-те и началото на 1840-те.

Четата на Георги е атакувана от румънските управляващи и е принудена да се съобщи и разформирова. Той самия е съден в подтекста на процесите, свързани с гореспоменатите събития, останали в историята с груповото наименование Браилски протести. След като изкарва известно време във влашките затвори, Георги дружно със свои съидейници се трансферира през р. Дунав през 1843 година и образува хайдушка чета, която стартира да работи в региона на родния му Котел.

От този интервал датира и неговото название Гаджал челник. Самата дума произлиза от дерогативно обращение, което турците употребявали за скитащите тюрки сунити, сродни с гагаузите, живеещи в Добруджа. В продължение на четири години четата работи сполучливо и провокира сериозен ужас измежду локалните османски управляващи и турските разбойнически банди.

През 1848 година в Унгария избухва национално въстание, ориентирано към отменяне на австрийската власт отпред с Лайош Кошут. Русия, която поддържа своя съдружник Австрия, взема решение да изпрати войски, а защото до идването им ще мине време, руснаците стартират да провеждат чети от доброволци в България и Сърбия, които да поддържат дейностите на постоянната им войска. Вероятно посредством свои сътрудници в Сливенско, съветските управляващи рекрутират Гаджал челник, който образува българо-сръбска чета и през 1848 година се причислява към нередовните съветски елементи и казашкото войнство по време на съветските интервенции по очистване на унгарското въстание. След края на военните дейности четата е разпусната, а Гаджал се заселва в Букурещ, където съгласно всякакви сведения се дами. Спокойният му живот обаче трае по-малко от пет години.

През 1853 година Русия стартира нова война с Османската империя – Кримската война (1853-1856 г.) За трети следващ път Северната империя образува български доброволчески корпус – така наречен волентири. Над 5000 души се отзовават на апелите на съветското държавно управление, измежду тях, естествено, и Гаджал челник. Българските отряди служат като помощни войски за защита на тила на съветските сили в Мизия през 1853/54 година След включването на Англия и Франция във войната през 1854 година съветските сили се изтеглят в Бесарабия.

Дали Гаджал челник служи във Волентирския корпус или се записва в постоянните съветски елементи, както показват някои откриватели, е въпрос, който мъчно може да получи задоволителен отговор. По-героичният прочит на историята допуска прехвърлянето на Георги в Крим, където през 1854-55 година се бори против съюзническите войски под командването на военачалник Александър Лидерс. При всяко състояние Гаджал остава на действителна работа до самия завършек на войната, когато през февруари 1856 година е уволнен при разпускането на съветската войска.

Десетилетия на хайдуклък и войни са оставили своята диря и Гаджал не е от хората, които просто ще се завърнат към цивилният живот. Според разнообразни сведения, сред 1860 и 1864 година той се записва като доброволец в редица съветски подразделения и се бори против полските въстаници (1861-63 г.) и при окончателното завоюване на Черкезия (до 1864 г.). Къде и по какъв начин се препитава Гаджал през идващите 10 години остава незнайно.

През 1876 година, незабавно след Априлското въстание, Русия образува неофициален боен корпус, управляван от военачалник Михаил Черняев, който да се включи в избухналата неотдавна Сръбско-турска война (1876 г.) Създаден е руско-български корпус в състав над 2500 души. Гаджал, който до в този момент не е пропущал случай да се бори с османците, няма желание да основава казус и се записва, макар че е към този момент 68-годишен. Българските доброволци се борят в най-тежките и кървави сражения, постоянно спасявайки сърбите от цялостен погром.

Веднага след края на дейните военни дейности, Гаджал, дружно с останалите доброволци отпътува за Румъния, където стартира сформирането на нов български доброволчески корпус. Формално, неговото основаване е оповестено на 17 април 1877 година, само че е пределно ясно, че съветското държавно управление започва набирането на бъдещото Опълчение доста по-рано. Гаджал е измежду първите доброволци и със своята възраст, опит и бойна популярност, заема почетно място в състава на новата българска бойна част. Според някои сведения, Гаджал се бори в Трета тайфа под командването на подполк. Калитин и взема присъединяване в настъплението на Предния отряд към Стара Загора и последвалите боеве на Шипка.

Навършил 70 години, Гаджал челник дочаква да види свободна България. За негов смут, както и на целия български народ, страната е териториално осакатена от Берлинския контракт. Старият бунтовник няма желание да седи със скръстени ръце и през есента на 1878 година се включва в активността на комитетите „ Единство “. Когато на 5 октомври 1878 година избухва Кресненско-разложкото въстание, Гаджал челник образува нова чета, с която взема ефективно присъединяване в неравните боеве с османските войски. По време на боевете понася следващата рана – този път в крайници, само че макар преклонната си възраст се възвръща и от нея.

През 1885 година, към този момент близо 80-годишен, Гаджал още веднъж нарамва пушката и се записва доброволец в Сръбско-българската война, решен да брани родината до финален мирис. След края на войната, Гаджал се прибира в Русе, където живее дружно със брачната половинка си и трите им деца. През 1887 година обаче взема решение да се причисли към бунтовниците-русофили, които желаят свалянето на държавното управление и възобновяване на връзките сред България и Русия.

Заговорът е зле изпълнен и оголен, а организацията обгръща единствено граничните гарнизони в Русе и Силистра и то не напълно. Гаджала е притеглен по-скоро като знак, правилен на своите русофилски убеждения. Акцията се проваля, Дунавския пети пехотен полк остава правилен на държавното управление. Мнозина офицери бягат зад граница, самия Гаджал е заставен да се избавя в Румъния, където 8 години живее при родственици.

Едва през 1895 година му е разрешено да се върне в България. Пенсията му обаче е отнета, а фамилията му отхвърля д аго одобри вкъщи си. Спасен е от различен някогашен опълченци – Атанас Николов, който го приютява в дома си и се грижи за Гаджал. Опитите му да издейства прошка посредством писма до Народното събрание, остават без резултат. Сломен, безпаричен и отритнат от всичките си близки, Гаджал умира на 3 септември 1899 година, малко преди да навърши 91 години.