Историята, която ще ви разкажа, се развива в страната, където

Историята, която ще ви опиша, се развива в страната, където националният знак е дърво с красиви розови листенца. Културата на тази страна е необикновено разнообразна и сякаш даже 10 живота не са задоволителни, с цел да я опознаете изцяло.

Страната, в която са живели самураите и която гордо се назовава „ страната на изгряващото слънце “. Да – това е Япония.

В дребна провинция в западната част на Хоншу в град Н. едно момиче работело в дребен ресторант като сервитьорка. Времената били сложни, изключително откакто малко преди цялата история покрай града се събудил вулкан.

Последвало мощно изригване и покрайнините на града били съвсем напълно заровени под пластове лава и пепел.

Повечето хора съумели да се изтеглят, само че имало потърпевши. А тези, които оживели, останали без покрив над главата си и се пробвали да се оправят както могат.

Мей Линг (това било името на момичето) била сираче. Тя даже не познавала родителите си. Тя израснала в сиропиталище и било витално момиче с положително сърце.

След като навършила пълноправие, първото нещо, което направила, била да си откри работа в гореспоменатия ресторант. Плащали малко, само че тя била удовлетворена и на това.

Тя работела към този момент втори месец, когато ненадейно една вечер се случило нещо ненадейно. 

Тъй като в последно време имало доста хора, заведението работело до късно. Този ден не беше изключение. Мей Линг, откакто изчистила от масата чиниите, оставени от последните гости за деня, ги занесла в кухнята. После събрала боклука в голяма торба и го занесла на алеята зад постройката.

Имало кофи с отпадък и кашони с храна, най-вече зеленчуци. Те били оградени, само че от време на време там се катерили животни и ровли в провизиите.

Приближавайки се до контейнерите, тя чула ромолене откъм кутиите. Мей хвърлила боклука и постепенно потегли към оградата. Шумоленето траяло. Мей решила, че е някакво животно, пяснала с ръце и споделила:

— Махай се отсам!

Шумоленето изчезнало. Мей, откакто постояла още малко, се обърнала към входа, когато внезапно чула кашляне. Уплашена, тя споделила:

— Кой е там? Хайде покажи се! Това е частна благосъстоятелност, нямате право да сте тук!

Навън било към този момент мрачно, само че единствената лампа в осветявала кутиите. Тя видяла, че от тъмнината постепенно се появило момче на 9-10 години. Било доста оскъдно облечено. Дрехите му на процедура висели от него. Мей изтичала до кухнята, взе ключовете за оградата и я отворила.

Тя се доближила до момчето, помогнала му да слезе и му споделила:

— Загуби ли се?

Момчето не дало отговор.

— Как влезе тук? Оградата е висока съвсем два метра, дори аз не мога да я прескоча.

Момчето още веднъж не дало отговор, а единствено слушало безмълвно, като понякога я поглеждлое. Навън започвал да вали и тя вкарала в ресторанта. Настанила го на масата и извадила храната, останала в хладилника.

— Ето, би трябвало да ядеш. Май не си се хранил добре от много време.

На естествена светлина тя видяла, че момчето е доста едва. Той престанал да бъде непретенциозен и почнал да яде лакомо супата. Когато я изяло, Мей му сипала още и го попитала:

— Е, по какъв начин се казваш?

Момчето помълчало 10 секунди и споделило:

—  Кейташи.

—  Красиво име. Загуби се, нали?

Момчето кимнало утвърдително.

—  Къде са родителите ти?

„ Те починаха при изригването “, изсъхнало дало отговор момчето.

—  Съжалявам, не знаех. Имаш ли някакви родственици?

—  Да, вуйна. Но тя живее в различен град и родителите ми съвсем не общуваха с нея.

Момчето завърши с храната и благодари на Мей. Тя разчисти масата, затвори кухнята и заведе момчето в дома си.

„ Има баня, има вода. Изкъпи се и легни тук в стаята ми. На сутринта ще решим какво да вършим с теб. “

Кейташи чинно извърши заръката й, легна на леглото и заспа съвсем след секунда.

Мей легна на дивана и се опита да заспи, мислейки по какъв начин да помогне на това дете. На идната заран, когато Кейташи се разсъни, го чакаше вкусни бъркани яйца, което той изяде с огромно наслаждение.

— Благодаря ти доста, лельо Мей.

— Нямам и 20, каква вуйна съм ти… – отговори Мей с усмивка.

— Намерих ти някои облекла, уповавам се да ти станат.

Момчето щастливо взе облеклата си и изтича в стаята да се преоблече. Върна се с предостатъчно лице, откакто откри, че в действителност му стават.

„ Като за теб са шити “, сподели с усмивка момичето.

Момчето се усмихна и не знаеше какво да каже.

— И по този начин, Кейташи. Вчера си мислех какво да вършим и измислих това. Ще те изпратим при вуйна ти. Докато спеше, купих билети и тази вечер ще отидеш при нея. Моя другарка ми също пътува за там и ще отидеш с нея.

Момчето грееше от благополучие и не знаеше по какъв начин да й благодари.

Мей прегърна момчето и стартира да опакова багажа  му. Вечерта тя го качи на влака и повече не се видяха.

До един миг.

Мей към този момент беше на 58 години и не бе съумяла да реализира фантазиите си. Тя обедня и преди три месеца й лишиха жилището поради неплащане. Тя нямаше пари даже за най-малки неща.

Препитаваше се с разнообразни хранителни боклуци, изхвърляни наоколо до разнообразни заведения за хранене и кафенета. Започваше зимата, облеклата й бяха изцяло износени и скоро тя разви пневмония. Вече беше изцяло обезверена и чакаше последния си ден.

И щеше да пристигна, в случай че не й се беше случило следното.

В оня ден тя ровеше из кофите за отпадък край ресторант, който бе доста издирван в града измежду висшите кръгове на обществото. Все още не бе намерила нещо, когато внезапно някой излезе от ресторанта и я извика. Това беше притежателят на това заведение, който постоянно идваше тук и персонално ревизираше всичко, което се случва в него.

—  Жено, какво вършиме тук?

— Всичко е наред, към този момент потеглям, не викайте полиция. Нямам потребност от проблеми, синко.

— Каква полиция? Аз самият в миналото бях в същата обстановка като теб. Едно момиче ме избави тогава, смятам за собствен дълг да ви оказа помощ.

Мей реши да не се съпротивлява и потегли след мъжа. Той й постави маса във ВИП ложата на ресторанта и откакто изчака малко, стартира да я разпитва за живота й.

След което самичък раказа своя живот. Кка процъфтяващ в живота, по какъв начин като дете непозната жена го нахранила.

Тогава Мей осъзнала, че това е същото момче, което тя откри до ресторанта.

Тя сподели името му и той осъзна, че пред него същата Мей Лин, която го избави в детството.

Няма потребност да не преставам историята, единствено ще кажа, че Кейташи Танака дал апартамент на Мей Линг и идвал да я посещава съвсем всеки ден. После я преместил в имението си, където Мей Линг живя още 5 години и където тя умря.

Вижте, пневмонията по време на срещата им в ресторанта беше напреднала доста и утежни задравето й. Тя се бори 5 години, само че по този начин и не съумя да победи.

Но, както Кейташи сподели по-късно, тя несъмнено си тръгнала от този свят като благополучен човек. Като човек получил компенсация за направеното преди време положително.