Елтън Джон: С Род Стюарт сме царе на номерата
Иска се кураж и геройство, с цел да напишеш автобиография, в която да не спестиш нито една истина за себе си. Всичките ти триумфи и всичките ти провали, всичките ти безобразия и всичките ти елементарни нелепости. Но това, което прави автобиографията на Елтън Джон още по-неустоимо четиво, е забележителното му възприятие за комизъм и най-много безпощадната му самоирония.
Предлагаме ви фрагмент от автобиографията „ Аз: Елтън Джон “, която излезе на родния хартиен пазар със знака на „ Прозорец “.
„ Но като че моментът беше таман тогава. Шейсетте бяха свършили, „ Бийтълс “ се бяха разпаднали и се бе появила нова вълна от музиканти. Те всички започнаха да пробиват едновременно: аз, Род Стюарт, Марк Болън, Дейвид Боуи. Що се отнася до музиката, бяхме напълно разнообразни, само че в някои връзки си бяхме от един дол дренки. Лондончани от работническата класа, прекарали шейсетте с носове, залепени за стъклото, бяхме се бъхтили по едни и същи клубове и по този начин и не стигахме до такава степен, докъдето желаеме. И всички се познавахме. Пътищата ни се бяха пресичали зад кулисите в темп енд блус клубове и на концерти в Раундхаус. Никога не съм бил огромен другар с Боуи. Обичах музиката му и бяхме общували два-три пъти, като ходехме в „ Сомбреро “ с Тони Кинг, и бяхме вечеряли дружно в Ковънт Гардън, до момента в който той репетираше за турнето с албума „ Зиги Стардъст “, само че у него постоянно имаше някаква откъснатост и въздържаност, най-малко когато аз бях в близост. Честно, не знам какъв беше казусът, само че проблем очевидно имаше. Години по-късно той все гледаше да пусне някоя ехидна забележка за мен в интервютата: „ кралицата амулет на рокендрола “ беше най-прочутата от тях, въпреки че в случай че би трябвало да бъдем почтени, когато го сподели, той беше толкоз друсан с кокаин, че беше изцяло изтрещял.
Марк и Род обаче ги обожавах. Нямаше по какъв начин да са по-различни един от различен. Марк като че беше пристигнал от друга планета – в него имаше нещо от различен свят, все едно единствено наминава през Земята на път за някъде другаде. Това се долавяше в музиката му. Когато се нанесохме в Уотър Гардън, не спираха да въртят Ride a White Swan по радиото, и тя не звучеше като никоя друга ария, не можеше да схванеш от кое място се е взела. Такъв беше той и като човек. Беше огромна работа – хетеро, обаче доста камп, и по едно и също време с това благ и добър. Явно имаше огромно его, само че и като че в никакъв случай не се вземаше насериозно. Някак успяваше по едно и също време да бъде цялостен чаровник и безспорен, безочлив лайнар. Изричаше най-невъобразими неща със сериозна физиономия: „ Сладур, тази заран продадох един милион плочи “. Мислех си: „ Марк, никой в историята на музиката в никакъв случай не е продавал един милион плочи за една заран, че ти ли! “. Обаче имаше нещо в него, толкоз омайващо и умилително, че в никакъв случай не бихте споделили сходно нещо на глас. Вместо това вземеш, че се съгласиш с него: „ Един милион, Марк? Честито! Страхотно! “.
За Род знаех от години поради връзката с Лонг Джон Болдри, обаче го опознах същински, откакто той направи кавър на Country Comfort, една от новите песни, която бях пуснал на журналиста от „ Френдс “. Той промени текста – нещо, за което аз обстойно и нашироко мрънках в пресата: „ Звучи по този начин, като че ли го е измислил в придвижване! Ако беше изпял The Camptown Races, отново нямаше да се отдалечи толкоз от оригинала! “. И това зададе тона на нашата дружба. Много неща ни свързваха. И двамата обичаме футбола и колекционираме изкуство. И двамата сме израсли след войната в не доста заможни фамилии и по тази причина никой от нас в никакъв случай не се е свенял да се любува на плодовете на нашия триумф, да го кажем по този начин. Обаче това, което в действителност притежаваме и двамата, е възприятието за комизъм. За мъж, който цялостен живот е бил луд по дългокраки русокоски и това е добре документирано, Род има изненадващо камп възприятие за комизъм. Той с наслада се включи, когато през седемдесетте започнахме да се кръщаваме с мил имена. Аз бях Шарън, Джон беше Берил, Тони – Джой, а Род беше Филис. Прекарали сме близо петдесет години, като сме се бъзикали един различен и сме се опитвали да си погаждаме номера. Когато пресата гадаеше за това, че ми пада косата и дали съм почнал да нося тупе или не, на Род можеше да се разчита да ми прати подарък: един от тези старомодни сешоари с формата на каска, под които преди време седяха бабите в салоните. С пламенното предпочитание да откликна на неговата деликатност аз му изпратих проходилка, увита със светещи гирлянди. Дори и през днешния ден, в случай че виждам, че е издал албум, който се продава по-добре от моя, знам, че е единствено въпрос на време да получа имейл: „ Здравей, Шарън, пиша ти единствено да ти кажа, че ужасно скърбя, че твоят албум даже не е влезнал в Топ 100, скъпа. Колко тъпо, когато моят върви толкоз добре! С любов, Филис “.
Това доближи до самобитен връх при започване на осемдесетте, когато Род пя в „ Ърлс Корт “. Рекламираха концерта с пуснат над залата дребен бдителен дирижабъл с неговото лице. Този уикенд бях пристигнал в Лондон и го виждах от прозореца на хотелската си стая. Твърде добра опция, че да я пропусна. Затова се обадих на моя мениджмънт и те наеха човек да го простреля и свали; той очевидно се беше стоварил върху двуетажен рейс и последно го бяха видели да поема към Пътни. Около час по-късно телефонът звънна. Беше Род, който се пенявеше за изгубването му.
– Къде изчезна шибания ми балон? Ти беше, нали? Крава такава! Ах ти, кучко!
Година по-късно аз имах концерт в „ Олимпия “ и уредниците бяха окачили огромен транспарант косо на улицата. Той тайнствено биде отсечен и свален незабавно откакто го опънаха. Телефонното позвъняване, уведомило ме за този бойкот, пристигна от Род, който изглеждаше необичайно добре информиран за това какво тъкмо е станало.
– Колко тъпо за твоя транспарант, сладурче. Чух, че не стоял и пет минути. Бас държа, че даже не си съумял да го видиш. “
Предлагаме ви фрагмент от автобиографията „ Аз: Елтън Джон “, която излезе на родния хартиен пазар със знака на „ Прозорец “.
„ Но като че моментът беше таман тогава. Шейсетте бяха свършили, „ Бийтълс “ се бяха разпаднали и се бе появила нова вълна от музиканти. Те всички започнаха да пробиват едновременно: аз, Род Стюарт, Марк Болън, Дейвид Боуи. Що се отнася до музиката, бяхме напълно разнообразни, само че в някои връзки си бяхме от един дол дренки. Лондончани от работническата класа, прекарали шейсетте с носове, залепени за стъклото, бяхме се бъхтили по едни и същи клубове и по този начин и не стигахме до такава степен, докъдето желаеме. И всички се познавахме. Пътищата ни се бяха пресичали зад кулисите в темп енд блус клубове и на концерти в Раундхаус. Никога не съм бил огромен другар с Боуи. Обичах музиката му и бяхме общували два-три пъти, като ходехме в „ Сомбреро “ с Тони Кинг, и бяхме вечеряли дружно в Ковънт Гардън, до момента в който той репетираше за турнето с албума „ Зиги Стардъст “, само че у него постоянно имаше някаква откъснатост и въздържаност, най-малко когато аз бях в близост. Честно, не знам какъв беше казусът, само че проблем очевидно имаше. Години по-късно той все гледаше да пусне някоя ехидна забележка за мен в интервютата: „ кралицата амулет на рокендрола “ беше най-прочутата от тях, въпреки че в случай че би трябвало да бъдем почтени, когато го сподели, той беше толкоз друсан с кокаин, че беше изцяло изтрещял.
Марк и Род обаче ги обожавах. Нямаше по какъв начин да са по-различни един от различен. Марк като че беше пристигнал от друга планета – в него имаше нещо от различен свят, все едно единствено наминава през Земята на път за някъде другаде. Това се долавяше в музиката му. Когато се нанесохме в Уотър Гардън, не спираха да въртят Ride a White Swan по радиото, и тя не звучеше като никоя друга ария, не можеше да схванеш от кое място се е взела. Такъв беше той и като човек. Беше огромна работа – хетеро, обаче доста камп, и по едно и също време с това благ и добър. Явно имаше огромно его, само че и като че в никакъв случай не се вземаше насериозно. Някак успяваше по едно и също време да бъде цялостен чаровник и безспорен, безочлив лайнар. Изричаше най-невъобразими неща със сериозна физиономия: „ Сладур, тази заран продадох един милион плочи “. Мислех си: „ Марк, никой в историята на музиката в никакъв случай не е продавал един милион плочи за една заран, че ти ли! “. Обаче имаше нещо в него, толкоз омайващо и умилително, че в никакъв случай не бихте споделили сходно нещо на глас. Вместо това вземеш, че се съгласиш с него: „ Един милион, Марк? Честито! Страхотно! “.
За Род знаех от години поради връзката с Лонг Джон Болдри, обаче го опознах същински, откакто той направи кавър на Country Comfort, една от новите песни, която бях пуснал на журналиста от „ Френдс “. Той промени текста – нещо, за което аз обстойно и нашироко мрънках в пресата: „ Звучи по този начин, като че ли го е измислил в придвижване! Ако беше изпял The Camptown Races, отново нямаше да се отдалечи толкоз от оригинала! “. И това зададе тона на нашата дружба. Много неща ни свързваха. И двамата обичаме футбола и колекционираме изкуство. И двамата сме израсли след войната в не доста заможни фамилии и по тази причина никой от нас в никакъв случай не се е свенял да се любува на плодовете на нашия триумф, да го кажем по този начин. Обаче това, което в действителност притежаваме и двамата, е възприятието за комизъм. За мъж, който цялостен живот е бил луд по дългокраки русокоски и това е добре документирано, Род има изненадващо камп възприятие за комизъм. Той с наслада се включи, когато през седемдесетте започнахме да се кръщаваме с мил имена. Аз бях Шарън, Джон беше Берил, Тони – Джой, а Род беше Филис. Прекарали сме близо петдесет години, като сме се бъзикали един различен и сме се опитвали да си погаждаме номера. Когато пресата гадаеше за това, че ми пада косата и дали съм почнал да нося тупе или не, на Род можеше да се разчита да ми прати подарък: един от тези старомодни сешоари с формата на каска, под които преди време седяха бабите в салоните. С пламенното предпочитание да откликна на неговата деликатност аз му изпратих проходилка, увита със светещи гирлянди. Дори и през днешния ден, в случай че виждам, че е издал албум, който се продава по-добре от моя, знам, че е единствено въпрос на време да получа имейл: „ Здравей, Шарън, пиша ти единствено да ти кажа, че ужасно скърбя, че твоят албум даже не е влезнал в Топ 100, скъпа. Колко тъпо, когато моят върви толкоз добре! С любов, Филис “.
Това доближи до самобитен връх при започване на осемдесетте, когато Род пя в „ Ърлс Корт “. Рекламираха концерта с пуснат над залата дребен бдителен дирижабъл с неговото лице. Този уикенд бях пристигнал в Лондон и го виждах от прозореца на хотелската си стая. Твърде добра опция, че да я пропусна. Затова се обадих на моя мениджмънт и те наеха човек да го простреля и свали; той очевидно се беше стоварил върху двуетажен рейс и последно го бяха видели да поема към Пътни. Около час по-късно телефонът звънна. Беше Род, който се пенявеше за изгубването му.
– Къде изчезна шибания ми балон? Ти беше, нали? Крава такава! Ах ти, кучко!
Година по-късно аз имах концерт в „ Олимпия “ и уредниците бяха окачили огромен транспарант косо на улицата. Той тайнствено биде отсечен и свален незабавно откакто го опънаха. Телефонното позвъняване, уведомило ме за този бойкот, пристигна от Род, който изглеждаше необичайно добре информиран за това какво тъкмо е станало.
– Колко тъпо за твоя транспарант, сладурче. Чух, че не стоял и пет минути. Бас държа, че даже не си съумял да го видиш. “
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ