Не искам да ми целуват ръка
Инцидентът в 17-о учебно заведение в София, където първокласници бяха осъдени унизително, предизвика доста мнения и реакции. Отговорът на една учителка - Таня Дайреджиева - съгласно мен сочи единствената вярна посока за деяние. Надявам се да има повече преподаватели като нея.
Учител съм. Вече съм и родител. И съм възмутена от случилото се. Но казусът е доста по-дълбок, в сравнение с наподобява на пръв взор. Нещата са такива, тъй като родителите упрекват учителите за всичко, а учителите упрекват родителите. Децата са по средата и отнасят всичките негативи.
Истината е, че обществото ни е към този момент тотално комплицирано и лишено от морални полезности. И че не всеки става за преподавател или родител. Истината е, че просветителната система към този момент не работи съответно, че в учебните заведения има хора, които напълно не стават за педагози, че на дребното хора, които имат предпочитание и хрумвания по какъв начин да създадат образователния развой забавен и ефикасен за децата, им се връзват ръцете... и езиците. Защото тези, които желаеме нещо да се промени, не сме комфортни. Всяваме оживление и ужас. А това е ненужно за тази система, която е изпаднала в дълбока заспалост. От министерството ни трансфораха в писари. Новите промени, коя от коя по-абсурдни, не работят и явно не са писани от хора, които имат интерес да отгледаме мислещо и образовано потомство. Някои от сътрудниците " изперкват ". Другите са се пуснали по течението и са преклонили глава пред тиранични шефове. Тези, които имаме още малко свежи хрумвания и дух, ще се борим, само че въпросът е докога? Докато и ние не " изперкаме ", до момента в който не ни уволнят или до момента в който не ни откажат вечно от специалността.
В новия закон за образованието има едно изречение, което задължава родителите и учениците да почитат учителите. Така ли в действителност би трябвало да се случват нещата? Защото ги написа в закона? Не желая да ме почитат по силата на нечие разпореждане. Искам да ме почитат, тъй като съм си свършила работата; тъй като ме е грижа за децата; тъй като поставям старания да контактувам с тях и родителите им, когато има проблем; тъй като съм разполагаем 24 часа без почивен ден; тъй като беседвам с тях за неща, които нямат нищо общо с образователния развой, тъй като те имат потребност нещата от живота да им бъдат обяснявани, а неведнъж няма с кого да разговарят; тъй като желая да им дам персонален образец, а те желаят да го получат; тъй като за тях съм преподавател, педагог, възрастен, човек с опит, другар, арбитър, психолог, поддръжник.
Не желая учениците да ми целуват ръка, тъй като това е оскърбление за тях. Искам, когато ме срещнат един ден, да не ме отминат, извръщайки глава, а да се спрат и да кажат " Благодаря! ". За шанс съм имала единични спорове с родители, тъй като постоянно съм печелила респекта и уважението им. За моя наслада децата ме обичат и съумявам да предизвиквам множеството да учат и да им е забавно в часовете ми (винаги има изключения).
Ще се боря, до момента в който мога, с цел да осмисля специалността, която съм си избрала. Ще давам, до момента в който имам да дам. Това е нашата работата. Да даваме освен познания, само че и обич. Винаги ще има родители, които ще роптаят против нашето занятие. Винаги ще има и мързеливи или капризни деца, или просто такива, на които не им е забавно в часовете. Но това не значи, че ние би трябвало да изолираме тези възпитаници и да спрем да се занимаваме с тях. Те имат потребност да усещат, че се интересуваме от ползите, страстите, желанията им. При някои деца нещата стават по-бавно и мъчно. Но не би трябвало да ги превърщаме в изкупителна жертва, поради неработещата и несъответстваща просветителна система. Те имат потребност от нас. Имат потребност от твърда ръка, с цел да бъдат дисциплинирани, само че и от любов, с цел да вървят решително по своя път. Страхът не ги кара да ни почитат. Той ги смачква и ги наранява и озлобява. И след това родителите избухват или даже самите възпитаници избухват, губят надзор и протягат ръка. На нас, на съучениците си, на приятелите си.
В наши ръце е да променим нещата. Родители и учители би трябвало да спрат да се упрекват взаимно, а да намерят метод да работят дружно, с цел да създадат децата пълноценни жители. Възпитанието е обща грижа. Вярно е, че фамилията е най-важна за създаване модела на държание у децата, само че това не значи, че ние като учители нямаме основна роля в оформянето на характера и полезностите им. Не желая да ме е боязън да работя съзнателно, тъй като ще бъда глобена, тъй като може да бъда наругана или пребита от родител. Искам просто да си правя работата по този начин, че един ден за бъда щастлива, в случай че съм въодушевила най-малко едно дете да бъде като мен. Аз имах такива учители и им благодаря за отдадеността, с която работеха. И не, не съм целувала ръката им. Но ще ги помня, до момента в който съм жива. И ще изпитвам единствено почитание и любов към тях. Това осмисля повече живота на един преподавател, нали?
Инфо: www.mamaninja.bg
