Сцената е огледало на душата ми
Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
СТЕФКА ЗЛАТКОВА е родена на 24 август 1974 година в Перник. Завършва Търговска колегия " Любен Гройс " в София, компетентност " Актьорско майсторство ", в класа на проф. Елена Баева и помощник проф. доктор Атанас Атанасов. Работила е в държавна такса " Стефан Киров " в Сливен, държавна такса " Сава Огнянов " в Русе, от сезон 2002-2003 година е в МДТ " К. Кисимов " във Велико Търново. Списъкът й с функции е дълъг - Дулсинея-Алдонса в " Дон Кихот " от Д. Васерман, Василиса в " Иван Шишман " от К. Зидаров, Маргарет в " Котка върху парещ ламаринен покрив " от Т. Уилямс, Г-жа Шазен в " Харолд и Мод " от К. Хигинс, Оливия в " Дванайсета нощ " от Шекспир, Ана във " Васа Железнова " от М. Горки, Дафинка в " Свекърва " по Ан. Страшимиров, Лукреция, Монахиня и Джакомина в " Декамерон " от Бокачо, Ния в " Железният светилник " по Д. Талев, Христина в " Милионерът " и Албена в " Албена " от Й. Йовков, Евгени в " Хъшове " от Ив. Вазов, Кети в " На изток от парадайса " по Дж. Стайнбек, кака Сийка в " Не сме от тях " по Чудомир, Стефани и Стефания, сестри близначки в " Слуга на двама господари " от К. Голдони и други Най-новата й роля е Майката в " Крадецът на праскови " от Ем. Станев.
- Госпожо Златкова, тази година Ви донесе следващо самопризнание - премията за най-хубава женска роля на Първия народен фестивал на комедийните спектакли " Чудото ", за ролята на кака Сийка в постановката по разкази на Чудомир. Но в тях кака Сийка не съществува... Разкажете за Вашата героиня.
- Така е, този облик го няма в Чудомир. Той е плод на фантазията на режисьорката Невена Митева и на моето въображение. Няма първообраз. Кака Сийка е нарицателно в облиците на Чудомир, който обобщава по подигравателен и комичен метод облиците на дамите от простолюдието. Селянките и клюкарките. " Не съм от тях, како Сийке! " е израз, с който сме израснали всички от нашето и от по-старото потомство. И който към момента чуваме да се използва и провокира усмивки. Затова и моята кака Сийка е цветна, шарена, забавна, радостна, смешна и занимателна. Предизвикателството беше огромно. В началото доста се съпротивлявах. Това беше жена без биография и не знаех защо да се хвана. Почти се бях отказала от нея, а режисьорката я направи най-важна в представлението. Затова първо измислих физическата особеност - гърбица, очила и щръкнали уши. Промених стойката и походката, сложих забрадката и малко по малко заживях с тази жена. Превърнах се в нея. Особено като се сетих и за моите баби, всичко си пристигна на мястото. После пристигна и премията, която беше изненада за мен и която не чаках. Тя е самопризнание и доказателство, че съм съумяла да основа един живописен и паметен облик, който в действителност радва и забавлява публиката. Не единствено мен. Чудомир е споделил: " Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито един път. " Затова и усмивката на моята кака Сийка не слиза от лицето й.
- Най-новата Ви роля е на Майката на Елисавета в премиерния театър на " Крадецът на праскови " по Емилиян Станев. С какво е значима за развиването на сюжета и облика на Елисавета, както и за цялостното звучене на постановката, тази - да я назовем - поддържаща роля?
- Тази, сякаш " поддържаща ", роля също я няма в творбата. Майката действително не съществува в повестта на Ем. Станев. Знаем единствено, че е умряла преди 9 години и толкоз. Ролята е особено написана и драматизирана от режисьора Бойко Илиев за огромната ни актриса Ванча Дойчева и изиграна от нея в Народния спектакъл. Тук я играя аз. Моето наличие е внимателно и безмълвно, само че изрично. Важно е, тъй като без този облик като че ли нямаше да излезе нескрито най-съкровената част на Лиза. Нейната душа!
- Играете в доста български класики. Кое в родната драматургия Ви притегля и смятате, че дава мощ и солидна основа въобще на театъра? Публиката обича ли да гледа български пиеси?
- Абсолютно! Хората, както преди, по този начин и в този момент, са едни и същи. И нищо човешко не им е непознато. Винаги " мощно любят и ненавиждат ". Средно състояние при българина няма. Затова и публиката обича да гледа българските пиеси - тъй като се разпознава в героите, бита и характерите на тези облици. Особена е българската психика и сензитивност. Особена е народопсихологията ни. Особен е методът, по който възприемаме света. Винаги търсим крайното, непознатото, сложното и непреодолимото в живота си и може би по тази причина оцеляваме всякога. Та и аз по този начин - българка съм и извинявам героините си. Търся човешкото и смешното в тях, непредвидените решения и дейности и най-много метода, по който излизат от другите обстановки. Това ми оказва помощ и в живота. Или по-скоро животът ми оказва помощ на сцената. Всичко е опит. Житейски и професионален. Затова считам, че точно силата на духа и непримиримостта дават солидната основа на театъра. Честността и най-много свободата да изразяваш и изпращаш посланията от предишното към хората от бъдещето. Това ме притегля. Различната позиция към родната драматургия и опцията да я пресъздам по моя метод. Тук и в този момент.
- В репертоара Ви има трагични, комедийни функции, както и в спектакли за деца. По какъв метод Ви разкрива и обогатява изявата във всеки от тези жанрове?
- Помага ми да разбирам живота и хората по-добре и да не се вземам прекомерно насериозно. Когато имам въпрос, на който нямам отговор - сцената постоянно е мястото, където намирам себе си и отговорите на всичките си въпроси. Сцената е по-добрият живот. Сцената е огледало на душата ми. Ролите не ме обогатяват. Те ме лекуват и ме вършат по-добър човек. И по-смислен! Разкриват същинската ми природа и същина. Това е необратим развой, безконечен и двупосочен. Отвън във вътрешността и от вътрешната страна на открито.
- Киното изкушава ли Ви или сте съсредоточена напълно в театъра?
- Киното е огромната ми и несподелена обич. Разминахме се с него. И може би по моя виновност. Имам няколко участия в епизодични функции в български филми и реклами. Ходила съм на безчет кастинги, само че разочарованието беше по-голямо от желанието да продължа. Труден бизнес е киното. Дяволска работа - по тази причина и продължава да ме изкушава от време на време, само че някак си с времето се помирих, а и " очи, които не се виждат, се не помнят ". Трябва да си нон-стоп в епицентъра на вълната и лицето ти да е към този момент толкоз познато и известно, че единствено да те продава. Е, аз не съумях, само че не скърбя. Това е част от играта, от шоуто. Театърът запълни всички ниши и неосъществени мои фантазии. Доволна съм, че поех по неговия път. И към момента ходя... Вярна съм му. И той на мен. Това е живият живот! Киното е заблуда...
- Колкото и рутина и опит да има един артист, несъмнено попада и в непредвидени обстановки - евентуално тогава най-силно се усеща партньорството на сътрудниците?
- О, да. Без добър сътрудник против теб си изгубен. Хора сме въпреки всичко, а не роботи. Случвало се е да не помни текст, да объркам сцена, само че постоянно доста бързо се " завръщам ", с помощта на колегата си. Ние сме като алпинистите, всички сме вързани на едно въже и в случай че някой се подхлъзне - всички скачаме върху него да го спасим. Това е групова работа, не е за самичък човек.
- А какво е отношението Ви към жанра моноспектакъл? В последните години мнозина се изявяват на тази територия.
- Не бих играла. Просто ми е скучно сама на сцената (смее се). Моноспектакълът е самотно занятие. Вид ексхибиционизъм. Той е за хора, които са си самодостатъчни на сцената или които не са намерили задоволство от самите себе си в колектива. Хора егоисти или свръх-хора, които владеят изкуството на себеизразяване дотам, че са достигнали върха на своето алтер его пред публиката. Одобрението на Аза е най-важно за нас, актьорите. Иначе губим своя смисъл. Това е единственият метод да се изпълним професионално. Ние сме проводници на Божествена сила, която е съсредоточена дотам в нас, че владеем пространството и времето. Манипулираме публиката, като я караме да повярва, че сме богове. Е, не сме (смее се).
- Играете повече от 20 години в Музикално-драматичния спектакъл " Константин Кисимов ", познавате търновската аудитория. Какво е чувството, когато се срещате със фенове в други градове?
- Публиката е една и съща на всички места. Навсякъде се усещам като вкъщи. Уютно ми е. Разликата е единствено във вълнението и терзанието по какъв начин ще се оправя и този път. Публиката в дребните градове като че ли е по-чувствителна и по-отворена към всичко, което гледа. Няма упования. Благодарна е и го демонстрира намерено и без задръжки. Честно!
- Актьорството е изкуство, само че и поминък - споделят, че поминък се краде. И нормално същинското образование стартира след основата, която ни е дало образователното заведение.
- Така е. Най-големият преподавател е самият живот. Без този житейски опит няма по какъв начин да бъдеш добър артист. А професионалният опит се придобива с времето. Много работа би трябвало, до момента в който се трансформира в поминък. Аз не извършвам кражба. Аз се пробвам да сътворявам мой жанр и метод на игра. Пазя своята характерност. Възхищавам се на мои сътрудници, които умеят да го вършат. Занаятът също е изкуство. Но аз не мога. Знам, че с цел да съм забавна на публиката, би трябвало да съм забавна първо на себе си. Да съм нещо, което ще видят за първи път. Всеки път. А образованието продължава цялостен живот. И подозрението също...
- Някои актьори избират щатната работа, която обезпечава финансова непоклатимост и възприятие за принадлежност към един екип; други харесват независимостта, която им дава независимост на избор. Вие по какъв начин мислите?
- Въпрос на избор и на позиция. Ако искаш да не излизаш от зоната на комфорт - оставаш на щат. Ако търсиш провокации, само че и неустановеност - ставаш самостоятелен артист. Била съм и от двете страни. Има си своите плюсове и минуси. Едното ти е несъмнено, другото не е. Но никога не ти се лимитира свободата, което и да избереш. Това е положение на духа. Дори финансовата сигурност от време на време измества потребността да играеш. Но, да... от ден на ден сътрудници, които са били на свободна процедура, избират да се завърнат в професионалните театри. Само и единствено да имат непрекъсната изява. За един артист нищоправенето е равно на самоубийство. Аз от дълго време съм направила своя избор и той е МДТ " К. Кисимов " - Велико Търново. Това е мултифункционален спектакъл, който ни дава опция да се развиваме и в други жанрове.
- Има ли измежду младежите във Велико Търново доста фенове на трагичните и музикалните спектакли на театъра?
- Има. Търново е един от градовете с най-вече млади фенове на театъра. И на оперетата също. Тук децата се учат от дребни да посещават другите представления и за това заслуга имат освен родителите, само че и самите преподаватели, и институциите в града. Затова и репертоарът ни е концентриран и ориентиран върху творбите, които се учат в учебно заведение. Съчетаваме потребното с приятното. Мисля, че съумяваме. И всички са удовлетворени.
- От доста години към този момент театрите не стопират да играят и през лятото - на фестивали, на открити подиуми, по турнета. Великотърновският спектакъл ще има ли лятна стратегия?
- Великотърновският спектакъл от много време е пътуващ спектакъл и не сме спирали да играем даже и през лятото. Все отново Търново е туристическа столица, би трябвало да задоволим и културните потребности на нашите посетители. Да не забравяме, че скоро стартира и Музикалният фестивал " Сцена на вековете ", на който сме домакини и постоянно участваме с забавни и впечатляващи заглавия. В момента репетираме " Страната на усмивките " от Франц Лехар с режисьорка Вера Петрова. Премиерата е на 4 юли в театъра, а на 19 юли феновете на музикалния род ще могат да я видят на крепостта " Царевец " като част от фестивалната стратегия. Така че заповядайте във Велико Търново. Вратите на нашия спектакъл са необятно отворени. Ние сме тук и ви чакаме!
СТЕФКА ЗЛАТКОВА е родена на 24 август 1974 година в Перник. Завършва Търговска колегия " Любен Гройс " в София, компетентност " Актьорско майсторство ", в класа на проф. Елена Баева и помощник проф. доктор Атанас Атанасов. Работила е в държавна такса " Стефан Киров " в Сливен, държавна такса " Сава Огнянов " в Русе, от сезон 2002-2003 година е в МДТ " К. Кисимов " във Велико Търново. Списъкът й с функции е дълъг - Дулсинея-Алдонса в " Дон Кихот " от Д. Васерман, Василиса в " Иван Шишман " от К. Зидаров, Маргарет в " Котка върху парещ ламаринен покрив " от Т. Уилямс, Г-жа Шазен в " Харолд и Мод " от К. Хигинс, Оливия в " Дванайсета нощ " от Шекспир, Ана във " Васа Железнова " от М. Горки, Дафинка в " Свекърва " по Ан. Страшимиров, Лукреция, Монахиня и Джакомина в " Декамерон " от Бокачо, Ния в " Железният светилник " по Д. Талев, Христина в " Милионерът " и Албена в " Албена " от Й. Йовков, Евгени в " Хъшове " от Ив. Вазов, Кети в " На изток от парадайса " по Дж. Стайнбек, кака Сийка в " Не сме от тях " по Чудомир, Стефани и Стефания, сестри близначки в " Слуга на двама господари " от К. Голдони и други Най-новата й роля е Майката в " Крадецът на праскови " от Ем. Станев.
- Госпожо Златкова, тази година Ви донесе следващо самопризнание - премията за най-хубава женска роля на Първия народен фестивал на комедийните спектакли " Чудото ", за ролята на кака Сийка в постановката по разкази на Чудомир. Но в тях кака Сийка не съществува... Разкажете за Вашата героиня.
- Така е, този облик го няма в Чудомир. Той е плод на фантазията на режисьорката Невена Митева и на моето въображение. Няма първообраз. Кака Сийка е нарицателно в облиците на Чудомир, който обобщава по подигравателен и комичен метод облиците на дамите от простолюдието. Селянките и клюкарките. " Не съм от тях, како Сийке! " е израз, с който сме израснали всички от нашето и от по-старото потомство. И който към момента чуваме да се използва и провокира усмивки. Затова и моята кака Сийка е цветна, шарена, забавна, радостна, смешна и занимателна. Предизвикателството беше огромно. В началото доста се съпротивлявах. Това беше жена без биография и не знаех защо да се хвана. Почти се бях отказала от нея, а режисьорката я направи най-важна в представлението. Затова първо измислих физическата особеност - гърбица, очила и щръкнали уши. Промених стойката и походката, сложих забрадката и малко по малко заживях с тази жена. Превърнах се в нея. Особено като се сетих и за моите баби, всичко си пристигна на мястото. После пристигна и премията, която беше изненада за мен и която не чаках. Тя е самопризнание и доказателство, че съм съумяла да основа един живописен и паметен облик, който в действителност радва и забавлява публиката. Не единствено мен. Чудомир е споделил: " Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито един път. " Затова и усмивката на моята кака Сийка не слиза от лицето й.
- Най-новата Ви роля е на Майката на Елисавета в премиерния театър на " Крадецът на праскови " по Емилиян Станев. С какво е значима за развиването на сюжета и облика на Елисавета, както и за цялостното звучене на постановката, тази - да я назовем - поддържаща роля?
- Тази, сякаш " поддържаща ", роля също я няма в творбата. Майката действително не съществува в повестта на Ем. Станев. Знаем единствено, че е умряла преди 9 години и толкоз. Ролята е особено написана и драматизирана от режисьора Бойко Илиев за огромната ни актриса Ванча Дойчева и изиграна от нея в Народния спектакъл. Тук я играя аз. Моето наличие е внимателно и безмълвно, само че изрично. Важно е, тъй като без този облик като че ли нямаше да излезе нескрито най-съкровената част на Лиза. Нейната душа!
- Играете в доста български класики. Кое в родната драматургия Ви притегля и смятате, че дава мощ и солидна основа въобще на театъра? Публиката обича ли да гледа български пиеси?
- Абсолютно! Хората, както преди, по този начин и в този момент, са едни и същи. И нищо човешко не им е непознато. Винаги " мощно любят и ненавиждат ". Средно състояние при българина няма. Затова и публиката обича да гледа българските пиеси - тъй като се разпознава в героите, бита и характерите на тези облици. Особена е българската психика и сензитивност. Особена е народопсихологията ни. Особен е методът, по който възприемаме света. Винаги търсим крайното, непознатото, сложното и непреодолимото в живота си и може би по тази причина оцеляваме всякога. Та и аз по този начин - българка съм и извинявам героините си. Търся човешкото и смешното в тях, непредвидените решения и дейности и най-много метода, по който излизат от другите обстановки. Това ми оказва помощ и в живота. Или по-скоро животът ми оказва помощ на сцената. Всичко е опит. Житейски и професионален. Затова считам, че точно силата на духа и непримиримостта дават солидната основа на театъра. Честността и най-много свободата да изразяваш и изпращаш посланията от предишното към хората от бъдещето. Това ме притегля. Различната позиция към родната драматургия и опцията да я пресъздам по моя метод. Тук и в този момент.
- В репертоара Ви има трагични, комедийни функции, както и в спектакли за деца. По какъв метод Ви разкрива и обогатява изявата във всеки от тези жанрове?
- Помага ми да разбирам живота и хората по-добре и да не се вземам прекомерно насериозно. Когато имам въпрос, на който нямам отговор - сцената постоянно е мястото, където намирам себе си и отговорите на всичките си въпроси. Сцената е по-добрият живот. Сцената е огледало на душата ми. Ролите не ме обогатяват. Те ме лекуват и ме вършат по-добър човек. И по-смислен! Разкриват същинската ми природа и същина. Това е необратим развой, безконечен и двупосочен. Отвън във вътрешността и от вътрешната страна на открито.
- Киното изкушава ли Ви или сте съсредоточена напълно в театъра?
- Киното е огромната ми и несподелена обич. Разминахме се с него. И може би по моя виновност. Имам няколко участия в епизодични функции в български филми и реклами. Ходила съм на безчет кастинги, само че разочарованието беше по-голямо от желанието да продължа. Труден бизнес е киното. Дяволска работа - по тази причина и продължава да ме изкушава от време на време, само че някак си с времето се помирих, а и " очи, които не се виждат, се не помнят ". Трябва да си нон-стоп в епицентъра на вълната и лицето ти да е към този момент толкоз познато и известно, че единствено да те продава. Е, аз не съумях, само че не скърбя. Това е част от играта, от шоуто. Театърът запълни всички ниши и неосъществени мои фантазии. Доволна съм, че поех по неговия път. И към момента ходя... Вярна съм му. И той на мен. Това е живият живот! Киното е заблуда...
- Колкото и рутина и опит да има един артист, несъмнено попада и в непредвидени обстановки - евентуално тогава най-силно се усеща партньорството на сътрудниците?
- О, да. Без добър сътрудник против теб си изгубен. Хора сме въпреки всичко, а не роботи. Случвало се е да не помни текст, да объркам сцена, само че постоянно доста бързо се " завръщам ", с помощта на колегата си. Ние сме като алпинистите, всички сме вързани на едно въже и в случай че някой се подхлъзне - всички скачаме върху него да го спасим. Това е групова работа, не е за самичък човек.
- А какво е отношението Ви към жанра моноспектакъл? В последните години мнозина се изявяват на тази територия.
- Не бих играла. Просто ми е скучно сама на сцената (смее се). Моноспектакълът е самотно занятие. Вид ексхибиционизъм. Той е за хора, които са си самодостатъчни на сцената или които не са намерили задоволство от самите себе си в колектива. Хора егоисти или свръх-хора, които владеят изкуството на себеизразяване дотам, че са достигнали върха на своето алтер его пред публиката. Одобрението на Аза е най-важно за нас, актьорите. Иначе губим своя смисъл. Това е единственият метод да се изпълним професионално. Ние сме проводници на Божествена сила, която е съсредоточена дотам в нас, че владеем пространството и времето. Манипулираме публиката, като я караме да повярва, че сме богове. Е, не сме (смее се).
- Играете повече от 20 години в Музикално-драматичния спектакъл " Константин Кисимов ", познавате търновската аудитория. Какво е чувството, когато се срещате със фенове в други градове?
- Публиката е една и съща на всички места. Навсякъде се усещам като вкъщи. Уютно ми е. Разликата е единствено във вълнението и терзанието по какъв начин ще се оправя и този път. Публиката в дребните градове като че ли е по-чувствителна и по-отворена към всичко, което гледа. Няма упования. Благодарна е и го демонстрира намерено и без задръжки. Честно!
- Актьорството е изкуство, само че и поминък - споделят, че поминък се краде. И нормално същинското образование стартира след основата, която ни е дало образователното заведение.
- Така е. Най-големият преподавател е самият живот. Без този житейски опит няма по какъв начин да бъдеш добър артист. А професионалният опит се придобива с времето. Много работа би трябвало, до момента в който се трансформира в поминък. Аз не извършвам кражба. Аз се пробвам да сътворявам мой жанр и метод на игра. Пазя своята характерност. Възхищавам се на мои сътрудници, които умеят да го вършат. Занаятът също е изкуство. Но аз не мога. Знам, че с цел да съм забавна на публиката, би трябвало да съм забавна първо на себе си. Да съм нещо, което ще видят за първи път. Всеки път. А образованието продължава цялостен живот. И подозрението също...
- Някои актьори избират щатната работа, която обезпечава финансова непоклатимост и възприятие за принадлежност към един екип; други харесват независимостта, която им дава независимост на избор. Вие по какъв начин мислите?
- Въпрос на избор и на позиция. Ако искаш да не излизаш от зоната на комфорт - оставаш на щат. Ако търсиш провокации, само че и неустановеност - ставаш самостоятелен артист. Била съм и от двете страни. Има си своите плюсове и минуси. Едното ти е несъмнено, другото не е. Но никога не ти се лимитира свободата, което и да избереш. Това е положение на духа. Дори финансовата сигурност от време на време измества потребността да играеш. Но, да... от ден на ден сътрудници, които са били на свободна процедура, избират да се завърнат в професионалните театри. Само и единствено да имат непрекъсната изява. За един артист нищоправенето е равно на самоубийство. Аз от дълго време съм направила своя избор и той е МДТ " К. Кисимов " - Велико Търново. Това е мултифункционален спектакъл, който ни дава опция да се развиваме и в други жанрове.
- Има ли измежду младежите във Велико Търново доста фенове на трагичните и музикалните спектакли на театъра?
- Има. Търново е един от градовете с най-вече млади фенове на театъра. И на оперетата също. Тук децата се учат от дребни да посещават другите представления и за това заслуга имат освен родителите, само че и самите преподаватели, и институциите в града. Затова и репертоарът ни е концентриран и ориентиран върху творбите, които се учат в учебно заведение. Съчетаваме потребното с приятното. Мисля, че съумяваме. И всички са удовлетворени.
- От доста години към този момент театрите не стопират да играят и през лятото - на фестивали, на открити подиуми, по турнета. Великотърновският спектакъл ще има ли лятна стратегия?
- Великотърновският спектакъл от много време е пътуващ спектакъл и не сме спирали да играем даже и през лятото. Все отново Търново е туристическа столица, би трябвало да задоволим и културните потребности на нашите посетители. Да не забравяме, че скоро стартира и Музикалният фестивал " Сцена на вековете ", на който сме домакини и постоянно участваме с забавни и впечатляващи заглавия. В момента репетираме " Страната на усмивките " от Франц Лехар с режисьорка Вера Петрова. Премиерата е на 4 юли в театъра, а на 19 юли феновете на музикалния род ще могат да я видят на крепостта " Царевец " като част от фестивалната стратегия. Така че заповядайте във Велико Търново. Вратите на нашия спектакъл са необятно отворени. Ние сме тук и ви чакаме!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ