Сякаш природата бе оставила короната си с огромен сапфир
Интересът ми към фотографията се появи в сложен интервал от моя непретенциозен във връзка с години живот. Тъкмо бях приключил гимназия, само че не изпитвах предпочитание да продължа образованието си в университет. Чувствах, че би трябвало да се захвана с нещо.
По това време упражнявах доста - спортувал съм съвсем през целия си живот, само че към този момент се усещах в тежест на родителите си, заложих на сигурното и започнах работа. Ако тогава някой ми беше споделил, че ще намеря задоволство в това да обикалям измежду природата с камера и дрон в ръка, несъмнено щях да му се изсмея в лицето.
Но това постоянно ме е разтоварвало - постоянно преглеждах влогове за пътувания от най-красивите места на планетата. Изпитвах учудване от това какви места има по света и благородно завиждах на хората, които ги посещават, сравнявайки техния живот с моя.
Не след дълго взех решение да купя със спестяванията си екшън камера, с която да фотографирам през почивните дни. Най-често улавях вълнуващи моменти от нещата, които упражнявам - плуване, тичане и каране на колело. Така направих първата си стъпка във фотографията. С течение на времето и от скромния опит, който бях натрупал, стигнах до заключението, че за снимането на хубави фрагменти не е задоволително да разполагаш единствено с камера.
Едни от главните неща за правенето на висши фотографии е местоположението. Освен това е значимо
да представиш фрагмента по напълно друг метод
от този, по който хората са привикнали да го виждат, като да вземем за пример ъгъл, височина и така нататък Предполагам, че към този момент се досещате - взех си дрон.
Единият въпрос беше решен. Оставаше да събера всичко в раница и да набележа някое красиво място за фотоси, което не беше по никакъв начин мъчно. В района на Сандански природата ни е дарила с красиви места колкото щеш - Мелник, Рожен, Рупите, протежението на река Струма, която тече покрай града. Също по този начин в непосредствена непосредственост се намира северният дял на една от най-красивите планини в България съгласно мен - Пирин. С неспокойствие чаках работната седмица да завърши, с цел да запаля автомобила и да се насочва към някое от нагоре изброените места.
Още с влизането в Сандански няма по какъв начин да не забележите гледката, която се открива в далечината. Връх Синаница (2516 м), или както го назовават хората от града - " разцепения връх " заради присъщата му форма, се извисява най-отчетливо като емблема на града. Не бях си и помислял да се качвам на " покрива " на града. Въпреки че постоянно ми беше пред погледа, в никакъв случай не му бях обръщал особено внимание. Естествено, всичко това се промени след изкачването му.
С един от моите другари, който постоянно върви в планината и има опит, тръгнахме рано сутринта. Още със сядането си в автомобила, припрян и разчувствуван, пресмятах времето, което ще ни е належащо да се изкачим до върха. По груби сметки беше към пет часа, от които имахме един час път с кола до вилна зона " Попина лъка ", където на към 20 метра от самия път е ситуиран 15-метровият Попинолъшки водопад. Разбира се, спряхме, с цел да направя няколко фотоси на водопада, и продължихме още няколко километра до мястото, от което щяхме да продължим пеш. Стигайки до последната налична за лек автомобил точка, метнахме раниците си на гърба и продължихме по стръмна пътека в гората.
Тя ни води за към час и половина-два до подслон " Спано поле ", където мислехме да създадем къса отмора, преди да се отправим към крайната точка от нашето премеждие. В заслона бяхме посрещнати от хижарите, които се оказаха доста отзивчиви. Веднага ни предложиха топъл чай. Може би най-хубавият чай, който бях пил. Не знам дали беше от самата напитка, или просто времето и мястото правеха всичко толкоз особено. Абстрахиран от всички паники и обграден от тишина, успокоение и хубав пейзаж, се усещах същински свободен.
В планината все едно беше празник
Не пропуснах да извадя техниката от раницата и да направя няколко фрагмента на десетте бунгала, чиито покриви са боядисани в алено на бели точки, имитирайки плочки от домино. След това пристигна време да се отправим към върха, който напълно леко се показваше в далечината. Сякаш ни приканваше да го изкачим.
Стъпка по стъпка, до момента в който се усетя, бяхме минали към този момент половината път. Разбрах го по това, че с всяка последваща крачка, лека-полека навлизахме в облаците, които от заслона изглеждаха много по-високо. А той, едвам видим със своите боядисани в алено и бяло бунгала, повече приличаше на 10 червени мухоморки по средата на нищото.
Не след дълго стигнахме до Синанишка врата, от която ни предстоеше прекосяване през стръмен скалист скат. Честно да си призная, още като го видях, ми омекнаха колената. Ходихме постепенно и деликатно, до момента в който не започнахме да привикваме с терена. Докато стигнахме до дълбокия разрез, който е повода при взор отдалеко върхът да наподобява в действителност раздвоен, към този момент бяхме привикнали.
До крайната цел ни оставаха няколко метра. Тъй като бях супернетърпелив, ги взех съвсем на спринт. За страдание, не попаднах на гледката, която чаках, заради плътната облачност. Това обаче не ме спря да пусна дрона си. Не след дълго хвърчене в облаците останах с необятно отворена уста от гледката, която се откри от камерата му.
А това беше върхът, с форма, наподобяваща подкова, обгърнат в облаци. Непосредствено под самия връх блестеше Синанишкото езеро с яркосините си води. Бях изумен от този шедьовър, който природата бе сътворила. Сякаш бе оставила короната си с голям сапфир, разпръскващ сиянието си, с цел да може всеки да се наслаждения на нейното великолепие.
След Синаница бях удивен от планината и изискванията, които дава, само че аз бях станал очевидец единствено на летните. Сега беше време да видя и другото ѝ лице - зимното. Отново с другари взехме решение да се разходим до някоя хижа и в случай че позволяваха изискванията - и на по-високо. През зимата в планината е
неповторимо красиво и в това време доста рисково
Всичко е покрито като с бяла тога и ти дава възприятието на непорочност и искра - като че ли си в парадайса. От друга страна, времето е толкоз динамично, че за минути може да се окажеш в противоположното на парадайса място - в нашия случай успяхме да забележим по малко и от двете.
Тръгвайки от " Спано поле ", времето беше относително положително, само че не след дълго ни затрупаха тъмни облаци, като че ли някой ги изсипа върху нас. Започна да духа мощен вятър, да вали сняг и всичко това стана за няколко минути. Около нас видимостта беше извънредно дребна, едвам се виждахме един различен.
Чувствах се като в една безкрайна бяла стая, изпаднал в безвремие - чувах единствено вятъра и стъпките на другарите ми в снега. Единственото нещо, което ми даваше някаква сигурност от това да не се загубим, бяха старите стъпки в снега на други приключенци, минали преди нас, може би останали от предния ден.
У мен се въртяха противоположни усеща като че ли в центрофуга - на моменти се усещах жив и благополучен, в различен леко се прокрадваше терзанието от това да не объркаме пътя и да се загубим. В последна сметка взехме решение да се върнем към хижата, сметнахме го за най-разумно, защото надали щяхме да забележим нещо в тази мъгла.
На слизане времето ни изненада много прелестно, още веднъж за броени минути облаците се раздраха и слънчевите лъчи пробиха по най-впечатляващия метод, все едно вратите на парадайса се отвориха. Разбира се, не пропуснах опцията да уловя момента с камерата си.
Цялата тази преживелица ме накара да схващам
планината като някаква висша жива мощ,
която през целия път ни направляваше - първоначално като че ли преднамерено се опита да ни подскаже да се върнем и като го сторихме, ни възнагради с неповторима панорама. Може би по тази причина много хора са намирали своя злощастен край там, не вслушвайки се в знаците, които тя дава. Естествено, това няма да ме накара да спра я навестявам още веднъж и още веднъж, в противен случай. В планината работят други закони и въпреки и по-сурови, ги одобрявам повече от законите, които ние, хората, сме основали.
След идилията ни в снежен Пирин си направих равносметка и разбрах, че за зимни преходи в планината се изисква сериозна подготовка и обширно следене на метеорологичните прогнози. Последните не изглеждаха обещаващи за идния уикенд. Поради тази причина набелязах други местоположения.
Следващата, която имах мислено да посетя, беше Мелник. Спрях се на най-малкото градче в България, тъй като цяла вечер не спря да вали сняг. А сняг в Мелник е много рядко събитие. Може би единствено в един ден от годината, което щеше да направи фрагментите още по-стойностни.
Тръгнах доста рано сутринта, тъй като снегът не се задържа дълготрайно време, а се топи бързо, защото климатът е много по-мек спрямо другите елементи на България. През ранните часове на деня беше извънредно студено и едвам съумях да запаля колата, на която трябваше да обърна по-сериозно внимание.
Когато дойдох в Мелник, ме погълна една неповторимо приятна атмосфера. Изглеждаше като че ли градът се бе сгушил в пясъчните пирамиди за да се защищити от зимните условия. Хората от този район не са привикнали на снеговалежи и захлаждания. Снегът по покривите на старите къщи беше натежал и единственото нещо, което издаваше, че градчето е живо, бяха димящите коминчета. Условията, които имах за правене на красиви фрагменти, бяха повече от съвършени, като изключим студа, от който към този момент не усещах пръстите на ръцете си. Но
за всеки кадър би трябвало да се вършат жертви
(Това ме кара да си спомня по какъв начин ми се наложи да минавам през ледена река в Пирин седмици по-късно в търсене на дрона, който бях забил в един бор. Също по този начин и ходенето ми до Синаница през лятото, когато едвам не разруших дрона на части в море от камъни, спускайки го от върха към езерото. По някакъв необикновен метод извадих шанс. Успях да го намеря и поправя.)
В съпоставяне с изброените неща пръстите не бяха нищо изключително. Тъкмо си мислех, че ми се беше разминало леко, когато " законът на Мърфи " влезе автоматизирано в деяние и ми се наложи да блъскам джипа си в продължение на 30 метра, до момента в който възпламени, с цел да мога да се прибера.
След като бях обиколил всички по-известни местоположения в региона по няколко пъти, лека-полека започнаха да ми омръзват, макар че при всяко последващо посещаване улавях нещо друго, за което очите ми са били затворени преди. Сякаш тогава проглеждах. Имах потребност да видя нещо ново, по тази причина взех решение да разширя периметъра.
Покрай фотографията и обществените мрежи се срещнах с много хора от разнообразни краища на България. С тях споделяхме една и съща пристрастеност и опит, в това число и информация за привлекателни обекти за снимане. През седмицата се уговаряхме, а през уикендите потегляхме към набелязаните дестинации.
Ето и някои от местата, които посетихме:
- Паметника на Бузлуджа
(Едно неповторимо място за снимане с дрон, което слага България на международната карта за фотографски обекти, желано от много известни задгранични фотографи.)
- Паметника " Шипка ", храм-паметника " Рождество Христово " в град Шипка
(Два доста красиви монумента, които се намират в непосредствена непосредственост един до различен. Силно предлагам да се посетят!)
- Храм-паметника " Св. Александър Невски ".
(Въпреки че е в градски условия, катедралата в София е ужасно място за правене на фрагменти с дрон.)
- Водопада Скока до село Кашина
(Това е един скътан бисер в южните поли на Пирин.)
Мога да продължа да изреждам още доста други скъпоценни места. Това са единствено дребна част от неповторимите кътчета в България, а те са стотици. Само споменаването им ме кара да се замисля какъв брой би трябвало да сме признателни за това парче земя, което притежаваме и обитаваме. Да не търсим хубостта и щастието на открито, а да се стараем да се грижим за нашата хубост и да опазим нашето благополучие.
Мисля да завърша с един откъс на Конфуций, който е споделил: " Всичко има хубост, само че не всеки може да я види. "
По това време упражнявах доста - спортувал съм съвсем през целия си живот, само че към този момент се усещах в тежест на родителите си, заложих на сигурното и започнах работа. Ако тогава някой ми беше споделил, че ще намеря задоволство в това да обикалям измежду природата с камера и дрон в ръка, несъмнено щях да му се изсмея в лицето.
Но това постоянно ме е разтоварвало - постоянно преглеждах влогове за пътувания от най-красивите места на планетата. Изпитвах учудване от това какви места има по света и благородно завиждах на хората, които ги посещават, сравнявайки техния живот с моя.
Не след дълго взех решение да купя със спестяванията си екшън камера, с която да фотографирам през почивните дни. Най-често улавях вълнуващи моменти от нещата, които упражнявам - плуване, тичане и каране на колело. Така направих първата си стъпка във фотографията. С течение на времето и от скромния опит, който бях натрупал, стигнах до заключението, че за снимането на хубави фрагменти не е задоволително да разполагаш единствено с камера.
Едни от главните неща за правенето на висши фотографии е местоположението. Освен това е значимо
да представиш фрагмента по напълно друг метод
от този, по който хората са привикнали да го виждат, като да вземем за пример ъгъл, височина и така нататък Предполагам, че към този момент се досещате - взех си дрон.
Единият въпрос беше решен. Оставаше да събера всичко в раница и да набележа някое красиво място за фотоси, което не беше по никакъв начин мъчно. В района на Сандански природата ни е дарила с красиви места колкото щеш - Мелник, Рожен, Рупите, протежението на река Струма, която тече покрай града. Също по този начин в непосредствена непосредственост се намира северният дял на една от най-красивите планини в България съгласно мен - Пирин. С неспокойствие чаках работната седмица да завърши, с цел да запаля автомобила и да се насочва към някое от нагоре изброените места.
Още с влизането в Сандански няма по какъв начин да не забележите гледката, която се открива в далечината. Връх Синаница (2516 м), или както го назовават хората от града - " разцепения връх " заради присъщата му форма, се извисява най-отчетливо като емблема на града. Не бях си и помислял да се качвам на " покрива " на града. Въпреки че постоянно ми беше пред погледа, в никакъв случай не му бях обръщал особено внимание. Естествено, всичко това се промени след изкачването му.
С един от моите другари, който постоянно върви в планината и има опит, тръгнахме рано сутринта. Още със сядането си в автомобила, припрян и разчувствуван, пресмятах времето, което ще ни е належащо да се изкачим до върха. По груби сметки беше към пет часа, от които имахме един час път с кола до вилна зона " Попина лъка ", където на към 20 метра от самия път е ситуиран 15-метровият Попинолъшки водопад. Разбира се, спряхме, с цел да направя няколко фотоси на водопада, и продължихме още няколко километра до мястото, от което щяхме да продължим пеш. Стигайки до последната налична за лек автомобил точка, метнахме раниците си на гърба и продължихме по стръмна пътека в гората.
Тя ни води за към час и половина-два до подслон " Спано поле ", където мислехме да създадем къса отмора, преди да се отправим към крайната точка от нашето премеждие. В заслона бяхме посрещнати от хижарите, които се оказаха доста отзивчиви. Веднага ни предложиха топъл чай. Може би най-хубавият чай, който бях пил. Не знам дали беше от самата напитка, или просто времето и мястото правеха всичко толкоз особено. Абстрахиран от всички паники и обграден от тишина, успокоение и хубав пейзаж, се усещах същински свободен.
В планината все едно беше празник
Не пропуснах да извадя техниката от раницата и да направя няколко фрагмента на десетте бунгала, чиито покриви са боядисани в алено на бели точки, имитирайки плочки от домино. След това пристигна време да се отправим към върха, който напълно леко се показваше в далечината. Сякаш ни приканваше да го изкачим.
Стъпка по стъпка, до момента в който се усетя, бяхме минали към този момент половината път. Разбрах го по това, че с всяка последваща крачка, лека-полека навлизахме в облаците, които от заслона изглеждаха много по-високо. А той, едвам видим със своите боядисани в алено и бяло бунгала, повече приличаше на 10 червени мухоморки по средата на нищото.
Не след дълго стигнахме до Синанишка врата, от която ни предстоеше прекосяване през стръмен скалист скат. Честно да си призная, още като го видях, ми омекнаха колената. Ходихме постепенно и деликатно, до момента в който не започнахме да привикваме с терена. Докато стигнахме до дълбокия разрез, който е повода при взор отдалеко върхът да наподобява в действителност раздвоен, към този момент бяхме привикнали.
До крайната цел ни оставаха няколко метра. Тъй като бях супернетърпелив, ги взех съвсем на спринт. За страдание, не попаднах на гледката, която чаках, заради плътната облачност. Това обаче не ме спря да пусна дрона си. Не след дълго хвърчене в облаците останах с необятно отворена уста от гледката, която се откри от камерата му.
А това беше върхът, с форма, наподобяваща подкова, обгърнат в облаци. Непосредствено под самия връх блестеше Синанишкото езеро с яркосините си води. Бях изумен от този шедьовър, който природата бе сътворила. Сякаш бе оставила короната си с голям сапфир, разпръскващ сиянието си, с цел да може всеки да се наслаждения на нейното великолепие.
След Синаница бях удивен от планината и изискванията, които дава, само че аз бях станал очевидец единствено на летните. Сега беше време да видя и другото ѝ лице - зимното. Отново с другари взехме решение да се разходим до някоя хижа и в случай че позволяваха изискванията - и на по-високо. През зимата в планината е
неповторимо красиво и в това време доста рисково
Всичко е покрито като с бяла тога и ти дава възприятието на непорочност и искра - като че ли си в парадайса. От друга страна, времето е толкоз динамично, че за минути може да се окажеш в противоположното на парадайса място - в нашия случай успяхме да забележим по малко и от двете.
Тръгвайки от " Спано поле ", времето беше относително положително, само че не след дълго ни затрупаха тъмни облаци, като че ли някой ги изсипа върху нас. Започна да духа мощен вятър, да вали сняг и всичко това стана за няколко минути. Около нас видимостта беше извънредно дребна, едвам се виждахме един различен.
Чувствах се като в една безкрайна бяла стая, изпаднал в безвремие - чувах единствено вятъра и стъпките на другарите ми в снега. Единственото нещо, което ми даваше някаква сигурност от това да не се загубим, бяха старите стъпки в снега на други приключенци, минали преди нас, може би останали от предния ден.
У мен се въртяха противоположни усеща като че ли в центрофуга - на моменти се усещах жив и благополучен, в различен леко се прокрадваше терзанието от това да не объркаме пътя и да се загубим. В последна сметка взехме решение да се върнем към хижата, сметнахме го за най-разумно, защото надали щяхме да забележим нещо в тази мъгла.
На слизане времето ни изненада много прелестно, още веднъж за броени минути облаците се раздраха и слънчевите лъчи пробиха по най-впечатляващия метод, все едно вратите на парадайса се отвориха. Разбира се, не пропуснах опцията да уловя момента с камерата си.
Цялата тази преживелица ме накара да схващам
планината като някаква висша жива мощ,
която през целия път ни направляваше - първоначално като че ли преднамерено се опита да ни подскаже да се върнем и като го сторихме, ни възнагради с неповторима панорама. Може би по тази причина много хора са намирали своя злощастен край там, не вслушвайки се в знаците, които тя дава. Естествено, това няма да ме накара да спра я навестявам още веднъж и още веднъж, в противен случай. В планината работят други закони и въпреки и по-сурови, ги одобрявам повече от законите, които ние, хората, сме основали.
След идилията ни в снежен Пирин си направих равносметка и разбрах, че за зимни преходи в планината се изисква сериозна подготовка и обширно следене на метеорологичните прогнози. Последните не изглеждаха обещаващи за идния уикенд. Поради тази причина набелязах други местоположения.
Следващата, която имах мислено да посетя, беше Мелник. Спрях се на най-малкото градче в България, тъй като цяла вечер не спря да вали сняг. А сняг в Мелник е много рядко събитие. Може би единствено в един ден от годината, което щеше да направи фрагментите още по-стойностни.
Тръгнах доста рано сутринта, тъй като снегът не се задържа дълготрайно време, а се топи бързо, защото климатът е много по-мек спрямо другите елементи на България. През ранните часове на деня беше извънредно студено и едвам съумях да запаля колата, на която трябваше да обърна по-сериозно внимание.
Когато дойдох в Мелник, ме погълна една неповторимо приятна атмосфера. Изглеждаше като че ли градът се бе сгушил в пясъчните пирамиди за да се защищити от зимните условия. Хората от този район не са привикнали на снеговалежи и захлаждания. Снегът по покривите на старите къщи беше натежал и единственото нещо, което издаваше, че градчето е живо, бяха димящите коминчета. Условията, които имах за правене на красиви фрагменти, бяха повече от съвършени, като изключим студа, от който към този момент не усещах пръстите на ръцете си. Но
за всеки кадър би трябвало да се вършат жертви
(Това ме кара да си спомня по какъв начин ми се наложи да минавам през ледена река в Пирин седмици по-късно в търсене на дрона, който бях забил в един бор. Също по този начин и ходенето ми до Синаница през лятото, когато едвам не разруших дрона на части в море от камъни, спускайки го от върха към езерото. По някакъв необикновен метод извадих шанс. Успях да го намеря и поправя.)
В съпоставяне с изброените неща пръстите не бяха нищо изключително. Тъкмо си мислех, че ми се беше разминало леко, когато " законът на Мърфи " влезе автоматизирано в деяние и ми се наложи да блъскам джипа си в продължение на 30 метра, до момента в който възпламени, с цел да мога да се прибера.
След като бях обиколил всички по-известни местоположения в региона по няколко пъти, лека-полека започнаха да ми омръзват, макар че при всяко последващо посещаване улавях нещо друго, за което очите ми са били затворени преди. Сякаш тогава проглеждах. Имах потребност да видя нещо ново, по тази причина взех решение да разширя периметъра.
Покрай фотографията и обществените мрежи се срещнах с много хора от разнообразни краища на България. С тях споделяхме една и съща пристрастеност и опит, в това число и информация за привлекателни обекти за снимане. През седмицата се уговаряхме, а през уикендите потегляхме към набелязаните дестинации.
Ето и някои от местата, които посетихме:
- Паметника на Бузлуджа
(Едно неповторимо място за снимане с дрон, което слага България на международната карта за фотографски обекти, желано от много известни задгранични фотографи.)
- Паметника " Шипка ", храм-паметника " Рождество Христово " в град Шипка
(Два доста красиви монумента, които се намират в непосредствена непосредственост един до различен. Силно предлагам да се посетят!)
- Храм-паметника " Св. Александър Невски ".
(Въпреки че е в градски условия, катедралата в София е ужасно място за правене на фрагменти с дрон.)
- Водопада Скока до село Кашина
(Това е един скътан бисер в южните поли на Пирин.)
Мога да продължа да изреждам още доста други скъпоценни места. Това са единствено дребна част от неповторимите кътчета в България, а те са стотици. Само споменаването им ме кара да се замисля какъв брой би трябвало да сме признателни за това парче земя, което притежаваме и обитаваме. Да не търсим хубостта и щастието на открито, а да се стараем да се грижим за нашата хубост и да опазим нашето благополучие.
Мисля да завърша с един откъс на Конфуций, който е споделил: " Всичко има хубост, само че не всеки може да я види. "
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ