Имам спокоен и премерен живот. Омъжена съм отдавна, с мъжа

Имам спокоен и обмислен живот. Омъжена съм от дълго време, с мъжа ми имаме три дъщери, най-голямата към този момент е тийнейджърка.

Работя от у дома, върша ръчно направени кукли и ги продавам посредством моя онлайн магазин. Моите кукли са скъпи и има интерес към тях; съумях да трансформира заниманието си в сполучлив бизнес.

Наскоро ми се обади моята другарка Надя, тя работи в празненство организация, от време на време се появява в костюм на принцеса, от време на време прави балони във формата на кучета в костюм на смешник.

Надя ми сподели, че са били помолени да изнесат развлекателна стратегия в детски рехабилитационен център за деца с увреждания, останали без родителска грижа.

И когато я попитали дали има другари, които могат да проведат майсторски класове за деца, тя се сетила за мен.

Разбира се, съгласих се. Защо не направиш положително дело, не всичко се мери с пари. А в този миг имах свободно време – таман бях приключила значима поръчка.

Когато дойдох в центъра, ме заведоха в стаята за творчество, където ме чакаха децата. Влязох и застинах. В инвалидна количка седеше момче на към 5 години, от което не можех да откъсна очи.

Толкова хубав, сладостен и ми подсети на изваяния облик на мъжа ми – просто се влюбих в това дете.

След майсторския клас си потеглих и не можех да мисля за нищо друго с изключение на за това момче. Реших да приказвам с мъжа ми да го осиновим – той стартира да крещи, че съм луда. За какво осиновяване може да става въпрос и то на болно дете.

След това не си говорихме няколко дни.

Един ден се приготвех да излизам, брачният партньор ми попита къде отивам:

— Отивам да видя Иван Самородов.

— Кого?!

— Момченцето в количката се споделя Иван. Фамилията му е Самородов.

За моя изненада мъжът ми сподели, че ще пристигна да види момченцето, след е толкоз значимо за мен. Радвах се като дете… Вярвах, че сърцето му ще се разтопи.

Но след срещата ни с дребния Иван мъжът ми взе да се държи някак необичайно. Затвори се в себе си, беше тъмен и незабавно щом се прибра у дома, стартира да пие. В идващите дни не спря да пие.

Попитах го какво се случва, настоявах да ми каже всичко. И той ми обясни…

Меко казано бях шокирана.

Оказва се, че преди време той имал държанка със същата фамилия като момчето. Срещнахме се и се разделихме. И когато съм загатнала семейството на момчето, нещо щракнало в него.

Фамилията е доста рядка, решил да види момчето – в действителност е негово копие. Същия ден намерил майка му, тя признала, че е родила дете от него, само че детето било болно и го изоставила.

Съпругът ми ме увери, че ми е изневерил единствено с нея и в никакъв случай повече, стоеше на колене и плачеше – изиска да осиновим момчето. Погледнах брачна половинка си и споделих:

— Мислиш ли, че откакто толкоз доста желаех да го взема, в този момент нещо се е трансформирало? Вече желая да го взема още повече – той е брат на дъщерите ни.

Взехме Иван вкъщи.

После ни чакаха толкоз компликации, че от време на време виех от отмалялост. Вземането на момчето не беше най-големият проблем – да разбираем на всичко на децата беше доста по-трудно.

Последваха и куп курсове за рехабилитация, лекуване, интервенция и доста, доста битки за моето момче, с цел да си стъпи на краката и да върви единствено.

Бях доста разочарована от брачна половинка ми, охладнях към него, само че през днешния ден връзките ни се трансформираха. Минаха към този момент 9 години.

Сякаш започнахме всичко изначало и в този момент като виждам сина си, който играе футбол, кара колело и преди учебно заведение ме целува и споделя: „ Ще се забележим тази вечер, мамо! “, разбирам, че всичко е направено за по-добро… даже и да е неточност на брачна половинка ми.

Неведоми са пътищата Божии!