Родих дете на сестра ми и сега се чувствам като глупачка
Имам по-голяма сестра Александра. Тя е на 35. Красива и сполучлива млада жена. Наскоро се омъжи за повторно. Но не всеки знае какво е претърпяла преди няколко години. Александра имаше рак.
Бившият й мъж незабавно й обърна тил, всичките й проблеми паднаха на нашите рамене. Но тя е войник, тя съумя. Днес е в цялостна ремисия. Нищо не заплашва живота и здравето й. Много обичам сестра си, тя е най-скъпият човек за мен.
Сега съм на 27. Имам любящ брачен партньор и две прелестни деца. И всичко беше наред с мен, само че преди година и половина животът ми се промени трагично. До ден сегашен не знам за какво го направих… Но връщане обратно няма.
На сестра ми бяха отстранени всички женски органи. Това беше другата причина някогашният й мъж да я напусне. Искаше деца и обикновено пълноценно семейство. Настоящият брачен партньор на Александра е от огромно семейство. Той също желае деца.
Първоначално обсъждаха разновидността за осиновяване със сестра ми, само че по-късно им хрумна напълно друга концепция.
Не можех да допускам на ушите си, само че Алекс ме помоли да стана сурогатна майка. Тя измислила всичко авансово. Когато болестта й стартира, Александра замрази яйцеклетките си. Сега тя просто трябваше да откри „ развъдник “, който да даде плод на любовта на Алекс и нейния брачен партньор.
В началото бях непреклонна. Просто не можех да си показва по какъв начин след това ще би трябвало да дам дете, което ще нося в утробата си девет месеца. Но бях подложена на мощен напън.
Мама звънеше всеки ден и ме молеше да се опомня и да не унищожавам живота на сестра ми. Семейството ми даже съумя да убеди брачна половинка ми. Той се съобщи и ме подкани да се съглася в името на щастието на моя обичан човек.
После си припомням всичко като в мъгла. След процедурата се почувствах ужасно. Третата ми бременност беше доста по-лека от предходните две. Колкото и да ми беше елементарно физически, тази обстановка ме убиваше душевен.
Няколко месеца по-късно направих първия си ултразвук. Помолих да извърнат екрана на монитора, с цел да не виждам въобще бебето.
Но сестра ми и брачният партньор й бяха възхитени! На 15 седмици почувствах придвижване. Беше извънредно! Ясно осъзнах, че това е моето дете, което ще би трябвало да дам. Минах през останалите седмици нервна и нещастна. Беше ми отвратително мъчително и тежко душевен.
Хората към мен отдаваха депресивното ми положение на хормоните, само че беше нещо друго!
Родих в период прелестно момченце. Сестра ми не можа да пристигна с мен на раждането, тъй като се разболя. Не се разстроих изключително. Напротив, от време на време имах проекти да избягам с бебето. Ако не бяха по-големите ми деца, несъмнено щях да направя тъкмо това.
При изписването се напрегнах и даже се усмихнах на камерата. Сестра ми и брачният партньор й просто сияеха, прегръщайки синия сноп, където лежеше синът ми. Отказах да кърмя. Това беше прекомерно. Въпреки че сестра ми предложи нещо подобно…
Сега виждам сестра си и племенника си съвсем всеки ден. Къпя го, гушкам го, целувам го… и го връщам. Александра живее до мен. Преди самата аз желаех да е по-близо, само че в този момент ми е тежко.
Не мога да си показва, че синът ми ще порасне и ще стартира да я назовава мама, а за него аз постоянно ще си остана просто леля…
Опитах се да споделя възприятията си с майка ми. Но тя просто ми се изсмя и сподели, че не е трябвало да се съгласявам. Да, хората имат толкоз къса памет… Т
айно се надявам, че заболяването още веднъж ще сполети сестра ми и ще мога да запазя дребния Влади за себе си. Такива мисли ме плашат, само че ме спохождат постоянно!
