Имало едно време две сестри. Казвали се Любов и Омраза.

Имало едно време две сестри. Казвали се Любов и Омраза. И двете били отгледани с доста любов и схващане, въпреки да били радикално разнообразни. Един ден родителите им ги пратили на извора с две стомни за вода. Когато стигнали, двете сестри на смешка си нарекли, навеждайки се над водата да видят там облика на своя обичан. Първа се навела Омразата и видяла своя тъмен лик и един гарван, кръжащ към него. Когато се навела, Любовта съзряла своето благо и красиво лице и един бял гълъб с стръкче в клюна си. Тогава Омразата завидяла на сестра си и я блъснала във водата. Оставяйки там потъващата Любов, Омразата не посмяла да се върне вкъщи при родителите си и тръгнала сама по света. Но едно не могла да забрави- загатна за очите на давещата си сестра. И по този начин Любовта се трансформирала в белия гълъб, а Омразата...Омразата все го гонела, събирайки белите му перца...

Казват, че да мразиш, когато те обичат е грубо. А да обичаш, когато те ненавиждат е велико. Според мен и двата разновидността са прекомерно неприемливи и невъзможни. Едва ли някои от нас може да ненавижда човек, който го обича и му прави положително. И също толкоз нереално наподобява опцията да обичаш, когато те засипват с обиди и намерено показват злост към теб, без да си го заслужил.

В днешно време доста малко хора са способни да извърнат и другата буза, с цел да ги зашлевят наново. Отрицателните страсти и усеща като че ли ни владеят за по-дълго време, взимат връх у нас, вършат ни груби, гневни, отмъстителни. Почти несъмнено е, че никой не може да обича макар събитията, макар обидите и болката. Най- постоянно за всяко деяние си има равно по величина и друго по посока противопоставяне. И множеството от нас се оправят тъкмо по този начин с тези, които са ги унижили и злепоставили.

Замисляли ли сте се дали можете да обичате някой, който ви е наранил безпределно, обиждал ви е в продължение на месеци, присмивал ви се е? Можете ли да простите от сърце и да не допуснете омразата в сърцето си?
Отговорите ги оставям на вас. Аз единствено желая да ви споделя моите мисли за това деструктивно, само че толкоз присъщо ни възприятие.

Някои беше споделил, че не сме толкоз велики, с цел да не познаваме омразата и завистта. И че това не би трябвало да ни кара да се срамим от себе си. Защото каквото и да приказваме, омразата съществува и никой не е застрахован от нея. Затова от време на време е по-лесно да я приемем, в сравнение с да се опитваме да не изпитваме нещо, което е вътре в нас. А и не трябва да забравяме, че както за любовта, по този начин и за омразата времето е най-хубавият врач. Но ето ви и няколко значими обстоятелството за това възприятие, от време на време толкоз опустошаващо ни.

човек има право на омразата си, както на любовта си

всеки я има по някакъв метод като изконно възприятие

омразата е мисълта на всеки намерено да се съпротивлява против неприемливото за него отношение

тя е функционалност на себеутвърждаването

омразата ни е дадена като честен коректив- ненавиждаме лъжците, крадците, предателите, горделивците, убийците

това възприятие е присъщо за нас като противопоставяне против злото

Всъщност това, че ненавиждаме в даден миг от живота ни нещо или някой, не ни прави по-лоши, не унищожава нашето аз. Просто би трябвало да преминем през това като през следващото затруднение и да се постараем да не и позволим да се трансформира в буря, помитаща всичко по пътя си. Защото онази ненавист, която е подсъзнателна, интуитивна, някак инстинктивна, не е способна да ни навреди и да ни трансформира в това, което не сме. Тя е едно от многото усеща, които няма по какъв начин да не изпитаме в този живот.

Понякога и ние гоним белите перца... Но това не значи, че душите ни са черни.