Имах тежко раждане и попаднах в патологията. Тогава чух, че съседката ми не иска бебето си…
Имах доста тежко раждане, синът ми беше с краката напред и едвам не умряхме двамата. И ето ни в отделението по патология. Режимът е като в армията. Ранно ставане, хранене, обособени стаи от децата, просто търча там, надзървам и единствено пита „ Как е синът ми? “
И в цялата тази рутина от болнични дни всички мисли са ориентирани към едно: бързо да се приберем вкъщи с бебето. А за мое огромно страдание, за моята „ другарка “ в отделението, която преди малко беше родила момиче, всичко беше друго.
Ана беше на 17 години. Тя забременяла, откакто тайфа младежи я обезчестили. Дебнели я в гора и петима от тях нападнали бедното момиче. По това време тя била девствена.
Момичето едвам оживяло, лекувало се дълго време и когато схванало, че е бременна, искаше да се самоубие. Прерязала си вените, добре че майка й се върнала от работа по-рано и я избавили.
А в родилния дом се държеше като пред екзекуция. Не спираше да крещи: „ Разкарайте това копеле от мен! Не желая да я виждам! “
А дъщерята на Ана продължаваше да се усмихва и да гука, без да подозира. че е обречена на осиротяване. Толкова сладка, просто КРАСИВА!
После разбирам, че Ана желае да изостави това прелестно бебе и да си тръгне. Бях толкоз въодушевена от насладата от раждането на детето ми и не можех да допускам! Всеки ден й повтарях: „ Аничка! Все отново детето НЕ е отговорно!!! Запази детето, не го прави сираче! “
Но Ани единствено стисна устни и безмълвно се обърна към стената. Родителите й също бяха срещу „ детето на насилието “. Мълчанието й ме уплаши. Таеше нещо недобро, съдбовна прокоба.
И един ден тя напусна стаята и повече не влезе в нея. Тя си потегли по халат и чехли, като остави детето.
Дълго време не можех да си простя, че не открих опция и думи да й оказа помощ да не сгреши. Моето бебе лежеше в прилежащата стая, тъй че на след идващото хранене изтичах при непознато бебе, дъщерята на Ана.
По това време момичето лежеше в уред за заболели деца (имаше признаци на кислороден глад), толкоз малко и беззащитно, че даже не подозираше какво й е подготвила ориста. СИРОПИТАЛИЩЕ, сиропиталище, след това сиропиталище…
Страшно. Времето за тръгване наближаваше, аз и синът ми към този момент бяхме натрупали нужните килограми за изписване. И не щеш ли пристигна последният ми ден.
Дойдох да се сбогувам с Михаела (неволно нарекох бебето Михаела. Надявах се архангел Михаил да бди над нея).
Михаела също беше изписана. Тя обаче не си отиваше у дома. Пътят й беше към сиропиталището. Къща, в която няма обич, няма любов. Където през нощта майката няма да се приближи до бебето, да го прегърне, да го притисне до себе си и да прогони всички кошмари от детството.
Такава мъничка детска душа, която към този момент е срещала по пътя си изменничество и машинация. И тъкмо в този миг взех решение, че няма да си потегли без нея.
Това е моята Михаела, аз съм виновна за това малко дете. Взех решението толкоз импулсивно, че то шокира брачна половинка и родителите ми.
След няколко минути безмълвие по телефона брачният партньор ми сподели: „ Е, дано го отгледаме, към този момент имам и щерка. “
Нямаше подозрение, трябваше да се работи. А в този момент дълги седмици на събиране на документи, нерви, съдилища и сме си у дома.
Михаела се оказа подарък от ориста. Сладка щерка. Любящо, грижовно момиче. Тя приключи учебно заведение със златен орден, влезе в университет и мечтае да стане доктор.
Щастлива съм, че тази история приключи по този метод. А аз скоро ще ставам баба. Чакаме нашите дълго чакани внуци.
