“Имах чувството, че откривах за себе си не само автора,

“Имах възприятието, че откривах за себе си освен създателя, само че и неуловимото чувство на една живопис, която по инерция назоваваме нереална, а в самата си същина е построена от избрани усеща, които трансформират нейното нефигуративно начало в съответно душевно положение. Тази живопис е колкото самостойна и самостоятелна като пластически принцип отвън обичайна действителност, толкоз и действителна като човешкото неспокойствие.  Бих я определил като света преди началото – пространството отвън времето, материализирано по неведомите закони на персоналната сила и сензитивност. Душевното пространство, в което страхливо се обаждат съответни знаци като откъснат лист, отвеян от вятъра на времето ”, споделяше Светлин Русев за творенията на Димитър Петров. Художникът, на който ученият се възхищаваше, показва прелестни картини в „ Нюанс “. Експозицията, основана особено за влиятелната столична изложба, се назовава поетично „ Там някъде... “ Живописните платна в ярки завладяващи цветове, в които напира необяснимата сила, влияят на алфа равнище. Тяхната абстракция излъчва напълно съответни послания: ведра носталгия към детството край Струма, насладата от живота, благодарността към него, поклонението към Природата и Господ, че създателят им е съумял да запази „ аз “-а си на  творец измежду парадоксите на по този начин наречената пост модерност. Позитивизмът им пък е безапелационен контрапункт на сивотата и кретенизмите в родната  БГ реалност. Усещането пред  картините обаче е напълно лирическо – те придвижват отвън времето, само че и предизвикат стремежи за напълно назовими прекарвания. Димитър Петров – като всеки интелектуалец – търси мястото на индивида в космоса, до момента в който изобразява душата му.  А логото на изложбата разкрива хармонията сред творбите на актьора и природата като прототип. „ Естеството постоянно е началото. Цялата експозиция е огледален облик – на връзката сред мен и свободното придвижване на времето. Това е моят свят – свят на признателност към самия живот, тръгвайки от напълно елементарни и несъществени на пръв взор неща: самотно листо, рибарска луна, безцветна сянка... Неща, които ме потапят в естественото разнообразие – таман то оказва помощ да влезеш в мисловната структура и да я скъсаш. Така стигаш да силата – оттатък формата. Ако имаш огромен шанс, тази сила ще премине през платното – с цел да разкриеш неща, които не можеш да обясниш с думи. Но това се случва, единствено в случай че си оптимално прям, в случай че умееш да се себеразголваш в името на чистата страст. Слава на Бога, оправям се измежду комерса, който владее битието ни “, споделя Димитър Петров, който става на 50 и е уверен, че изложбата в „ Нюанс “ ще го изрази доста по-силно от гръмък и суетлив празник. Признава, че се съхранява с работа, с умствена и морална хигиена. Че се опира на фамилията – живее чисто, без непотребни простотии. Жената до него също рисува, въпреки че най-много е възпитател в жанра. „ Всеки, който има искания, че прави нещо свястно, би трябвало да пътува, да сменя дискурси и култури, положения и показа. С група другари от време на време обикаляме манастирите в Атон - само че не тъй като е съвременно, а тъй като ни е належащо. Удивително е по какъв начин всичко, което там се е градило с епохи, през днешния ден раздрусва с изключителна мощ и остава вечно в сърцето  и съзнанието ти “, споделя Димитър Петров. Роден е в Кюстендил, в оазиса на художниците - от Майстора, Никола Мирчев и Стоян Венев до Свилен Блажев, първият му преподавател в кръжока. В детството си върви на открити уроци в галерията на Майстора. Там някъде - по неведомите пътища на космоса, ориста и гения – у бъдещия актьор се заражда пристрастеността към живописването. Днес той се движи сред ателиетата си в София и Кюстендил, опитващ се да остане оптимално правилен на достоверността, закодирана у него още от раннните му  спомени и асоциации. „ Малко хора вършат същинско изкуство – те живеят в страни от шума, живеят обрано и безмълвно. Суетата им пречи, въпреки че времето желае други неща, които обаче не са им забавни. Всеки се бори за периметър. Но ме нервира, че доста се стремят да се демонстрират не през художествената призма, а през държанието, през някаква изчанченост. Кому е належащо? Защо е тази мода? “, разяснява Димитър Петров. „ Катастрофа е да има толкоз доста учебни заведения и школи за „ произвеждане “ на рисуващи. Цялата работа идва от обстоятелството, че много сътрудници се стремят към какъвто и да е хонорар. Децата не научават нищо, а това е най-сигурният метод и най-малкият % гений у тях да бъде премахнат. Ако се пробват на европейския пазар, бързо схващат, че не са конкурентни. Така връщаме всичко обратно “, уверен е той.  И разкрива  тайната на живота, останала у него след продължителното му престояване в Индия. „ Да спреш непрекъснато да мислиш  за   смисъл – просто се наслаждавай “. Което не е доста  лесно. Видях го в моите срещи с изумителни хора, практикуващи йога: най-продължителното човешко изпитание, което изследва границите на съзнанието “.