Мелодия от бункера. Емиграция у дома
Има такива незабравими случки, които човек помни и възпроизвежда, без значение какъв брой надълбоко във времето потъват. Забравят се първичните участници, фонът, на който са се разиграли, също е излинял и остарял, сменили са се цели общества и обществени системи, а някакъв почтен сюжет, разиграл се съвсем отвън обсега на паметта, както си мъждука-мъждука, изведнъж лумва с ново, ненадейно свежо зарево. Те пулсират в годините, от време на време даже през десетилетия, натоварени с някаква многозначителност, която им пречи да се изтрият, да се разнесат из потока от мимолетности и баналности, от каквито в действителност най-вече е формиран нашият живот. Една от аргументите за тяхната относителна нетленност може да бъде шокиращата им уникалност, друга – тъкмо противоположното, тяхната повсеместност като притча за всевъзможни житейски истини. И без да са пресъздадени от великани на международното духовно завещание, те съществуват с озадачаваща продължителност, с съвсем неистински период на валидност.
Нашата история се е случила от дълго време. Тя не беше нова, още когато я прочетох в един вестник, даже за самия вестник (почти съм сигурен, че това бе най-значителното московско издание „ Литературная газета ”) тя към този момент не бе прясна, а бе разказана основно като куриозна и поучителна. Отвреме-навреме изрезката се мярка сред безразборните бумаги из къщи. Но по-често се премята из паметта ми – и всякога по някакъв отговарящ мотив от действителността. Ето защо приказваме...
Говорим за щастливото (накрая) премеждие на незнайна женица от тогавашния руски град Ташкент,
законно разведена обитателка на панелна “квартира ”. Според възгледа на кварталната общност такива особи имат право на очебийно непретенциозен персонален живот, както и на отмерено възприятие за виновност, с което да изкупват хубостта (ако имат хубост) и независимостта си. Жената имала, даже и малко повече, и от двете, та съседството й изнервяло съпругите от блока, както пък самотата й вълнувала съпрузите. За всичко това, а също и за твърдата й недостижимост по местоживеене, обкръжението се разплащало с безброй мръсотии, простотии, доноси и кавги.
Дамата чудесно знаела какво е това окуражен домсъвет. И щом един ден банята й протекла, тя, без да губи време, се отдала на поправки. Циментирала, облицовала, замазвала, облепвала, фугирала и така нататък Съседският напън автоматизирано се усилвал. (Бездруго са подозирали, че банята на разведена жена има повече от интимно предопределение.) В “квартирите ” отляво и отдясно най-неочаквано усетили влага, от горната страна - звук и пара. Жената тествала най-високи марки цимент, лепяла плочки и специфични тапети, редяла мозайки, смоли, водно стъкло, редки уплътнения и смеси. Пласт след слой. На съседите, обаче, все им капело, духало, шумоляло. Обръчът се стеснявал - както и самата баня от пластовете и-зо-ла-ция, наплескани по нейните стени.
Докато един ден ( а може да е било и нощ) думнало огромното земетресение в Ташкент!
То е сред паметните бедствия на ХХ век, след него градът е възстановяван от съсипни. За шанс, нашата героиня била...в банята. Злите езици биха добавили: с ухажор. Но нямало към този момент зли езици, всичко станало на пепел. Само банята на хубавата парясница - укрепвана с години, заздравявана, покрита с безчет облицовки и най-предпочитани марки цимент, останала неразрушима. Вътре, като в капсула, тя (те?) се отървала с лека нерешителност. Черупката, която била построила по причина на околната завист и злоба, се оказала не по зъбите на стихията...
Та ето: не се ли занимавахме (десетилетия!) и ние с нещо почти?
Не запушвахме ли цепнатините на живота си, не облепвахме ли стени и прозорци, не замазвахме ли, не изкърпвахме ли, или по-просто: и-зо-ли-ра-хме? Не прилагахме ли всевъзможни техники, с цел да предотвратим проникването на тон, на аромат, на слова от околния свят? Понеже на началството българско (тогава!) все му духаше, все отнякъде му шумяха или блестяха. Та с четка и с мистрия всеки трябваше да се включи. То си беше жива бригада, само че, Господи, помните ли какъв брой добре успявахме!
Груб бетон, тук-таме мозайка, че тук-там и фрески покриват стените на бункера, в който се обвихме и в който (уви!) си оставаме същите, без значение от въпреки всичко състоялия се трус. Дори единствено безбройните пластове лак и багра, полагани с общи старания върху действителността, а в този момент - и споени от времето, се оказаха предостатъчни да ни защитят от външно въздействие.
И необичайно, разрушени бяха всевъзможни твърдини на националния живот, институции, опазване на здравето, обучение, сигурност. Заводи, комбинати,стадиони, учебни заведения бяха обърнати в наслойка и пепел, а бункерът остана. През него не проникват ветровете на века, полезности не проникват, па били те и европейски, а когато проникват, не проникват за всички. Един банкомат ни свързва с външния свят, от който властници и доближени теглят европейски пари*.
И тази техника се масовизира. И-зо-ла-ци-ята мина в самостоятелни форми.
Уморени от личната ни сива страна, безсилни пред лъжата, грабежа и простотията, хиляди българи, без силата да се спасят в странство, съставляват това, което в миналото назоваха вътрешна емиграция, а през днешния ден е публикувано положение на духа. Животът в неизбежна защита на личното духовно пространство, на личния кодекс за съвест и достолепие, издигна стените сред тях и днешния български живот, зад които те съществуват в този момент – недосегаеми. Тези стени пазят от покварата и унижението, от безкултурието и неправдата към нас. Зад тях, ревностно бдящ над своята и-зо-ла-ция, всеки пробва да основава или просто да оцелява. Един от методите да се спасиш е да пренебрегнеш спасението на света си.
Но ще ви открия илюстрацията към онази отрезка от вестник: висока купчина руини на мястото на многоетажния блок, отдолу под които бяха изровили избавителната „ капсула ” на нашата героиня. Цената на оцеляването все от някого се заплаща...
_______________________________
*А в този момент и вирусът кой знае по какъв начин се провря, та не знае човек добър ли, неприятен ли знак е това...
Нашата история се е случила от дълго време. Тя не беше нова, още когато я прочетох в един вестник, даже за самия вестник (почти съм сигурен, че това бе най-значителното московско издание „ Литературная газета ”) тя към този момент не бе прясна, а бе разказана основно като куриозна и поучителна. Отвреме-навреме изрезката се мярка сред безразборните бумаги из къщи. Но по-често се премята из паметта ми – и всякога по някакъв отговарящ мотив от действителността. Ето защо приказваме...
Говорим за щастливото (накрая) премеждие на незнайна женица от тогавашния руски град Ташкент,
законно разведена обитателка на панелна “квартира ”. Според възгледа на кварталната общност такива особи имат право на очебийно непретенциозен персонален живот, както и на отмерено възприятие за виновност, с което да изкупват хубостта (ако имат хубост) и независимостта си. Жената имала, даже и малко повече, и от двете, та съседството й изнервяло съпругите от блока, както пък самотата й вълнувала съпрузите. За всичко това, а също и за твърдата й недостижимост по местоживеене, обкръжението се разплащало с безброй мръсотии, простотии, доноси и кавги.
Дамата чудесно знаела какво е това окуражен домсъвет. И щом един ден банята й протекла, тя, без да губи време, се отдала на поправки. Циментирала, облицовала, замазвала, облепвала, фугирала и така нататък Съседският напън автоматизирано се усилвал. (Бездруго са подозирали, че банята на разведена жена има повече от интимно предопределение.) В “квартирите ” отляво и отдясно най-неочаквано усетили влага, от горната страна - звук и пара. Жената тествала най-високи марки цимент, лепяла плочки и специфични тапети, редяла мозайки, смоли, водно стъкло, редки уплътнения и смеси. Пласт след слой. На съседите, обаче, все им капело, духало, шумоляло. Обръчът се стеснявал - както и самата баня от пластовете и-зо-ла-ция, наплескани по нейните стени.
Докато един ден ( а може да е било и нощ) думнало огромното земетресение в Ташкент!
То е сред паметните бедствия на ХХ век, след него градът е възстановяван от съсипни. За шанс, нашата героиня била...в банята. Злите езици биха добавили: с ухажор. Но нямало към този момент зли езици, всичко станало на пепел. Само банята на хубавата парясница - укрепвана с години, заздравявана, покрита с безчет облицовки и най-предпочитани марки цимент, останала неразрушима. Вътре, като в капсула, тя (те?) се отървала с лека нерешителност. Черупката, която била построила по причина на околната завист и злоба, се оказала не по зъбите на стихията...
Та ето: не се ли занимавахме (десетилетия!) и ние с нещо почти?
Не запушвахме ли цепнатините на живота си, не облепвахме ли стени и прозорци, не замазвахме ли, не изкърпвахме ли, или по-просто: и-зо-ли-ра-хме? Не прилагахме ли всевъзможни техники, с цел да предотвратим проникването на тон, на аромат, на слова от околния свят? Понеже на началството българско (тогава!) все му духаше, все отнякъде му шумяха или блестяха. Та с четка и с мистрия всеки трябваше да се включи. То си беше жива бригада, само че, Господи, помните ли какъв брой добре успявахме!
Груб бетон, тук-таме мозайка, че тук-там и фрески покриват стените на бункера, в който се обвихме и в който (уви!) си оставаме същите, без значение от въпреки всичко състоялия се трус. Дори единствено безбройните пластове лак и багра, полагани с общи старания върху действителността, а в този момент - и споени от времето, се оказаха предостатъчни да ни защитят от външно въздействие.
И необичайно, разрушени бяха всевъзможни твърдини на националния живот, институции, опазване на здравето, обучение, сигурност. Заводи, комбинати,стадиони, учебни заведения бяха обърнати в наслойка и пепел, а бункерът остана. През него не проникват ветровете на века, полезности не проникват, па били те и европейски, а когато проникват, не проникват за всички. Един банкомат ни свързва с външния свят, от който властници и доближени теглят европейски пари*.
И тази техника се масовизира. И-зо-ла-ци-ята мина в самостоятелни форми.
Уморени от личната ни сива страна, безсилни пред лъжата, грабежа и простотията, хиляди българи, без силата да се спасят в странство, съставляват това, което в миналото назоваха вътрешна емиграция, а през днешния ден е публикувано положение на духа. Животът в неизбежна защита на личното духовно пространство, на личния кодекс за съвест и достолепие, издигна стените сред тях и днешния български живот, зад които те съществуват в този момент – недосегаеми. Тези стени пазят от покварата и унижението, от безкултурието и неправдата към нас. Зад тях, ревностно бдящ над своята и-зо-ла-ция, всеки пробва да основава или просто да оцелява. Един от методите да се спасиш е да пренебрегнеш спасението на света си.
Но ще ви открия илюстрацията към онази отрезка от вестник: висока купчина руини на мястото на многоетажния блок, отдолу под които бяха изровили избавителната „ капсула ” на нашата героиня. Цената на оцеляването все от някого се заплаща...
_______________________________
*А в този момент и вирусът кой знае по какъв начин се провря, та не знае човек добър ли, неприятен ли знак е това...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ