Истинската любов е само тази, която остава
ИМА ОБАЧЕ ТАКАВА ЛЮБОВ
Да обичаш, когато те обичат, е човешко! Да мразиш, когато те обичат, е грубо! Да обичаш, когато те ненавиждат, е Велико! Голямата тактичност на дамите е да те накарат да вярваш, че си обичан, когато не те обичат, и да скрият любовта си, когато обичат. – Ж. Кокто
ИМА ЛЮБОВ, която не забелязваш, тъй като тя толкоз леко допира студенината на всекидневието, че не би могла да го промени, в случай че някой не й подаде ръка.
ИМА ЛЮБОВ, която връхлита като торнадо и след нея остават единствено разрушени фантазии и останки битие.
ИМА ЛЮБОВ, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване…
ИМА ЛЮБОВ, която се колебае дали да премине прага на сегашното и от време на време го прави, а различен път просто си остава в бъдещето… Много постоянно завинаги…
ИМА ОБАЧЕ ТАКАВА ЛЮБОВ, Която, без значение дали ще се случи или не, трансформира съзнания, срутва стени, прави знамение след знамение.
Тази обич от време на време пъклен боли, а различен път те задъхва от благополучие, от време на време те води, а различен път е сляпа, от време на време те убива, с цел да те възкреси или да те погуби вечно.
Такава обич не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано… Когато се случи, ти просто знаеш, че това е ТЯ… Знаеш, че животът ти потегля в нов коловоз; знаеш, че нищо няма да е както преди… Знаеш, че даже самият ти няма да си към този момент тъкмо същия…
Това е ИСТИНСКАТА обич
Тази, която остава. Дори вероятно да си отиде някой ден. Остава в някои от пукнатините на сърцето и припомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и във влагата на очите. Остава в сънищата и в спомените. Остава по едно и също време в предишното и в бъдещето…
Защото единствено тя умее това… За тази обич си коства всяка всеотдайност, всяка допустима или невъзможна цена, всеки момент и всеки мирис от късото ни и чупливо битие. Дори в случай че тази обич опустоши сърцата ни завинаги…
Тази обич идва, с цел да остане и с цел да ни промени, и от нас зависи дали ще ни възвиси или погуби. Идва в косите на едно момиче и очите на едно момче, в сплетените им ръце, в една прегръдка или едни допрени устни…
Аз диря тези коси, които могат да ме накарат да не помни слънцето, вятъра, себе си и да жадувам за докосването им. Търся това същинско чувство, което може да ме накара да пребивавам същински.
То може да е мъчно, да наподобява невероятно, да боли, само че аз знам, че си коства, тъй като да избягаш от това е непростимо. Може да го очаквам дълго, да го преследвам седмици и месеци, да ме обливат подозрения и колебания… може даже да боли отвратително, но… аз знам, че това е ТЯ – усмивката на Любовта.
И ВЯРВАМ, ЧЕ ЛЮБОВТА РАЖДА ЛЮБОВ
Ще очаквам оня ден, в който ТЯ – ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ – ще се сгуши до мен и… ще остане…
Не зная къде и по кое време ще бъде това, не зная какъв брой път ще сме извървели дружно или настрана.
Не зная дали ще мога да й се порадвам толкоз, колкото ненаситната ми жадност за деликатност и благополучие би желала, само че стига това да се случи преди последното ми издихание, значи е имало смисъл и не съм изживял живота си на вятъра.
Дори в случай че този финален мирис е цената, която би трябвало да платя, с цел да го заслужа…
из „ Нещата от живота “
създател: Валентин Велчев
