Има ли огън, който да може да се сравни с

„ Има ли огън, който да може да се съпостави с грейналото слънце през зимен ден, когато полските мишки подават нослета край зидовете и чичопеят пиука из горските дъбрави? “

(Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856)

♥ Зимна разходка 

Цяла нощ вятърът нежно е шумолял в капаците на прозорците, навявал е пухкава гальовност по стъклата и навремени е въздъхвал като летен зефир, поклащащ листата. Полската мишка е спала в уютното си скривалище подземен, бухалът се е спотайвал в хралупата си нейде надълбоко в мочурището, заекът, катерицата и лисицата също са имали заслон. Кучето-пазач добродушно е лежало край огнището, добитъкът е мирувал в обора. Самата земя е спала своя като че ли първи, а не следващ сън, с изключение на когато някоя улична табела или врата на дървена барака леко е проскърцвала в пантите си, обрадвайки изоставената Природа в среднощния й труд - едничък бодърстващ тон посред Венера и Марс, - известявайки ни за далечна вътрешна топлота, за божествена наслада и приятелство, за среща сред боговете, на която обаче е прекомерно мразовито за индивида. Ала до момента в който земята е тънела в сън, въздухът е кипял от живота на пухкавите падащи снежинки, като че на трона е седяла някоя северна Церера и е хвърляла сребристия си посев връз полята. 

Ние спим и накрай отваряме очи за застиналата реалност на зимната заран. Снегът, топъл като памук или пух, е засипал перваза на прозореца; през удебелялата прозоречна рамка и заскрежените стъкла прониква бледа, задушевна светлина, засилваща насладата от уюта вътре. Невероятен е покоят на утринта. Подът скърца под нозете ни, пристъпим ли към прозореца, с цел да погледнем към ясните простори отвъд полята. Виждаме покривите под снежния им товар. От стрехите и оградите висят снежни сталактити, а в дворовете се издигат сталагмити, пристегнали невидима вътрешност. Дървета и шубраци отвред протягат белите си ръце към небето; там, където е имало стени и огради, виждаш чудати формирания да се изопват в закачливи подскоци по здрачния пейзаж, като че ли през нощта Природата е осяла полята с най-новите си творения, та да служат за пример на човешкото изкуство.

Лекичко открехваме вратата, пускайки в стаята снежния навей, и пристъпваме на открито в режещия въздух. Звездите към този момент са позагубили от блясъка си и мътна оловна пелена закрива хоризонта. Ярък бакърен пламък от изток оповестява настъпването на деня, до момента в който на запад всичко е потънало в полумрак и нереален покой, обхванато в злокобните отражения на Тартара като подземното царство. Само пъклен звуци дохвърчат оттова - кукуригане на петли, кучешки лай, удари на секира, блеене на крави - като че ли до един идат от владенията на Плутон оттатък Стикс и не че навяват потиснатост, само че тяхното раздвижване на зазоряване е прекомерно тържествено и тайнствено за земните селения. Пресните следи на лисици и видри в двора ни подсещат, че всеки час на нощта е кондензиран със събития, че майката-природа все така се труди и оставя следи в снега. След като отворим вратата, чевръсто поемаме по пустия извънградски път, скриптейки с нозе в сухия, ронлив сняг, ободрени от мощното, пронизително скърцане на дървена шейна, таман потегляща от портата на ранобуден фермер към далечния пазар, откакто е прекарала под сайванта цялото лято в сънища измежду тресчици и съчки; а в далечината, през навяващия сняг и затрупаните прозорци, виждаме подранилата свещичка на фермера, сходна на бледа звезда, да изцежда уединен лъч - като че ли утринна молитва за някоя неумолима добродетел. Един по един комините стартират да изпускат пушек измежду дърветата и снеговете. 

Отдалеч над замръзналата земя дохвърчат звуците от сцепване на дърва пред фермерските врати, лаят на домашните кучета, глъхнещото тръбене на петли, въпреки тънкият, студен въздух да пропуща до слуха на къси, галещи вибрации единствено най-фините съставки на звука, така както вълните утихват най-бързо в бистрите сладки води, в които по-големите частици потъват на дъното. Тия звуци дохвърчат ясни като звън от доста по-далечни точки на хоризонта, като че ли в този момент трудностите, които ги приглушават и одрезгавяват, са по-малко, в сравнение с през лятото. Земята звънти като добре осъхнала дъска и даже нормалните селскостопански шумове стават мелодични, а звънтежът на леда по клоните е сладкоглас и равномерен. Изпарила се или изсъхнала, във въздуха не е останала и диря от влага и той е изтънял и придобил такава разтегливост, че се трансформира в източник на приятност. Отдръпналото се, изопнато небе като че ли извива свод на катедрала, а лъскавият въздух блещука като че в него плават кристалчета лед. Живелите в Гренландия описват, че там скове ли студ, „ морето задимява като горящо торфище и от него се надига мъгла, наричана ледовит пушек “, който „ режещ пушек постоянно предизвиква мехури по лицето и ръцете и е нездравословен за здравето “. Ала тоя избистрен, парлив мраз е балсам за дробовете, той е не толкоз ледена мъгла, колкото кристализирала лятна омара, пречистена и избистрена от студа. 

Най-после слънцето се демонстрира из далечните гори, придружено като че ли от лекия звънливо-плавен тон на цимбали, разтапя въздуха с лъчите си и утринта забързва с такава устремна стъпка, че в момент и далечните хълми на запад стартират да алеят. Междувременно бързо крачим из пухкавия сняг, затопляни от вътрешен пламък, още наслаждаващи се на сиромашко лято, все по-разгорещявани от жаравата на мисли и усеща. Ако животът ни протичаше в по-голямо единодушие с природата, вероятно не бихме изпитвали потребност да се браним от горещините и студовете й, а също като растенията и четириногите бихме виждали в нея своя непрекъсната закрилница и другарка. Ако телата ни се хранеха с чисти и елементарни, а освен с подсилващи и подгряващи субстанции, то те не биха се нуждали от повече прехранване в студа от голата клонка, а биха се развивали като дърветата, за които даже и зимата е уместно време за напредък. 

Пленителната непорочност на природата през тоя сезон е изключително приятна. Всеки развален дънер, всеки обраснал в мъх камък, железопътните релси и мъртвите есенни листа, всичко е прикрито под чиста снежна пелена. Голите поля и звънтящите гори - ето добродетелта, що оцелява. И в най-мразовитите и обветрени места горещото състрадание съумява да се задържи. Пронизващият мразовит вятър отвява всяка нечистотия и нищо не може да му устои, в случай че не носи добродетел в себе си, та по тази причина и каквото забележим по мразовитите и обветрени места, като да вземем за пример по планинските върхове, почитаме го като проявяване на устойчива непорочност, на пуританска неотстъпчивост. Като че заслон е привлякъл всичко останало, а което се е задържало, би следвало да е част от изначалния аспект на Вселената, дарено с мъжеството на самия Господ. Дишането на тоя бистър въздух дава мощ. Кристалната му непорочност е забележима за очите и човек с приятност би останал дълго и до късно на открито, та вихрите да свистят през него като през голите клони на дърветата, с вярата да поеме от чистата и непоколебима добродетел, която да го направи резистентен през всички сезони. 

В природата дреме непрекъсващ под земята огън, който никакъв мраз не може да уталожи. Той е, който разтапя огромните снегове, а покривката връз него просто е по-дебела през януари и по-тънка през юли. Той лумва някъде през най-студения ден и снегът към всеки дънер се разтапя. Ето това поле със зимна ръж, покълнала в късна есен и в този момент бързо втечняваща снега, е едно от местата, където огънят е едва-едва затрупан. Топлината му се усеща. Тая топлота през зимата опазва всяка добродетел, та с помощта на нея, неукротим като зайците и червеношийките, поемаш в мислите си към тънкоструйни ручеи, подскачащи по блеснали на слънцето камъни, към топли горски извори. Парата, надигаща се от блатата и езерата, основава така благ домакински уют, като че ли излиза от личния ти чайник. Има ли огън, който да може да се съпостави с грейналото слънце през зимен ден, когато полските мишки подават нослета край зидовете и чичопеят пиука из горските дъбрави? Топлината иде напряко от слънцето, а не се излъчва от земята както през лятото; усетиш ли слънчевите лъчи на гърба си, додето си проправяш път през някоя заснежена долчинка, изпитваш признателност като за проявено изключително внимание и благославяш слънцето, последвало те в това затънтено място. 

Олтарът на подземния огън е в гърдите на всеки човек, по тази причина и в най-мразовития ден, и на най-ветровития връх пасажерът сеща под пелерината си огън по-жарък от пламтящия в което и да е огнище. Здравият човек добавя годишните времена, та когато на открито е зима, в сърцето му е лято.

Избрано от: „ Живот без принцип “, Хенри Дейвид Торо, изд. Сиела
Снимка: Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856, commons.wikimedia.org