ИМА ХОРА... КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ТИХО
ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ТИХО.
На пръсти! Като в храм.
Влизат безшумно, на пръсти – от боязън да не разбутат нещо. Нещо да не разместят… Да не счупят…Влизат в Душите ни – тъкмо като в храм!
С цялото си почитание към храма… И към всичко, което се съдържа в него. Към всичко, което
съставлява нашата същина. Към всичко… което сме.
Остава толкоз, колкото е нужно. Колкото усещат, че би трябвало.
Отнасят се с почитание, и схващане към нашите усеща, страсти, вярвания, страхове…
Към нашите хрумвания, убеждения, морални възгледи, житейска философия… Към нашите неточности, към нашите истини…
Към нашия Път – извървян до момента. Към нашето Днес.
Към нашите проекти за Утре. Към нашите мечти…
Има хора… които влизат в живота ни безшумно.
Понякога даже не виждаме, че сме ги имали!
Че са били там…
Тръгват си, отново по този начин – ненатрапчиво, тихо… Както са пристигнали.
Тръгват си – когато почувстват, че е пристигнал момента.
Че са изиграли своята поддържаща роля – в Големия Филм на Нашия Живот.
Че са дали – каквото би трябвало.
Колкото би трябвало.
След тях… не остава празнина.
След тях остава… цялост!
Защото са оставили… ЛЮБОВ.
Толкова, колкото ни е нужна – с цел да продължим живеенето
на живота.
Тях ги помним. Цял живот!
Независимо какъв брой продължава, какво ни носи, и с кого ще го живеем – отсам насетне…
Тях ги помним. Цял живот.
ИМА И ХОРА… КОИТО НАВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ГРУБО!
Навлизат брутално, безпардонно, безцеремонно…
Направо нахлуват в него – като ураган, като опустошително цунами, като ураган…
Те влизат като агресори – през отворената врата на нашия храм.
Защото вратите на храма – са постоянно отворени за ЛЮБОВТА. И те влизат – надянали маската на любовта, влезнали в ролята на любовта, облечени в дрехата на любовта… Защото знаят… че единствено по този начин могат да влязат.
После… събличат дрехата. Тя повече не им е нужна (нали са в храма) И тогава се развихрят същински!
Разбутват всичко там. Разместват всичко, което не познават, отхвърлят всичко, което не схващат, изхвърлят всичко, което им пречи… Подменят нашите полезности – със свои, ровят на всички места, подреждат, пренареждат, чистят…
Ремонтират, поправят… Чупят!
Подлагат на разбор, (и оценка!) – целия ни живот!
Отричат (или осъждат) – нашите усеща, страсти, светоусещане, мироглед…
Отричат (или осъждат) нашите дейности, мисли, разбирания…
Отричат (или осъждат) нашите хрумвания, нашите победи, нашите падения, нашите възходи…
Отричат (или осъждат) всичко наше, нас самите…
Изобщо – всичко, което съдебномедицинска експертиза! Нашата персона, нашата психика, нашата СЪЩНОСТ!
На процедура – това към този момент не е нашия храм!
Оказва се, че това към този момент е нечий непознат храм, нечий непознат живот…
А нас самите – дори ни няма във кино лентата.
В Големия Филм на НАШИЯ Живот! – ни няма…
Нито сме във кино лентата, нито сме в храма (храм няма) нито сме… някъде другаде.
Просто – нас ни няма!
Даже не знаем – къде сме…
Никой не знае… къде сме.
Когато си тръгнат… (те постоянно си тръгват) Обикновено това става, когато всичко към този момент е разрушено, когато към този момент няма какво да се разрушава (нарежда, подрежда, почиства, изхвърля…)
Тръгват си – тъй като няма към този момент какво да вършат – в нашия храм, в нашия живот…
Та, когато си тръгнат – след тях остава… тишина.
Тишина, в която… обезверено търсим… себе си.
Ако въобще се намерим – стартира едно дълго пътуване… към нас самите.
Опитваме се да си спомним – кои бяхме, какво обичахме, в какво вярвахме…
Кои бяха приятелите ни, къде са спомените ни, какви бяха фантазиите ни…
Дълго, и трудно е – пътуването към себе си (ако въобще се намерим) След като те си тръгнат…
Тях също ги помним.
Не, не цялостен живот!
Тях ги помним… до момента в който трае търсенето.
На това, което е останало от нас…
Докато търсим храма (своя храм) под отломките… които са останали от него.
Помним ги – до момента в който го построяваме още веднъж – късче по парче, тухла по тухла…
Такъв, какъвто е бил. Преди да бъде опустошен.
Нашият храм!
Докато подреждаме в него – своите усеща, мисли, емоции…
Своите вярвания, страхове, очаквания, мемоари, мечти…
Своите другарства, своите любови, своите раздели…
Своите наслади, своите скърби, своите сълзи, своите болки…
Своята СЪЩНОСТ – самите себе си.
Изгубени – и открити още веднъж.
После – забравяме.
И тръгваме нататък… по СВОЯ Път.
Само със себе си. За по-сигурно.
И с вярата, че сме се научили да разпознаваме – кое е ЛЮБОВТА, и кое – на любовта дрехата.
Под която… може да се крие всичко друго, което НЕ Е ЛЮБОВ.
създател: ГЪЛЪБИНА МИТЕВА
