Задължителният музей
Илюстрация
Станция " Толедо "
Увеличаване
Станция " Толедо "
Смаляване
Илюстрация
Университетската спирка
Увеличаване
Университетската спирка
Смаляване
През 2012 година станция " Толедо " е оповестена за най-красивата спирка в Европа.1884 година е забележителна в историята на Неапол по допустимо най-ужасяващия метод. Точно тогава от Южна Франция към града допълзява холерата. По това време най-големият град на Апенините към този момент се е дал прошка със статута си на районна столица. Данъците, парите и бизнесът непреклонно се изнасят на север към Торино. На тяхно място се настаняват мизерията, корупцията и камората. Бордеите на града преливат. Населението се бори със зъби и нокти за прехраната си – на ръба на закона, а доста постоянно и оттатък него. Когато епидемията обгръща Неапол, суматохата придобива злокобни размери. Болните са изпращани принудително в лечебни заведения, в които лекарите са некомпетентни, за сметка на това с експериментаторски дух. По-бедните пациенти са уверени, че холерата е демоничен проект на управата да разчисти града от тях, а лекарите са просто екзекутори. Започват всеобщи вълнения. И в този миг в града се появява архитектът урбанист Ламонт Янг.
Янг е млад (не единствено по фамилия). Той предлага с ентусиазма на младостта и визионерството на положителното обучение проект за създаване на градска железница подземен. Идеята е Неапол да се изправи стопански на крайници, като се подкрепят търговията и туризмът. Метрото ще разреши на дребните търговци от покрайнината да пътуват към града и в същото време ще притегля гости. Въпрос на малко самообладание и време е вложенията да стартират да носят облага. Истината, обаче е, че в края на XIX век Янг може със същия триумф да предложи на банкрутиралата община да разхожда искащите с файтони, теглени от еднорози. Неговите проекти остават на чертожната маса. Трябва да минат още няколко десетилетия и още една зараза на холера през 1911 година, с цел да се заприказва още веднъж съществено за потребността от метро в града.
Първата градска влакова линия е открита през 1925 година Тя е наземна. През 60-те години на ХХ век се построява цяла мрежа от трасета, които свързват центъра на града с покрайнините. През 1993 година е приключена първата подземна част на метрото – Линия 1. През 2006 година управата на област Кампания взема решение да трансформира спирките по тази линия в изложбени зали за модерно изкуство. Проектът става прочут като " Арт станциите " на Неапол. През 2012 година станция " Толедо " е оповестена в класациите на Daily Telegraph и на CNN за най-красивата спирка в Европа.
Днес по 20-километровия маршрут на Линия 1 годишно минават близо 35 милиона пасажери. Всички те волно или несъзнателно са въвлечени във фантазиите на 90 актьори от целия свят – художници, скулптори, фотографи, дизайнери и архитекти. Целият този креативен биг бенд се дирижира от главния куратор на гигантската експозиция – изкуствоведът Бонито Олива.
Илюстрация
Станция " Толедо "
Увеличаване
Станция " Толедо "
Смаляване
Негова задача е да модернизира визията за метрото като лабиринт от тунели и коридори, в които хората се придвижват от една дупка към друга - бързи и невиждащи като къртици. Целта на Олива е да ги вкара в музей, от който те и да желаят, да не могат да избягат. Затова назовава концепцията си за метрото " наложителният музей ". В него по невиждан метод елементарният пасажер се трансформира в консуматор на модерно изкуство. По време на рутинното си отиване на работа или връщане от пазар той е заобиколен от близо 200 авангардни съоръжения със светлинни резултати, триизмерни картини, големи пана, мозайки и смели футуристични архитектурни решения.
Метрото в Неапол е плод на груповите старания на актьори от разнообразни страни и разнообразни генерации, които употребяват разнообразни изразни средства, само че имат обща идея. Показаното вътре може да ни хареса, може да ни трогне или извънредно да ни подразни, само че няма да ни остави безразлични. А както споделя Ели Визел: " Обратното на изкуството не е грозотата, а безразличието. "
Срещу сумата от 1.50 евро, колкото коства един билет за метрото, човек има опция да избяга за 90 минути от всичко традиционно, което му се случва на повърхността, и да се спусне в един друг под земята свят. Може би най-подходящото място да направи това е при статуята " Рицарят от Толедо " (Il Cavaliere di Toledo). Това е железна гротескна статуя на кон, яхнат от голям човешки нос. Вдъхновена е от известния роман на Николай Гогол " Носът ".
Творбата, сатирична отпратка към бюрократщината, е дело на южноафриканския художник Уилиям Кентридж. В непосредствена непосредственост до нея е и входът към известната станция " Толедо " . Неин проектант е каталунецът Оскар Тускета Бланка.
Спускането с ескалаторите надолу е като поглъщане в топла вана в края на тежък ден. Светлините са приглушени. Стените са покрити с вълнисти мозайки във всички нюанси и отражения на синьото. Малките късчета са точно подредени по този начин, че да основават резултата на сенки и светлосенки. Това е средновековна техника, въведена през 12 век от семейството Cosmatti, в която четири генерации майстори декорират църковни олтари, амвони и гробници.
Централен детайл в интериора е " Кратерът на светлината " (Crater de Luz). Това е конус с височина 40 метра, който минава през всички равнища на станцията и свързва най-дълбоката й част с улицата горе. Така долу са нощните неонови светлини, а на върха – слънчевите лъчи.
Излизането от станция " Толедо " е като връщане в света на индивидите. Огромните портретни фотоси на мъже и дами от целия свят утешително припомнят, че хората могат да бъдат красиви, превъзходни в своето многообразие и " не чак толкоз ужасни, когато ги опознаеш от близко ".
Илюстрация
Станцията на университета
Увеличаване
Станцията на университета
Смаляване
Илюстрация
" Синапс " - металното произведение на египетския проектант Карим Рашид
Увеличаване
" Синапс " - металното произведение на египетския проектант Карим Рашид
Смаляване
Само на десетина минути път от " Толедо " е станцията на университета . Тя е построена по план на египетския проектант Карим Рашид. В централното предверие той е разположил голяма железна статуя, която е нарекъл " Синапс ". Името отбелязва характерния контакт сред нервните кафези, посредством който се обменя и придвижва информация. Статуята е може би метафора за езика, разговора и връзката като съществена движеща мощ на човешкото знание. А може и да е просто стилизиран портрет на подпийнали студенти.
Рашид поредно развива академичната тематика в две направления. Първата е обвързвана с модерните технологии, дигитализацията, телекомуникациите и изобщо - с Третата софтуерна гражданска война. За да няма неразбрали, на всяка фаянсова плочка, с която са облицовани част от коридорите, е изписан термин от тайния диалект на IT масоните.
Илюстрация
Театралните импресии на иранската архитектка Ширин Нешат
Увеличаване
Театралните импресии на иранската архитектка Ширин Нешат
Смаляване
Втората отличителна линия на университетската гара са нейните " психеделични " цветове. Тук като че ли всичко е потънало в онази пурпурна мъгла, за която пее Джими Хендрикс (Purple Haze). Символите по стените се повтарят. Лампериите са с триизмерни изображения, които основават оптическата заблуда, че странните фигури се движат дружно с преминаващите пасажери.
Илюстрация
Италианският фотограф Миммо Йодиче посвещава години, с цел да снима известни статуи от античността
Увеличаване
Италианският фотограф Миммо Йодиче посвещава години, с цел да снима известни статуи от античността
Смаляване
Георги Господинов споделя, че работата на езерата е да създават тишина. В прочут смисъл със същото се занимават и тъмните води на станцията при Националния археологически музей ( Museo ) . Спускайки се подземен, човек попада в царството на полусенките и сподавените усеща. Италианският фотограф Миммо Йодиче посвещава години, с цел да снима известни статуи от античността, дружно със сенките, които ги съпровождат. Тези фотографии като че ли събират тленното и нетленното в едно, материята и нейния дух, който човечеството придвижва от потомство на потомство.
Артистът също по този начин подрежда по пероните портрети на скулптури в наедрял проект. Погледнати толкоз от близко, лицата излъчват наслада, паника, боязън, смут, самодоволство – усеща, които всеки пасажер в метрото познава толкоз добре, колкото и жителите на Неапол отпреди 3000 години. Така линията на времето като че ли прави противоположен завой и се връща в началната гара. А ние си даваме сметка, че натам, накъдето сме се запътили, няма нищо ново и неоткрито. Там към този момент са били всички преди нас. Просто в този момент е пристигнал нашият трен.
Има още доста какво да се опише за арт станциите на неаполското метро. Посетителят минава около театралните импресии на иранската архитектка Ширин Нешат. Оглежда се в цитатите от " Божествена комедия ", изписани върху стъкло на входа на станция " Данте " и отразени във всички направления. Погледът му се плъзга върху импресионистични мозайки и футуристични аркади.
И както нормално се случва, в един миг човек изгубва ориентировка дали животът зарежда изкуството със сюжети или противоположното.
Станция " Толедо "
Увеличаване
Станция " Толедо "
Смаляване
Илюстрация
Университетската спирка
Увеличаване
Университетската спирка
Смаляване
През 2012 година станция " Толедо " е оповестена за най-красивата спирка в Европа.1884 година е забележителна в историята на Неапол по допустимо най-ужасяващия метод. Точно тогава от Южна Франция към града допълзява холерата. По това време най-големият град на Апенините към този момент се е дал прошка със статута си на районна столица. Данъците, парите и бизнесът непреклонно се изнасят на север към Торино. На тяхно място се настаняват мизерията, корупцията и камората. Бордеите на града преливат. Населението се бори със зъби и нокти за прехраната си – на ръба на закона, а доста постоянно и оттатък него. Когато епидемията обгръща Неапол, суматохата придобива злокобни размери. Болните са изпращани принудително в лечебни заведения, в които лекарите са некомпетентни, за сметка на това с експериментаторски дух. По-бедните пациенти са уверени, че холерата е демоничен проект на управата да разчисти града от тях, а лекарите са просто екзекутори. Започват всеобщи вълнения. И в този миг в града се появява архитектът урбанист Ламонт Янг.
Янг е млад (не единствено по фамилия). Той предлага с ентусиазма на младостта и визионерството на положителното обучение проект за създаване на градска железница подземен. Идеята е Неапол да се изправи стопански на крайници, като се подкрепят търговията и туризмът. Метрото ще разреши на дребните търговци от покрайнината да пътуват към града и в същото време ще притегля гости. Въпрос на малко самообладание и време е вложенията да стартират да носят облага. Истината, обаче е, че в края на XIX век Янг може със същия триумф да предложи на банкрутиралата община да разхожда искащите с файтони, теглени от еднорози. Неговите проекти остават на чертожната маса. Трябва да минат още няколко десетилетия и още една зараза на холера през 1911 година, с цел да се заприказва още веднъж съществено за потребността от метро в града.
Първата градска влакова линия е открита през 1925 година Тя е наземна. През 60-те години на ХХ век се построява цяла мрежа от трасета, които свързват центъра на града с покрайнините. През 1993 година е приключена първата подземна част на метрото – Линия 1. През 2006 година управата на област Кампания взема решение да трансформира спирките по тази линия в изложбени зали за модерно изкуство. Проектът става прочут като " Арт станциите " на Неапол. През 2012 година станция " Толедо " е оповестена в класациите на Daily Telegraph и на CNN за най-красивата спирка в Европа.
Днес по 20-километровия маршрут на Линия 1 годишно минават близо 35 милиона пасажери. Всички те волно или несъзнателно са въвлечени във фантазиите на 90 актьори от целия свят – художници, скулптори, фотографи, дизайнери и архитекти. Целият този креативен биг бенд се дирижира от главния куратор на гигантската експозиция – изкуствоведът Бонито Олива.
Илюстрация
Станция " Толедо "
Увеличаване
Станция " Толедо "
Смаляване
Негова задача е да модернизира визията за метрото като лабиринт от тунели и коридори, в които хората се придвижват от една дупка към друга - бързи и невиждащи като къртици. Целта на Олива е да ги вкара в музей, от който те и да желаят, да не могат да избягат. Затова назовава концепцията си за метрото " наложителният музей ". В него по невиждан метод елементарният пасажер се трансформира в консуматор на модерно изкуство. По време на рутинното си отиване на работа или връщане от пазар той е заобиколен от близо 200 авангардни съоръжения със светлинни резултати, триизмерни картини, големи пана, мозайки и смели футуристични архитектурни решения.
Метрото в Неапол е плод на груповите старания на актьори от разнообразни страни и разнообразни генерации, които употребяват разнообразни изразни средства, само че имат обща идея. Показаното вътре може да ни хареса, може да ни трогне или извънредно да ни подразни, само че няма да ни остави безразлични. А както споделя Ели Визел: " Обратното на изкуството не е грозотата, а безразличието. "
Срещу сумата от 1.50 евро, колкото коства един билет за метрото, човек има опция да избяга за 90 минути от всичко традиционно, което му се случва на повърхността, и да се спусне в един друг под земята свят. Може би най-подходящото място да направи това е при статуята " Рицарят от Толедо " (Il Cavaliere di Toledo). Това е железна гротескна статуя на кон, яхнат от голям човешки нос. Вдъхновена е от известния роман на Николай Гогол " Носът ".
Творбата, сатирична отпратка към бюрократщината, е дело на южноафриканския художник Уилиям Кентридж. В непосредствена непосредственост до нея е и входът към известната станция " Толедо " . Неин проектант е каталунецът Оскар Тускета Бланка.
Спускането с ескалаторите надолу е като поглъщане в топла вана в края на тежък ден. Светлините са приглушени. Стените са покрити с вълнисти мозайки във всички нюанси и отражения на синьото. Малките късчета са точно подредени по този начин, че да основават резултата на сенки и светлосенки. Това е средновековна техника, въведена през 12 век от семейството Cosmatti, в която четири генерации майстори декорират църковни олтари, амвони и гробници.
Централен детайл в интериора е " Кратерът на светлината " (Crater de Luz). Това е конус с височина 40 метра, който минава през всички равнища на станцията и свързва най-дълбоката й част с улицата горе. Така долу са нощните неонови светлини, а на върха – слънчевите лъчи.
Излизането от станция " Толедо " е като връщане в света на индивидите. Огромните портретни фотоси на мъже и дами от целия свят утешително припомнят, че хората могат да бъдат красиви, превъзходни в своето многообразие и " не чак толкоз ужасни, когато ги опознаеш от близко ".
Илюстрация
Станцията на университета
Увеличаване
Станцията на университета
Смаляване
Илюстрация
" Синапс " - металното произведение на египетския проектант Карим Рашид
Увеличаване
" Синапс " - металното произведение на египетския проектант Карим Рашид
Смаляване
Само на десетина минути път от " Толедо " е станцията на университета . Тя е построена по план на египетския проектант Карим Рашид. В централното предверие той е разположил голяма железна статуя, която е нарекъл " Синапс ". Името отбелязва характерния контакт сред нервните кафези, посредством който се обменя и придвижва информация. Статуята е може би метафора за езика, разговора и връзката като съществена движеща мощ на човешкото знание. А може и да е просто стилизиран портрет на подпийнали студенти.
Рашид поредно развива академичната тематика в две направления. Първата е обвързвана с модерните технологии, дигитализацията, телекомуникациите и изобщо - с Третата софтуерна гражданска война. За да няма неразбрали, на всяка фаянсова плочка, с която са облицовани част от коридорите, е изписан термин от тайния диалект на IT масоните.
Илюстрация
Театралните импресии на иранската архитектка Ширин Нешат
Увеличаване
Театралните импресии на иранската архитектка Ширин Нешат
Смаляване
Втората отличителна линия на университетската гара са нейните " психеделични " цветове. Тук като че ли всичко е потънало в онази пурпурна мъгла, за която пее Джими Хендрикс (Purple Haze). Символите по стените се повтарят. Лампериите са с триизмерни изображения, които основават оптическата заблуда, че странните фигури се движат дружно с преминаващите пасажери.
Илюстрация
Италианският фотограф Миммо Йодиче посвещава години, с цел да снима известни статуи от античността
Увеличаване
Италианският фотограф Миммо Йодиче посвещава години, с цел да снима известни статуи от античността
Смаляване
Георги Господинов споделя, че работата на езерата е да създават тишина. В прочут смисъл със същото се занимават и тъмните води на станцията при Националния археологически музей ( Museo ) . Спускайки се подземен, човек попада в царството на полусенките и сподавените усеща. Италианският фотограф Миммо Йодиче посвещава години, с цел да снима известни статуи от античността, дружно със сенките, които ги съпровождат. Тези фотографии като че ли събират тленното и нетленното в едно, материята и нейния дух, който човечеството придвижва от потомство на потомство.
Артистът също по този начин подрежда по пероните портрети на скулптури в наедрял проект. Погледнати толкоз от близко, лицата излъчват наслада, паника, боязън, смут, самодоволство – усеща, които всеки пасажер в метрото познава толкоз добре, колкото и жителите на Неапол отпреди 3000 години. Така линията на времето като че ли прави противоположен завой и се връща в началната гара. А ние си даваме сметка, че натам, накъдето сме се запътили, няма нищо ново и неоткрито. Там към този момент са били всички преди нас. Просто в този момент е пристигнал нашият трен.
Има още доста какво да се опише за арт станциите на неаполското метро. Посетителят минава около театралните импресии на иранската архитектка Ширин Нешат. Оглежда се в цитатите от " Божествена комедия ", изписани върху стъкло на входа на станция " Данте " и отразени във всички направления. Погледът му се плъзга върху импресионистични мозайки и футуристични аркади.
И както нормално се случва, в един миг човек изгубва ориентировка дали животът зарежда изкуството със сюжети или противоположното.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ