Има дял и за нас
Илинден. Никога не е бил ден като другите дни. Напоследък го тъкмят за ден на помиряването. Може би по тази причина го означават на две дати – по остарял и по нов жанр. За да не е ясно по кое време тъкмо е? Или, с цел да не се знае има ли го, няма ли го? Така и със самото помиряване. Но помирени защо? Помирение с истината – в две страни би трябвало да се съгласим за обстоятелствата по илинденските борби и пожари. Това ще е мъчно дело, в случай че изобщо се стартира. Не е за поверие, че ще се случи избраното знамение, чудесата не се насрочват, те идват като гръм от небето. От балканското небе обаче не се помни подобен плодороден гръм.
Мислехме, че пристрастеностите по Македония повече няма да ни терзаят. В друго време всеки ги бе претърпял и се бе с тях рационално разделил. Имаше забрани, имаше неистини, имаше и бездарна лакировка. За мене сякаш всичко завърши, когато остарелият публицист и необратим родолюбец Йордан Вълчев жестоко отряза сътрудника от Скопие П.Ж. Онзи пийна хубава водка и елементарно се изпусна, че желаеме да вземем Македония, а тях да ги създадем българи. Бай Йордан през зъби го успокои: „ Не пердах се, момче, ние вас не ви желаеме. Щом към този момент сте били сърби, за българи не ставате. " Повярвах незабавно. Това беше безжалостната оголена истина. Край Вардара бяха попили от сръбската багра и към този момент можеха всевъзможни да бъдат. Ненапразно съвсем в наши дни една другарка от Кратово горчиво се пошегува: „ Ние до момента единствено негри не сме били ". Вероятно имаше поради разнообразните публични версии и най-много „ античката ”, която тъкмо тогава бе сочно разцъфнала. Но като че ли не й се вярваше, че процесът е завършен. И позна.
Споменавам това, с цел да обясня за какво от дълго време нямам илюзиите, с които дедите ни са гинали за освобождението на тази... територия. А съм ги имал и аз на своя ред. Моето юношество мина измежду книги за националноосвободителните битки. Заплениха ме страниците на Яворов. „ Гоце Делчев ” и „ Хайдушки копнения ” първи ме вкараха в това трагично време. После записките на Христо Силянов, Павел Шатев, Арсени Костенцев... „ Изповедта на един македонски въстаник ” от американеца Алберт Сониксен за първи път я прочетох на площадката на стълбището на плевенското читалище – единствен образец, не разрешаваха да се изнася.* Още помня нейния красноречив, само че и безапелационен слог – като че ли някакъв огнен документ, като че ли истина от последна инстанция. Учителят ми по изобразяване в гимназията, художникът Хр. Бояджиев, ми даде книжката на Анри Пози „ Войната се връща ” – за зверската асимилация на българското население от държавното управление в Белград. Садизмът на посърбяването, разказан в нея, надминаваше преданията за потурчванията по нашите земи.**
А и Димитър Талев, естествено. Първите романи на четирилогията му превзеха скромните наши домове, четяхме ги всички генерации в фамилията.***
Излагам тези детайлности, с цел да е ясно, че не съм някой прясно отдаден в българската драма край Вардара, че изблиците ми са от дълго време овладени, изяснени. Че пътя до истината – предходна и настояща, съм извървял дълго преди да се завихри платеното патриотарство, преди да се монополизира родолюбието и преди обезплоденият възторг да рукне от екрана. Не е предразсъдък да знаеш, че всичко е предрешено, че съдбоносните неточности са изконсумирани и на нашите генерации думата е отнета все така твърдо, както е отнета и на предходниците. Но реализмът също е горест, също е страдалчество.
Трябва да си дадем сметка до каква степен се е стигнало сред нас: даже когато през днешния ден вършим опит да си подадем ръка, да помогнем някак, по... роднински, и от двете страни таим съмнения за непозволена игра, за лукавство и корист с усеща. Не мисля, че пресилвам и че опасенията са несъстоятелни. А сме били дружно в битка за независимост! Как се не помни това – жестока загадка, известна единствено на Балканите.
Повечето хора в моята среда от дълго време не се заблуждаваме с кого граничим. Жал извиква съзнанието, че там са и потомците на най-будни български родове, на просветени и издигнати за времето си градчета и села. Днес те учат и се образоват в една система, която няма нищо общо със знанието – най-малко по история. Отсега се запитвам по какъв начин ще огледа Европа на хора с дипломи и дисертации, които са учили някаква друга история и на които „ знанията ” за античността, а и за личното им родословие не дават отговор на действителната историческа просвета. Това ще е все едно да се учи някаква „ македонска ” Питагорова теорема, някаква вардарска доктрина за относителността, някаква тяхна си, друга таблица за умножение или да се преподава, че Земята е плоска, а Слънцето се върти към нас. Равносилно е и няма гаранция, че още нещо сходно няма да се случи. ****
Народът там, несъмнено, не е отговорен. Държан в крещящо незнание за личната си орис, той изповядва „ опорните точки ”, втълпени му от пропагандната машина. Предишният им министър председател, в този момент дезертьор от правораздаването, чистосърдечно съобщи, че всички тези антибългарски неистини той ги е учил в учебно заведение. Има тежка присъда за обири и корист с власт. Но това бледнее пред кражбите на история, които и той на собствен ред самичък извърши и разпореди.
Авантюрата на настоящето българско ръководство, което без планиране, на крайник подписа контракт за другарство, без авансово да обори и обезсили клеветите в отвъдните медии и в тамошната просветителна система, без да направи невероятно по-нататъшното опетняване на народа си и разграбването на неговите полезности, бе едно изменничество, което никой (независимо от ропота на родолюбиви и почтени среди) до през днешния ден не назова.*****
За своя зла чест във властта се оказаха и орлякът шумни патриотични синигери. Със съучастието си в този нехаен дипломатически акт те подписаха своята утрешна политическа кома. Не се опълчиха и в този момент безсилно вопият по своите кабеларки – заслужено, признаваме го, само че късно. Правителството с скука се отдумва от разпокъсаните цивилен гласове и симулира, че си взема записка. Лесно му е – Народното събрание подло се разсейва.
Ей, братя, през днешния ден, по Илинден не става дума за продължение живота на остарели въжделения и очаквания – става дума за идеала и саможертвата на нашите предци. За тези стотици хиляди български бойци и военачалници, революционери, конспиратори, четници и воеводи – синове на българския народ от историческите му лимити, които поставиха кости и за тая българска земя. Техният ентусиазъм и техният екстаз не се осъществиха, саможертвата им не бе възнаградена, само че останаха като скъпоценно завещание за поколенията, които дойдохме след тях. За всичко, което ще потрябва да създадем в здрачевините на столетията пред нас, това завещание ще ни служи, ще ни окриля, утешава и сплотява. Дори когато всички граници бяха начертани (уж завинаги), това безсмъртно всенародно дело смущаваше съня на гузни съседи и на невъзмутими европейски циници. След печалните за българската идея незаконни гафове от четирийсетте и петдесетте години те се нахвърлиха върху това, което ни оставиха предците – изстраданата наша история. Оплячкосаха я и пробваха да завлечен или да разпилеят съкровището от поучения и добродетели, изстрадани по фронтове, по скали и по орляци.
Сега наред е Гоце Делчев.
Нямаме право да го предадем. Не може даже в мир да губим водачите си. Как да ви убедя, че и мъртви, те не престават да ни водят! Каквото сме създали в този век, създали сме го, като сме ги следвали, даже и откогато са от дълго време в отвъдното. Какво ще бъдат тези велики българи в обкръжението на население, откърмено с антибългаризъм и омотано в антибългарски заклинания и неистини? Можем ли да ги оставим и по-лошото, да ги разполовим? Можем ли да подсигуряваме техния сън при лекомислените пируети на властта, която непроменяемо осъзнава националните дела единствено постфактум и в никакъв случай не ни основава убеденост, че вниква в тях и е годна да ги пази?
Срамният конфликт, който ни готвят, ще бъде съдбоносен за националното схващане. Ако ние не отстоим неговата и своята чест, значи ще сътрудничим на безкрайния възродителен развой, на който са подхвърлени българите там – даже в своите гробове. Прочути първенци на българското племе, най-издигнати сред мъжете на Балканите (Братя Миладинови, Григор Пърличев и пр.), представете си, не са знаели, че са македонци! Сега е редът на Гоце. Един от най-ярките носители на българския генетичен код ще бъде обект на низък пазарлък. Позорно оскърбление, което нашите мъртви няма да ни простят.
Това, което ще ни показват за договаряния, ще се води по отработената тактичност на автокрадците, които са ти отмъкнали автомобила и те изнудват да си го откупиш. Дори да получим отстъпки, ще бъдат толкоз незначителни, че те надали след това ще си спомнят, че са ги създали. А не ми се мисли какво следва в борбата за останалите герои на българската национална гражданска война в Македония!
Ще ни би трябвало мощна, стопроцентова мъдрост, с цел да отстоим своята истина. А в дни като Илинден мъдрост и неотстъпчивост са синоними. Илинден е връх на българската националноосвободителна гражданска война. Героите от 1903-та одобриха своя дял. Изпълниха го. Сега се схваща, че е останал дял и за нас.
–––––––––––––––
*Даде ми я под секрет библиотекарката Мара Багдатова – майка на поета Георги Константинов. Семейството на Георги е от коляното на войводата Аргир Манасиев, тематиката й беше на сърце.
** Бил съм прекомерно неузрял, с цел да я преглътна в цялата й истина – толкоз злокобна беше тя. Едва в наше време осъзнах какъв трогателен епос на мъченичеството е това.
*** Това са същите романи, които в Скопие освен „ преведоха ” на език, чието битие писателят горещо не признаваше, само че и вулгарно „ преработиха ”, помакедончиха самото им наличие. Светът прeз XXI век сe гнуси от сходен книжовен вандализъм. Държавата ни страхливо го преглътна, не отбрани своя измъчен, изкупил горчиво художествената си истина български класик.
****Впрочем антибългарските измислици не се лимитират единствено в Македония. Син на другари в Любляна отхвърляше да върви на учебно заведение, тъй като в учебниците му имало позорни клюки за българите. Всичките те са стъкмени за потребностите на пропагандата в Македония и след това са завладяли цяла Югославия.
*****Пред очите им и пред безмълвното им единодушие бе подписано съглашението с Гърция. С него бе определено новото име на Македония, с което на нея бе оставена опцията за бъдещи териториални искания, а Гърция си обезпечи удоволствието да си грее ръцете на един утринен балкански огън.
Ненапразно и в Белград внезапно се освежиха и повърхностно отрониха, че по въпроса за Гоце и за езика и те ще дочакат своя час. Щели да вземат „ отношение ”. С категоричност имат мнение – нали по тяхна причина и насила бе осъществено отродяването на българите от Повардарието. Подхвърли го външният им министър. Сигурно това бе причина да пусна тази заран компютъра.
Мислехме, че пристрастеностите по Македония повече няма да ни терзаят. В друго време всеки ги бе претърпял и се бе с тях рационално разделил. Имаше забрани, имаше неистини, имаше и бездарна лакировка. За мене сякаш всичко завърши, когато остарелият публицист и необратим родолюбец Йордан Вълчев жестоко отряза сътрудника от Скопие П.Ж. Онзи пийна хубава водка и елементарно се изпусна, че желаеме да вземем Македония, а тях да ги създадем българи. Бай Йордан през зъби го успокои: „ Не пердах се, момче, ние вас не ви желаеме. Щом към този момент сте били сърби, за българи не ставате. " Повярвах незабавно. Това беше безжалостната оголена истина. Край Вардара бяха попили от сръбската багра и към този момент можеха всевъзможни да бъдат. Ненапразно съвсем в наши дни една другарка от Кратово горчиво се пошегува: „ Ние до момента единствено негри не сме били ". Вероятно имаше поради разнообразните публични версии и най-много „ античката ”, която тъкмо тогава бе сочно разцъфнала. Но като че ли не й се вярваше, че процесът е завършен. И позна.
Споменавам това, с цел да обясня за какво от дълго време нямам илюзиите, с които дедите ни са гинали за освобождението на тази... територия. А съм ги имал и аз на своя ред. Моето юношество мина измежду книги за националноосвободителните битки. Заплениха ме страниците на Яворов. „ Гоце Делчев ” и „ Хайдушки копнения ” първи ме вкараха в това трагично време. После записките на Христо Силянов, Павел Шатев, Арсени Костенцев... „ Изповедта на един македонски въстаник ” от американеца Алберт Сониксен за първи път я прочетох на площадката на стълбището на плевенското читалище – единствен образец, не разрешаваха да се изнася.* Още помня нейния красноречив, само че и безапелационен слог – като че ли някакъв огнен документ, като че ли истина от последна инстанция. Учителят ми по изобразяване в гимназията, художникът Хр. Бояджиев, ми даде книжката на Анри Пози „ Войната се връща ” – за зверската асимилация на българското население от държавното управление в Белград. Садизмът на посърбяването, разказан в нея, надминаваше преданията за потурчванията по нашите земи.**
А и Димитър Талев, естествено. Първите романи на четирилогията му превзеха скромните наши домове, четяхме ги всички генерации в фамилията.***
Излагам тези детайлности, с цел да е ясно, че не съм някой прясно отдаден в българската драма край Вардара, че изблиците ми са от дълго време овладени, изяснени. Че пътя до истината – предходна и настояща, съм извървял дълго преди да се завихри платеното патриотарство, преди да се монополизира родолюбието и преди обезплоденият възторг да рукне от екрана. Не е предразсъдък да знаеш, че всичко е предрешено, че съдбоносните неточности са изконсумирани и на нашите генерации думата е отнета все така твърдо, както е отнета и на предходниците. Но реализмът също е горест, също е страдалчество.
Трябва да си дадем сметка до каква степен се е стигнало сред нас: даже когато през днешния ден вършим опит да си подадем ръка, да помогнем някак, по... роднински, и от двете страни таим съмнения за непозволена игра, за лукавство и корист с усеща. Не мисля, че пресилвам и че опасенията са несъстоятелни. А сме били дружно в битка за независимост! Как се не помни това – жестока загадка, известна единствено на Балканите.
Повечето хора в моята среда от дълго време не се заблуждаваме с кого граничим. Жал извиква съзнанието, че там са и потомците на най-будни български родове, на просветени и издигнати за времето си градчета и села. Днес те учат и се образоват в една система, която няма нищо общо със знанието – най-малко по история. Отсега се запитвам по какъв начин ще огледа Европа на хора с дипломи и дисертации, които са учили някаква друга история и на които „ знанията ” за античността, а и за личното им родословие не дават отговор на действителната историческа просвета. Това ще е все едно да се учи някаква „ македонска ” Питагорова теорема, някаква вардарска доктрина за относителността, някаква тяхна си, друга таблица за умножение или да се преподава, че Земята е плоска, а Слънцето се върти към нас. Равносилно е и няма гаранция, че още нещо сходно няма да се случи. ****
Народът там, несъмнено, не е отговорен. Държан в крещящо незнание за личната си орис, той изповядва „ опорните точки ”, втълпени му от пропагандната машина. Предишният им министър председател, в този момент дезертьор от правораздаването, чистосърдечно съобщи, че всички тези антибългарски неистини той ги е учил в учебно заведение. Има тежка присъда за обири и корист с власт. Но това бледнее пред кражбите на история, които и той на собствен ред самичък извърши и разпореди.
Авантюрата на настоящето българско ръководство, което без планиране, на крайник подписа контракт за другарство, без авансово да обори и обезсили клеветите в отвъдните медии и в тамошната просветителна система, без да направи невероятно по-нататъшното опетняване на народа си и разграбването на неговите полезности, бе едно изменничество, което никой (независимо от ропота на родолюбиви и почтени среди) до през днешния ден не назова.*****
За своя зла чест във властта се оказаха и орлякът шумни патриотични синигери. Със съучастието си в този нехаен дипломатически акт те подписаха своята утрешна политическа кома. Не се опълчиха и в този момент безсилно вопият по своите кабеларки – заслужено, признаваме го, само че късно. Правителството с скука се отдумва от разпокъсаните цивилен гласове и симулира, че си взема записка. Лесно му е – Народното събрание подло се разсейва.
Ей, братя, през днешния ден, по Илинден не става дума за продължение живота на остарели въжделения и очаквания – става дума за идеала и саможертвата на нашите предци. За тези стотици хиляди български бойци и военачалници, революционери, конспиратори, четници и воеводи – синове на българския народ от историческите му лимити, които поставиха кости и за тая българска земя. Техният ентусиазъм и техният екстаз не се осъществиха, саможертвата им не бе възнаградена, само че останаха като скъпоценно завещание за поколенията, които дойдохме след тях. За всичко, което ще потрябва да създадем в здрачевините на столетията пред нас, това завещание ще ни служи, ще ни окриля, утешава и сплотява. Дори когато всички граници бяха начертани (уж завинаги), това безсмъртно всенародно дело смущаваше съня на гузни съседи и на невъзмутими европейски циници. След печалните за българската идея незаконни гафове от четирийсетте и петдесетте години те се нахвърлиха върху това, което ни оставиха предците – изстраданата наша история. Оплячкосаха я и пробваха да завлечен или да разпилеят съкровището от поучения и добродетели, изстрадани по фронтове, по скали и по орляци.
Сега наред е Гоце Делчев.
Нямаме право да го предадем. Не може даже в мир да губим водачите си. Как да ви убедя, че и мъртви, те не престават да ни водят! Каквото сме създали в този век, създали сме го, като сме ги следвали, даже и откогато са от дълго време в отвъдното. Какво ще бъдат тези велики българи в обкръжението на население, откърмено с антибългаризъм и омотано в антибългарски заклинания и неистини? Можем ли да ги оставим и по-лошото, да ги разполовим? Можем ли да подсигуряваме техния сън при лекомислените пируети на властта, която непроменяемо осъзнава националните дела единствено постфактум и в никакъв случай не ни основава убеденост, че вниква в тях и е годна да ги пази?
Срамният конфликт, който ни готвят, ще бъде съдбоносен за националното схващане. Ако ние не отстоим неговата и своята чест, значи ще сътрудничим на безкрайния възродителен развой, на който са подхвърлени българите там – даже в своите гробове. Прочути първенци на българското племе, най-издигнати сред мъжете на Балканите (Братя Миладинови, Григор Пърличев и пр.), представете си, не са знаели, че са македонци! Сега е редът на Гоце. Един от най-ярките носители на българския генетичен код ще бъде обект на низък пазарлък. Позорно оскърбление, което нашите мъртви няма да ни простят.
Това, което ще ни показват за договаряния, ще се води по отработената тактичност на автокрадците, които са ти отмъкнали автомобила и те изнудват да си го откупиш. Дори да получим отстъпки, ще бъдат толкоз незначителни, че те надали след това ще си спомнят, че са ги създали. А не ми се мисли какво следва в борбата за останалите герои на българската национална гражданска война в Македония!
Ще ни би трябвало мощна, стопроцентова мъдрост, с цел да отстоим своята истина. А в дни като Илинден мъдрост и неотстъпчивост са синоними. Илинден е връх на българската националноосвободителна гражданска война. Героите от 1903-та одобриха своя дял. Изпълниха го. Сега се схваща, че е останал дял и за нас.
–––––––––––––––
*Даде ми я под секрет библиотекарката Мара Багдатова – майка на поета Георги Константинов. Семейството на Георги е от коляното на войводата Аргир Манасиев, тематиката й беше на сърце.
** Бил съм прекомерно неузрял, с цел да я преглътна в цялата й истина – толкоз злокобна беше тя. Едва в наше време осъзнах какъв трогателен епос на мъченичеството е това.
*** Това са същите романи, които в Скопие освен „ преведоха ” на език, чието битие писателят горещо не признаваше, само че и вулгарно „ преработиха ”, помакедончиха самото им наличие. Светът прeз XXI век сe гнуси от сходен книжовен вандализъм. Държавата ни страхливо го преглътна, не отбрани своя измъчен, изкупил горчиво художествената си истина български класик.
****Впрочем антибългарските измислици не се лимитират единствено в Македония. Син на другари в Любляна отхвърляше да върви на учебно заведение, тъй като в учебниците му имало позорни клюки за българите. Всичките те са стъкмени за потребностите на пропагандата в Македония и след това са завладяли цяла Югославия.
*****Пред очите им и пред безмълвното им единодушие бе подписано съглашението с Гърция. С него бе определено новото име на Македония, с което на нея бе оставена опцията за бъдещи териториални искания, а Гърция си обезпечи удоволствието да си грее ръцете на един утринен балкански огън.
Ненапразно и в Белград внезапно се освежиха и повърхностно отрониха, че по въпроса за Гоце и за езика и те ще дочакат своя час. Щели да вземат „ отношение ”. С категоричност имат мнение – нали по тяхна причина и насила бе осъществено отродяването на българите от Повардарието. Подхвърли го външният им министър. Сигурно това бе причина да пусна тази заран компютъра.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ