(Иконата Св. Богородица Троеручица“ от Троянския манастир) Троянска Света Богородица

(Иконата „ Св. Богородица Троеручица “ от Троянския манастир)

Троянска Света Богородица

Тогава в Троянския манастир е имало единствено двама монаси. Те и остарелият аскет от Зелениковец са били едничкото население по тоя дивен завършек на Черни Осъм. Рядко морен пасажер е минавал я ония тъмни времена низ дивата клисура на реката да се трансферира през Амбарица, а още по-рядко ще прекоси някой от върховете на път към Загорието. Пуста и безлюдна е била цялата околнина. Дивите зверове зиме и пойните птици лете са били единствените й жители. И никой не е знаел да се радва на хубостите, които Бог е попилял таман на това място, когато е теглил безкрайната верига на Стара планина.
А приказки за безбройни страхотии се носели надлъж и на простор по двете страни на Балкана. Облече ли в зелено рухо девствената гора, зашетат сред прави и стройни букаци несретници хайдуци, зашетат и се попиляват ту към Черноморието, ту към сръбските земи. Надене ли пък белия си саван, запискат вихрушки, и като прокудени духове пропълзят черни сенки на вълци и на лисици. И един заплашителен писък се понесе от земята до небето. Едно проклинание, което кара и най-безбоязнената душа да тръпне и да се присвива от боязън. Тогава двама калугери се прикътат в килията си, паднат на колене пред мъждеещо кандило и замолят Бога да прошка и за избавление. Но никой от тях не намерения да се върне в света.
В една зимна нощ, преди малко двамата монаси бяха прочели вечерната си молитва, външната врата на оградата се разтресе от мощни удари. Монасите изтръпнаха и се вслушаха. Навън бурята пищеше и развяваше бели платна, като ги закачаше по високите клонове на разлюлените дървета, ту ги настилаше в падините под стволите им. Сприята се разбесува - продума на себе си единът духовник и приклекна до леглото.
Другият пристъпи към кандилото с разтворени шепи. Стори му се, че то се залюля от бурята вън, и прибърза да резервира бледото му пламъче.
На вратата се зачука още по-силно и по-припряно. Двамата монаси се изправиха в този момент един против различен и се загледаха изпитателно. Хиляди мисли минаха през главите им. Не идват ли злосторници? Но незабавно се сетиха за брат Пахомия от Зелениковец. Може би е той, пристигнал в тая страхотна доба да почувствува човешка душа до душата си? Те открехват боязливо вратата на килията, потръпват от студения мирис на бурната нощ, и гласовете им падат като простреляни птици пред нозете им.
- Отче Пахомие, ти ли си?
Вместо отговор, долитна някакъв вопъл, и вратникът се разклати още веднъж. И те доловиха оръфани от бурята думи:
- Братя християни…
Двамата монаси се изгледаха в мрака, без да могат да се видят, загърнаха подрасниците си сходно съновидения се насочиха към стона.
- Кой е? - Гласовете им излизаха непознати от техните уста, без да могат сами да схванат от мраз или от нерешителност бяха те такива.
- Християнин… Брат.
Когато отлостиха вратата, пред тях лежеше отпаднал духовник, паднал върху нещо, което притискаше с вкоченелите си ръце. Монасите не можеха да схванат кой беше тоя чудноват посетител. Те още го смятаха за отца Пахомия. И като го понесоха към килията, състрадателно шепнеха:
- Какво те носи по това време, отче Пахомие, какво те носи?
Чак когато паднаха бледните лъчи на кандилото върху лицето на импортирания, схванаха, че гостът им беше непознат духовник. Щом се съвзе, гостът запита:
- Иконата?
Монасите изтичаха на открито и се стопираха сюрпризирани. От светицата, която бяха оставили в разстройването си вън, се излъчваше невероятна светлина. Те уловиха иконата от две страни и я понесоха като при лития.
Иконата на Божията майка с предвечния Младенец на скута й.
На другия ден откриха и коня, починал там, гдето през днешния ден свършва Орешака. И научиха: непознатият духовник понесъл иконата от Света гора, с цел да я съобщи подарък на Киприяновския манастир в Бесарабия. Когато наближил до Орешака, конят, който до това място вървял в равномерен раван, почнал да се препъва и паднал. На калугера не оставало нищо друго, с изключение на измежду снежната стихия да понесе скъпия товар натам накъдето го насочвала светлината. Той самичък не знаел, че наоколо има манастир.
Цялата зима тримата калугери претърпяха в изключително радостно въодушевление. И в най-тежките дни прекараха в огромна лекост, тъй като всеки момент чувствуваха над себе си покровителствената ръка на Божията Майка. Обединени в синовната си обич към нея, те се чувствуваха като същински братя, подготвени да разделят между тях по равно всички неволи на отшелническия си живот в тази небивала по своята грубост зима.
Но колкото повече почна да се усмихва природата, толкоз по-тръжно почна да става в душите на тримата. Един ден, когато слънцето бе се засмяло през синьото покривало на небето, и планинските дървета обърнаха вейки към него също като детски пръстенца, очакващи богата кърма, пришелецът се дигна мълком и се насочи по изпръхналия път към Троян. Върна се към обед с дорест кон. Другите двама познаха най-хубавия кон в града. Като него нямаше втори еднакъв по красота, по мощ и по пъргавост. На Тодоровден той единствен надпреварваше всички останали коне от околнината.
Пришелецът слушаше похвалите и стягаше седлото на коня. Когато всичко беше готово, той се метна от горната страна му, постави иконата пред себе си и се наведе да целуне братята за довиждане. Сълзи на тъга и наслада изпълваха очите му. Сълзи и сдържани ридания му отвърнаха. Двамата калугери се усетиха внезапно осиротели и като целунаха за финален път обвивката на иконата, отдръпнаха се с оборена глава настрани - да сторят път на коня. После прибързаха към параклисчето и паднаха на колене там, гдето беше стояла Божията Майка.
Колко се молиха те, не можеха да кажат - прибързано хлопане на манастирската врата ги откъсна от молитвения им захлас. Двамата отшелници станаха, изгледаха се учудено и прибързаха да отворят. И каква беше изненадата им, когато видяха монаха с иконата в ръце!
- Отче, какво се е случило? - запитаха в един глас и двамата.
- Конят… - едвам можа да промълви монахът. И с полюляни от неспокойствие и паника крайници, подкрепят от двамата, той внесе иконата в параклиса и я остави на предходното й място.
Засияха лицата на монасите. Устата им, които до в този момент шепнеха, се отключиха и в дребната черквица се понесе тържественият тропар на св. Богородица. Те пяха по този начин, както не бях пели до в този момент.
Коня откриха там, гдето беше паднал и предходният. Дори им се стори, че има същото състояние. Главата му, вместо към Троян, беше ориентирана към манастира. И за тримата иноци стана ясно, че Бог е определил иконата на Неговата Майка да остане в едни от най-красивите глъбини на Стара планина като закрилница на българския народ.
Сега, гдето беше паднал конят, е издигнато оброчище, а дребният в миналото скит се обърна в един от най-величествените български манастири. Вляво от входа на храма, върху висока подложка, е поставена иконата на св. Богородица. Разправят, че на нея постоянно се молел нашият Цар в изключително сложни за народа и страната му мигове. И молбите му в никакъв случай не оставали незачетени от Всевишния.
Да се поклоним и ние пред Богородната Майка, закрилница на българския народ.

Из сборника с разкази „ Майка Богородица ” на Стилиян Чилингиров, 1942 година, Синодално издателство
* Портретна фотография на Стилиян Чилингиров, 13.07.1937 година, ДА „ Архиви “, bg.wikipedia.org
* Иконата „ Св. Богородица Троеручица “ от Троянския манастир, troyanmonastery.com