Симеон Василев: Журналистите за достоверното обяснение на света
Хвалена и обругавана, изменяща се във времето, само че постоянно с голяма роля в живота на обществото или публицистиката като нервната система на света. " Дописки от хаоса на времето " проучва тази нелека специалност с задача, чийто създател е Симеон Василев. Авторът на книгата познаваме като политически коментатор, някогашен програмен шеф на Канал 1 по Българска национална телевизия, учител във Факултета по публицистика и всеобщи връзки на СУ " Св. Климент Охридски ", някогашен сътрудник на Българска национална телевизия в Бон и Берлин. Професионалната му биография включва още документални филми и книги, отдадени на медиите.
За връхлитащата ни събитийност, за публицистите - тези бойци, които постоянно са на първа линия, за школата, оставена от знакови имена в този нелек труд и задачата да го упражняват, Симеон Василев приказва пред Lira.bg. Поводът е неговата новата му книга " Дописки от хаоса на времето ".
-Господин Василев, в " Дописки от хаоса на времето " акцентирате на кореспондентската публицистика. Важна ли е още ролята на кореспондента при съществуването на толкоз персонални разкази, фотоси и даже клипове в обществените мрежи?
-Живеем в свят, който коренно трансформира " ежедневната история " - публицистиката, и професионалната роля на журналиста. Времената на Ърнест Хемингуей и Симеон Радев ни наподобяват окончателно отминали, някак смачкани от дигитализацията и глобализацията. Те двамата са необикновен тип репортери - единият тръгнал от публицистиката, с цел да стигне до литературата и нейният връх - Нобеловата премия за литература. А другият - от публицистиката към дипломацията и историята. Техният темп е времето, в което сме живели и в което живеем. Точно това не може да се промени, без значение, че пред очите ни се ражда нов тип сътрудник, чиято пъпна шнур е обществената мрежа. Да го назовем гражданинът-кореспондент. Има обаче едно огромно " само че ".
В обществената мрежа животът е различен и доста подвеждащ. Това е анонимният булеварден живот, който не може да роди нито Хемингуей, нито Радев. За публицистиката не е належащо единствено да имаш персонално мнение и информация. Нужни са доста темперамент, гений и просвета за коментар и разбор на тази информация. Ние не можем без обществените мрежи, само че те са единствено теренът и тезгяха за стоката информация. Без публицистиката тя е единствено съмнителна, непроверена стока от битпазара. Случаят с епидемията Covid-19 образно ни го потвърди. Затова ролята на кореспондента е значима и ще продължава да бъде значима, без значение дали той се намира в Бергамо или Банско. Личният роман на Хемингуей стана разказ за времето. Дописките на Симеон Радев станаха история на времето. Това е огромният смисъл на журналиста и писателя. Особено в моменти, в които би трябвало да сме наясно " за кого бие камбаната ".
Времето постоянно намира своя Хемингуей или Радев, само че надали би трябвало да го търсим в обществените мрежи.
" Каторжници на историята " - публицистите, са незаменими за достоверното пояснение на света, на процесите в него. Те са сред сянката на предишното, мъглата на сегашното и миража на бъдещето. И в това е отговорът на въпроса дали кореспондентите са или ще станат непотребни като преводачи и медиатори сред обществата и културите.
За връхлитащата ни събитийност, за публицистите - тези бойци, които постоянно са на първа линия, за школата, оставена от знакови имена в този нелек труд и задачата да го упражняват, Симеон Василев приказва пред Lira.bg. Поводът е неговата новата му книга " Дописки от хаоса на времето ".
-Господин Василев, в " Дописки от хаоса на времето " акцентирате на кореспондентската публицистика. Важна ли е още ролята на кореспондента при съществуването на толкоз персонални разкази, фотоси и даже клипове в обществените мрежи?
-Живеем в свят, който коренно трансформира " ежедневната история " - публицистиката, и професионалната роля на журналиста. Времената на Ърнест Хемингуей и Симеон Радев ни наподобяват окончателно отминали, някак смачкани от дигитализацията и глобализацията. Те двамата са необикновен тип репортери - единият тръгнал от публицистиката, с цел да стигне до литературата и нейният връх - Нобеловата премия за литература. А другият - от публицистиката към дипломацията и историята. Техният темп е времето, в което сме живели и в което живеем. Точно това не може да се промени, без значение, че пред очите ни се ражда нов тип сътрудник, чиято пъпна шнур е обществената мрежа. Да го назовем гражданинът-кореспондент. Има обаче едно огромно " само че ".
В обществената мрежа животът е различен и доста подвеждащ. Това е анонимният булеварден живот, който не може да роди нито Хемингуей, нито Радев. За публицистиката не е належащо единствено да имаш персонално мнение и информация. Нужни са доста темперамент, гений и просвета за коментар и разбор на тази информация. Ние не можем без обществените мрежи, само че те са единствено теренът и тезгяха за стоката информация. Без публицистиката тя е единствено съмнителна, непроверена стока от битпазара. Случаят с епидемията Covid-19 образно ни го потвърди. Затова ролята на кореспондента е значима и ще продължава да бъде значима, без значение дали той се намира в Бергамо или Банско. Личният роман на Хемингуей стана разказ за времето. Дописките на Симеон Радев станаха история на времето. Това е огромният смисъл на журналиста и писателя. Особено в моменти, в които би трябвало да сме наясно " за кого бие камбаната ".
Времето постоянно намира своя Хемингуей или Радев, само че надали би трябвало да го търсим в обществените мрежи.
" Каторжници на историята " - публицистите, са незаменими за достоверното пояснение на света, на процесите в него. Те са сред сянката на предишното, мъглата на сегашното и миража на бъдещето. И в това е отговорът на въпроса дали кореспондентите са или ще станат непотребни като преводачи и медиатори сред обществата и културите.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ