Сцената е адреналин и истина
" Хората се пробват да бъдат индивиди, до момента в който светът ги кара да бъдат наличие "
" Без труд геният се изпарява, без шанс не те виждат, само че без възприятие за комизъм и двете нямат късмет "
ЛИЗА ШОПОВА приключва актьорско майсторство за трагичен спектакъл в НАТФИЗ " Кр. Сарафов " през 1993 година в класа на проф. Крикор Азарян, с асистенти Тодор Колев и Елена Баева. Професионалният й път стартира в Драматичния спектакъл " Николай Масалитинов " в Пловдив и Младежкия спектакъл " Николай Бинев " в София. Между 2010 и 2020 година Шопова се занимава с дублаж, където също оставя отпечатък. Успоредно с актьорската си кариера, тя се утвърждава и като режисьор и създател на голям брой театрални пиеси. Най-новата й режисура е " Фейк " в Театър " Българска войска ". За приноса си към актуалната драматургия и постановка Лиза Шопова е отличена с премията " Алеко Константинов " за " Трима мъже и една Маргарита " през 2019 година, както и с премия за постановка от фестивала " Нова българска драма " в Шумен през 2021 година за същата режисура. През 2025 година спектакълът й " Шишарки " получава премия за най-хубаво зрелище. Шопова става част от трупата на Театър " Българска войска " през 2024 година Днес публиката може да я гледа в функциите на Лелята в " Солунските атентатори ", Минди в " Пет дами в идентични рокли " и други През 2022 година слага спектакъла " Стъпка по стъпка " от Питър Куилтър, в който е режисьор и създател на театралната акомодация.
- Госпожо Шопова, какво Ви предизвика да напишете постановката " Фейк "? Има ли съответна причина или преживелица?
- Провокацията пристигна от осъзнаването, че живеем в свят на симулации. Че непрестанно " редактираме " себе си - в обществените мрежи, в връзките, даже в мислите си. Започнах да се запитвам: по кое време лъжата се трансформира в табиет и за какво й се връзваме. И къде свършва действителното, и къде стартира позата? Не е съответна преживелица, а по-скоро настойчив звук. Провокира ме светът, в който всички са " неповторими ", а наподобяват еднообразно. Отваряш обществените мрежи и виждаш една и съща усмивка, една и съща поза, единствено че с друг декор - един път е Миконос (остров в Гърция), различен път... Изберете си къде ви се желае да бъдете, а пък не сте... значи там. Така се роди " Фейк " - от чисто човешката потребност да схвана нуждата ни да сме харесвани, без самите ние да се харесваме. Дали в действителност действителният ни облик е толкоз нелицеприятен, че желаеме да се унифицираме с всички в щастието и хубостта си и с лека ръка да захвърлим идентичността и уникалността си.
Сцени от спектакъла " Фейк "
- Какви са посланията на пиесата, в която участвате и режисирате?
- Пиесата изследва границата сред действителното и измисленото, сред индивида и неговата проекция. Тя не морализира, а по-скоро с възприятие за комизъм дава и друга позиция, а тя е, че зад всичките тези облици, които следваме, има действителни хора, които също не са съвършени. Посланието, в случай че има такова, е да си позволим да бъдем същински - с всички недостатъци, тъй като единствено по този начин има смисъл да живеем и да поддържаме връзка. Не съм си поставяла задача да давам уроци. По-скоро запитвам: " Колко фалшив можем да понесем, преди да забравим кои сме? " Пиесата е опит да се ориентираме в тази непрекъсната игра на облици - сред това, което сме, и това, което пускаме онлайн. И, несъмнено, с усмивка, тъй като другояче ще е доста тъжно. И най-много - не вярвайте на хора, които нямат нито една неприятна фотография и са постоянно усмихнати, малко е злокобно.
- Над какво или защо би трябвало да се замисли фенът, гледайки представлението?
- Може би над въпроса: кое у мен е същинско и кое е артикул на непознати упования? Не целя да давам отговори и да осъждам, по-важно ми е да основа пространство, в което фенът да се огледа. Ако излезе от театъра и си каже: " И аз май съм малко фалшив ", значи сме си свършили работата. Не желая хората да се усещат отговорни. Такова е времето. Но дано да сме по-свободни, да сме несъвършени и дано да не ни тормози, че не сме непрекъснато щастливи, за това си има диагноза.
- Доколкото разбирам, това в действителност е смешно зрелище. Но, както казвате - всяка комедия носи в себе си и драма. Кое тук е трагичното? Конфликтното?
- Комичното нормално е единствено повърхността. Драмата идва от конфликта сред " достоверността " - доста постоянно употребена в последно време дума, и потребността да се харесваме. Във " Фейк " драмата е, че никой не желае да е себе си, а ти действително си себе си, единствено стой интернета и ще видиш, че си там, просто си нямал време да се откриеш и да се опознаеш и харесаш. Конфликтността идва, когато опитът да изглеждаме съвършени приключва пагубно.
- Има ли заплаха интернет, към този момент даже изкуственият разсъдък, да измести или размени по някакъв метод актьорите, режисьорите, драматурзите? Заплаха ли е той за театъра?
- Технологиите могат да трансформират метода, по който сътворяваме изкуството, само че нямам доверие, че могат да изместят човешкото наличие. Слава богу, театърът е жив контакт - сила, която се случва сред хората в еднакъв миг. Изкуственият разсъдък може да имитира, само че не и да живее многопластово тук и в този момент. В този смисъл - не го одобрявам като опасност.
- А по какъв начин виждате бъдещето за изкуството?
- Мисля, че колкото по-дигитален става светът, толкоз по-силна ще става потребността ни от живо наличие, от общественост, от човешки глас, от жив контакт - от това да се смеем или плачем дружно. Колкото повече виртуалност има към нас, толкоз повече ще ни липсва същинското, и имам вяра, че ще се завърнем към него в някакъв стадий.
- Българската аудитория какви драматургични текстове, пресътворени на сцената, желае да гледа? За какво е жаден българският сценичен фен?
- Зрителят желае да види себе си - от време на време хиперболизиран, само че жив. Мисля, че има апетит за смисъл, за образован комизъм и за човечност. /> - Какви други тематики Ви вълнуват като създател, режисьор и драматург?
- Интересува ме методът, по който хората се оправят със самотата, с потребността от връзка, с вътрешните си несъгласия. Теми като еднаквост, виновност, непосредственост - те непрекъснато се пречупват през разнообразни сюжети, само че в основата им е едно и също търсене: по какъв начин да бъдем цели в един раздробен свят. Вълнувам се от това по какъв начин хората се пробват да бъдат индивиди, до момента в който светът ги кара да бъдат наличие.
- Кое Ви носи по-голяма задоволеност - писането, режисирането, изявата на сцената или зад микрофона, дублирайки филми или сериали?
- Всяка от тези форми ми дава друг тип независимост. Писането е самотност и тишина. Режисурата е другарство, сила, шерване. А сцената е адреналин и истина. Вече не се занимавам с дублаж, само че той ме научи на доста рефлективност и е част от пътя ми. Всеки развой има своето безумство, само че в случай че би трябвало да избера - сцената. Там нищо не можеш да " редактираш ".
- Произхождате от артистично семейство, до каква степен генетично геният се предава и зарежда през поколенията?
- Не знам. Може би е заразително, а и когато растеш в такава среда, придобиваш чувството, че изкуството е нещо естествено.
- Семейството повлиява ли Ви на избора да се занимавате с изкуство?
- Не бих споделила, най-малко не и целеустремено, само че мисля, че най-хубавото завещание, което ми даде, е свободата да се продънвам самоуверено и красиво.
- Според Вас какво е съотношението сред гений, труд и шанс, да вземем за пример?
- Талантът е единствено началото, трудът е пътят, а шансът е въпрос на позиция. Или другояче казано: без труд геният се изпарява, без шанс не те виждат, само че без възприятие за комизъм и двете нямат късмет.
" Без труд геният се изпарява, без шанс не те виждат, само че без възприятие за комизъм и двете нямат късмет "
ЛИЗА ШОПОВА приключва актьорско майсторство за трагичен спектакъл в НАТФИЗ " Кр. Сарафов " през 1993 година в класа на проф. Крикор Азарян, с асистенти Тодор Колев и Елена Баева. Професионалният й път стартира в Драматичния спектакъл " Николай Масалитинов " в Пловдив и Младежкия спектакъл " Николай Бинев " в София. Между 2010 и 2020 година Шопова се занимава с дублаж, където също оставя отпечатък. Успоредно с актьорската си кариера, тя се утвърждава и като режисьор и създател на голям брой театрални пиеси. Най-новата й режисура е " Фейк " в Театър " Българска войска ". За приноса си към актуалната драматургия и постановка Лиза Шопова е отличена с премията " Алеко Константинов " за " Трима мъже и една Маргарита " през 2019 година, както и с премия за постановка от фестивала " Нова българска драма " в Шумен през 2021 година за същата режисура. През 2025 година спектакълът й " Шишарки " получава премия за най-хубаво зрелище. Шопова става част от трупата на Театър " Българска войска " през 2024 година Днес публиката може да я гледа в функциите на Лелята в " Солунските атентатори ", Минди в " Пет дами в идентични рокли " и други През 2022 година слага спектакъла " Стъпка по стъпка " от Питър Куилтър, в който е режисьор и създател на театралната акомодация.
- Госпожо Шопова, какво Ви предизвика да напишете постановката " Фейк "? Има ли съответна причина или преживелица?
- Провокацията пристигна от осъзнаването, че живеем в свят на симулации. Че непрестанно " редактираме " себе си - в обществените мрежи, в връзките, даже в мислите си. Започнах да се запитвам: по кое време лъжата се трансформира в табиет и за какво й се връзваме. И къде свършва действителното, и къде стартира позата? Не е съответна преживелица, а по-скоро настойчив звук. Провокира ме светът, в който всички са " неповторими ", а наподобяват еднообразно. Отваряш обществените мрежи и виждаш една и съща усмивка, една и съща поза, единствено че с друг декор - един път е Миконос (остров в Гърция), различен път... Изберете си къде ви се желае да бъдете, а пък не сте... значи там. Така се роди " Фейк " - от чисто човешката потребност да схвана нуждата ни да сме харесвани, без самите ние да се харесваме. Дали в действителност действителният ни облик е толкоз нелицеприятен, че желаеме да се унифицираме с всички в щастието и хубостта си и с лека ръка да захвърлим идентичността и уникалността си.
Сцени от спектакъла " Фейк "
- Какви са посланията на пиесата, в която участвате и режисирате?
- Пиесата изследва границата сред действителното и измисленото, сред индивида и неговата проекция. Тя не морализира, а по-скоро с възприятие за комизъм дава и друга позиция, а тя е, че зад всичките тези облици, които следваме, има действителни хора, които също не са съвършени. Посланието, в случай че има такова, е да си позволим да бъдем същински - с всички недостатъци, тъй като единствено по този начин има смисъл да живеем и да поддържаме връзка. Не съм си поставяла задача да давам уроци. По-скоро запитвам: " Колко фалшив можем да понесем, преди да забравим кои сме? " Пиесата е опит да се ориентираме в тази непрекъсната игра на облици - сред това, което сме, и това, което пускаме онлайн. И, несъмнено, с усмивка, тъй като другояче ще е доста тъжно. И най-много - не вярвайте на хора, които нямат нито една неприятна фотография и са постоянно усмихнати, малко е злокобно.
- Над какво или защо би трябвало да се замисли фенът, гледайки представлението?
- Може би над въпроса: кое у мен е същинско и кое е артикул на непознати упования? Не целя да давам отговори и да осъждам, по-важно ми е да основа пространство, в което фенът да се огледа. Ако излезе от театъра и си каже: " И аз май съм малко фалшив ", значи сме си свършили работата. Не желая хората да се усещат отговорни. Такова е времето. Но дано да сме по-свободни, да сме несъвършени и дано да не ни тормози, че не сме непрекъснато щастливи, за това си има диагноза.
- Доколкото разбирам, това в действителност е смешно зрелище. Но, както казвате - всяка комедия носи в себе си и драма. Кое тук е трагичното? Конфликтното?
- Комичното нормално е единствено повърхността. Драмата идва от конфликта сред " достоверността " - доста постоянно употребена в последно време дума, и потребността да се харесваме. Във " Фейк " драмата е, че никой не желае да е себе си, а ти действително си себе си, единствено стой интернета и ще видиш, че си там, просто си нямал време да се откриеш и да се опознаеш и харесаш. Конфликтността идва, когато опитът да изглеждаме съвършени приключва пагубно.
- Има ли заплаха интернет, към този момент даже изкуственият разсъдък, да измести или размени по някакъв метод актьорите, режисьорите, драматурзите? Заплаха ли е той за театъра?
- Технологиите могат да трансформират метода, по който сътворяваме изкуството, само че нямам доверие, че могат да изместят човешкото наличие. Слава богу, театърът е жив контакт - сила, която се случва сред хората в еднакъв миг. Изкуственият разсъдък може да имитира, само че не и да живее многопластово тук и в този момент. В този смисъл - не го одобрявам като опасност.
- А по какъв начин виждате бъдещето за изкуството?
- Мисля, че колкото по-дигитален става светът, толкоз по-силна ще става потребността ни от живо наличие, от общественост, от човешки глас, от жив контакт - от това да се смеем или плачем дружно. Колкото повече виртуалност има към нас, толкоз повече ще ни липсва същинското, и имам вяра, че ще се завърнем към него в някакъв стадий.
- Българската аудитория какви драматургични текстове, пресътворени на сцената, желае да гледа? За какво е жаден българският сценичен фен?
- Зрителят желае да види себе си - от време на време хиперболизиран, само че жив. Мисля, че има апетит за смисъл, за образован комизъм и за човечност. /> - Какви други тематики Ви вълнуват като създател, режисьор и драматург?
- Интересува ме методът, по който хората се оправят със самотата, с потребността от връзка, с вътрешните си несъгласия. Теми като еднаквост, виновност, непосредственост - те непрекъснато се пречупват през разнообразни сюжети, само че в основата им е едно и също търсене: по какъв начин да бъдем цели в един раздробен свят. Вълнувам се от това по какъв начин хората се пробват да бъдат индивиди, до момента в който светът ги кара да бъдат наличие.
- Кое Ви носи по-голяма задоволеност - писането, режисирането, изявата на сцената или зад микрофона, дублирайки филми или сериали?
- Всяка от тези форми ми дава друг тип независимост. Писането е самотност и тишина. Режисурата е другарство, сила, шерване. А сцената е адреналин и истина. Вече не се занимавам с дублаж, само че той ме научи на доста рефлективност и е част от пътя ми. Всеки развой има своето безумство, само че в случай че би трябвало да избера - сцената. Там нищо не можеш да " редактираш ".
- Произхождате от артистично семейство, до каква степен генетично геният се предава и зарежда през поколенията?
- Не знам. Може би е заразително, а и когато растеш в такава среда, придобиваш чувството, че изкуството е нещо естествено.
- Семейството повлиява ли Ви на избора да се занимавате с изкуство?
- Не бих споделила, най-малко не и целеустремено, само че мисля, че най-хубавото завещание, което ми даде, е свободата да се продънвам самоуверено и красиво.
- Според Вас какво е съотношението сред гений, труд и шанс, да вземем за пример?
- Талантът е единствено началото, трудът е пътят, а шансът е въпрос на позиция. Или другояче казано: без труд геният се изпарява, без шанс не те виждат, само че без възприятие за комизъм и двете нямат късмет.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ