Истинска история за липсата на линейки, страхотен млад лекар и благодарността в очите и сърцето
Хей, хора. Как сте? Носите ли новите си облекла, казвате ли на хората до вас че ги обичате, обръщате ли внимание на децата си, на жълтите листа по дърветата, на себе си? Не подминавайте дребните неща. Защото идва един миг, в който внезапно разбираме и че сме смъртни, и че сме слаби, и че сме някак безсилни пред Вселената и нейните замисли. И тогава единствено човещината може да ни избави. Или да ни омиротвори.
Защо пиша сходни нелепости ли? Днес майка ми направи рецесия. Вдигнала кръвно. От купищата медикаменти направила рецесия - стомашна, гастритна. И почнала да повръща. Тя е слаба жена. Е двучасовото повръщане я изтощило дотолкоз, че паднала на земята. И ни напред, ни обратно. А кръвното е високо. Успя да ми се обади по телефона. Излязох от работа, отидох до жилището й и тъгите започнаха. Дадох хапче за повръщане, пробвах се да дам за кръвно - повърна всичко. Втори опит - отново несполучлив. Не мога нито да я облека, нито да я подвигна, нито да я кача в такси и да я заведа в болничното заведение.
Логично звъня на 112. Оттам ми обясниха, че кръвното в действителност не било толкоз високо, имало доста незабавни случаи, да се опитам да се оправя сама.
Опитах. Неуспешно. След един час опити и продължаващо повръщане от нейна страна, направих втори опит да звънна на Бърза помощ. Разговорът се повтори. Отново ми обясниха, че е прекомерно постепенно и съвсем невъможно да ми изпратят екип.
Продължих да пробва сама. Прочетох в нета няколко публикации, в които се предлага да натискам избрани точки на тялото, с цел да опитам да понижа кръвното налягане. Натисках. Пред мен тя стоеше като купчина кокали с дънки и блуза. А аз съм безсилна. И очевидно безгласна, щом никой не ме отрази като човек, който се нуждае от помощ.
И тогава се ядосах. Отново позвъних на Бърза помощ. Три часа след първия ми опит. Този път, до момента в който дамата се опитваше да ме убеди, че би трябвало да се оправя сама, тъй като има доста произшествия, деца, които чакат, аз вметнах в диалога, че като публицист непрекъснато пиша за хора, оставени да умрат, тъй като не са дочакали колата за спешна помощ. И тогава се надигна същинска вълна от яростно отношение. Жената насреща се разкрещя, че в техния център " публицистите не са на респект ", тъй като не ги показват в добра светлина. Каза да не я тревожа и да не я прилепям. Аз не я плашех. Не, плашех я. Защото в този момент имах единствено това. Една жена на леглото, която изчезваше. И моят финален коз да привлека вниманието. Майка ми е на 71 и това мигновено отхвърляше диспечерката да запише адреса ми. Но в този момент, откакто загатнах тази думичка " публицист ", откакто ми викам 10 минути, тя въпреки всичко записа адреса. Каза ми, че ще очаквам. Ами ще очаквам. Аз така и така друго не можех да направя.
Чаках час и половина. И взех решение, че в действителност колата за спешна помощ няма да пристигна за 71-годишната ми майка. И бях подготвена на обезверен ход. Обадих се за такси. Казах й, ставай, ще те повличам до улицата. Все ще е по-добре от това да седим тук и най-после да умреш от нищоправене.
И тогава, до момента в който чаках да ми намерят такси, тъй като дистанцията не беше огромно и очевидно никоя кола не искаше да поеме курса, пристигна колата за спешна помощ. Никога не съм се радвала по този начин на някой, както в този миг се зарадвах на младия лекар, който пристигна. А той беше като че ли от друго измерение. Мил, деликатен, обясняващ, спокоен. Не бързаше. Седна земята до леглото, заприказва умерено, докосваше я някак успокояващо. Невероятен. Все едно Господ го беше изпратил, не дамата от 112.
Нямам думи, с които да благодаря. За него. Две инжекции и тя към този момент не дишаше тежко. Половин час по-късно въпреки всичко съумях да извикам и такси. След леко съкровен диалог с диспечерката, в който й обясних, че става въпрос за болен човек и късото разстояние не е проблем, ще платя повече.
Но най-хубавото от всичко, хора, беше, че в тези 5-6 часа другари ми писаха, звъняха, поддържаха. Една другарка предложи да вземе сина ми от учебно заведение, колежката ми пое дежурството в офиса, а друга ми звъня да ми каже, че даже и през нощта мога да звънна, в случай че ми би трябвало помощ.
Надявах се да не ми се постанова още веднъж. Да звъня на 112.
Знам, че няма коли. Знам, че няма лекари. Но най-лошото е, че нямаме човещинка в сърцата си. Нямаме онази искрица божествена, която да ни кара да бъдем положителни. Лекарят, който въпреки всичко пристигна, надали получава повече пари от останалите. Не беше нито със скъпи обувки, нито със безценен часовник... Но беше Човек. Голям човек. За него фактът, че пациентката му бе 71-годишна жена не означаваше, че е " бита карта " и не заслужава внимание. Можеше да пристигна, да й хакне две игли и да си тръгне, бързащ за идващия случай. Но не. Той беше благ, беше деликатен. Ето това ни липсва. Да вършим работата си с обич. Заплатата не ни прави хора. Не. Важна е, само че не тя ни дава това, за което сме пристигнали тук на Земята.
Това е, хора. Носете си новите облекла. И обръщайте внимание на дребните неща. Защото животът е гадно куче. И ни захапва до гибел, когато минимум очакване. Но в случай че до нас има хора, всичко е по-лесно. Дори най-лошото.
Защо пиша сходни нелепости ли? Днес майка ми направи рецесия. Вдигнала кръвно. От купищата медикаменти направила рецесия - стомашна, гастритна. И почнала да повръща. Тя е слаба жена. Е двучасовото повръщане я изтощило дотолкоз, че паднала на земята. И ни напред, ни обратно. А кръвното е високо. Успя да ми се обади по телефона. Излязох от работа, отидох до жилището й и тъгите започнаха. Дадох хапче за повръщане, пробвах се да дам за кръвно - повърна всичко. Втори опит - отново несполучлив. Не мога нито да я облека, нито да я подвигна, нито да я кача в такси и да я заведа в болничното заведение.
Логично звъня на 112. Оттам ми обясниха, че кръвното в действителност не било толкоз високо, имало доста незабавни случаи, да се опитам да се оправя сама.
Опитах. Неуспешно. След един час опити и продължаващо повръщане от нейна страна, направих втори опит да звънна на Бърза помощ. Разговорът се повтори. Отново ми обясниха, че е прекомерно постепенно и съвсем невъможно да ми изпратят екип.
Продължих да пробва сама. Прочетох в нета няколко публикации, в които се предлага да натискам избрани точки на тялото, с цел да опитам да понижа кръвното налягане. Натисках. Пред мен тя стоеше като купчина кокали с дънки и блуза. А аз съм безсилна. И очевидно безгласна, щом никой не ме отрази като човек, който се нуждае от помощ.
И тогава се ядосах. Отново позвъних на Бърза помощ. Три часа след първия ми опит. Този път, до момента в който дамата се опитваше да ме убеди, че би трябвало да се оправя сама, тъй като има доста произшествия, деца, които чакат, аз вметнах в диалога, че като публицист непрекъснато пиша за хора, оставени да умрат, тъй като не са дочакали колата за спешна помощ. И тогава се надигна същинска вълна от яростно отношение. Жената насреща се разкрещя, че в техния център " публицистите не са на респект ", тъй като не ги показват в добра светлина. Каза да не я тревожа и да не я прилепям. Аз не я плашех. Не, плашех я. Защото в този момент имах единствено това. Една жена на леглото, която изчезваше. И моят финален коз да привлека вниманието. Майка ми е на 71 и това мигновено отхвърляше диспечерката да запише адреса ми. Но в този момент, откакто загатнах тази думичка " публицист ", откакто ми викам 10 минути, тя въпреки всичко записа адреса. Каза ми, че ще очаквам. Ами ще очаквам. Аз така и така друго не можех да направя.
Чаках час и половина. И взех решение, че в действителност колата за спешна помощ няма да пристигна за 71-годишната ми майка. И бях подготвена на обезверен ход. Обадих се за такси. Казах й, ставай, ще те повличам до улицата. Все ще е по-добре от това да седим тук и най-после да умреш от нищоправене.
И тогава, до момента в който чаках да ми намерят такси, тъй като дистанцията не беше огромно и очевидно никоя кола не искаше да поеме курса, пристигна колата за спешна помощ. Никога не съм се радвала по този начин на някой, както в този миг се зарадвах на младия лекар, който пристигна. А той беше като че ли от друго измерение. Мил, деликатен, обясняващ, спокоен. Не бързаше. Седна земята до леглото, заприказва умерено, докосваше я някак успокояващо. Невероятен. Все едно Господ го беше изпратил, не дамата от 112.
Нямам думи, с които да благодаря. За него. Две инжекции и тя към този момент не дишаше тежко. Половин час по-късно въпреки всичко съумях да извикам и такси. След леко съкровен диалог с диспечерката, в който й обясних, че става въпрос за болен човек и късото разстояние не е проблем, ще платя повече.
Но най-хубавото от всичко, хора, беше, че в тези 5-6 часа другари ми писаха, звъняха, поддържаха. Една другарка предложи да вземе сина ми от учебно заведение, колежката ми пое дежурството в офиса, а друга ми звъня да ми каже, че даже и през нощта мога да звънна, в случай че ми би трябвало помощ.
Надявах се да не ми се постанова още веднъж. Да звъня на 112.
Знам, че няма коли. Знам, че няма лекари. Но най-лошото е, че нямаме човещинка в сърцата си. Нямаме онази искрица божествена, която да ни кара да бъдем положителни. Лекарят, който въпреки всичко пристигна, надали получава повече пари от останалите. Не беше нито със скъпи обувки, нито със безценен часовник... Но беше Човек. Голям човек. За него фактът, че пациентката му бе 71-годишна жена не означаваше, че е " бита карта " и не заслужава внимание. Можеше да пристигна, да й хакне две игли и да си тръгне, бързащ за идващия случай. Но не. Той беше благ, беше деликатен. Ето това ни липсва. Да вършим работата си с обич. Заплатата не ни прави хора. Не. Важна е, само че не тя ни дава това, за което сме пристигнали тук на Земята.
Това е, хора. Носете си новите облекла. И обръщайте внимание на дребните неща. Защото животът е гадно куче. И ни захапва до гибел, когато минимум очакване. Но в случай че до нас има хора, всичко е по-лесно. Дори най-лошото.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ