Какво причинява гласовете в главите ни?
Говорите ли си сами от време на време? Но не на глас.Говорим за гласовете в главите си, които постоянно се пробват да ни дават някакви положителни или неприятни препоръки. Понякога даже организираме цели диалози със себе си мислено. Освен това, чуваме този шепнещ глас и до момента в който четем – сякаш мозъкът ни споделя думите, само че единствено ние можем да ги чуем. Какво основава гласовете в главите ни и какво е смисъла им? Нека разберем дружно.
Ние може да не сме дали име на човечето, което приказва в главите ни, само че учените в действителност са дали наименование на гласовете, които чуваме. Наричат се „ вътрешна тирада “ и са предмет на проучване от учените в продължение на епохи. Психолозите са привлечени от нея, откогато съществува науката логика на психиката.
През 1930 година съветският академик Лев Виготски предлага концепцията, че вътрешната тирада е резултат от интернализация на външната тирада. Или да го кажем по-просто – Виготски счита, че вътрешните гласове са същия развой като външната тирада, само че единствено досега, в който звукът излезе от устите ни. Възможно е да има известна доза истина в тази доктрина. През 90-те години невролози употребяват специфични техники за проучване и откриват, че една част от мозъка, наречена зона на Брока, която е виновна за нашите моторно — двигателни умения, свързани с речта, е била дейна по време на вътрешната тирада толкоз, колкото и когато приказваме на глас. Това значи, че мускулите и органите, които се движат до момента в който приказваме, като ларинкса да вземем за пример, са дейни и когато приказваме единствено в главите си, макар че наподобява няма причина да го вършат.
Всичко това значи, че системите в мозъка ни, поддържащи, както външната, по този начин и вътрешната ни тирада, са мощно свързани между тях и даже е допустимо да са едни и същи. Има причина двете системи да са толкоз близки една до друга – тъй като вътрешната ни тирада е нещо като предугаждане на това, което желаеме да кажем на глас.
Изследователят Марк Скот от департамента по филология в Университета на Британска Колумбия прави изследване по отношение на мозъчния сигнал, прочут като „ corollary discharge ”. Сигналът е копие на моторно — двигателния сигнал, който е изпратен до мозъка, с цел да му подскаже, че се каним да се движим, с цел да може той да реагира съответно и в сходство с това, което ще създадем в идващия миг. Целта на този сигнал е да раздели сензорните ни прекарвания, идващи отвън тялото ни и тези, които сами произвеждаме. Това разрешава на мозъка ни да планува придвижванията ни, преди даже да сме ги направили. Това е повода, заради която не можем да се гъделичкаме сами да вземем за пример. Защото още преди да стартираме да го вършим, сигналът към този момент е изпратен до мозъка ни, с цел да може той изцяло да пренебрегва чувството от гъделичкането.
Тази система най-често ни разрешава да създадем разлика сред външните закани и това, което си предизвикваме сами на себе си. Веднъж приел този сигнал, мозъкът към този момент знае, че това, което сами си предизвикваме, не съставлява опасност за нас. Мозъкът ни употребява сигнала по доста забавен метод и до момента в който приказваме. Ако той не съществуваше, по време на диалог гласът ни би бил отвратително висок. Тъй като ушите ни са толкоз покрай източника на звука, личният ни глас би ни се коствал толкоз мощен, че би заглушил всеки останал тон към нас. Докато приказваме, сигналът се употребява, с цел да може мозъкът ни да планува това, което ще създадем и да понижи звука, приближаващ от устите ни. Това значи, че личният ни глас ни се коства много по-слаб, в сравнение с непознатите. Но за какво имаме гласове в главите си?
Мозъкът ни умее да възнамерява изреченията в мозъка ни, още преди да ги изречем на глас. Освен това, той е извънредно добър в повтарянето на звуци, които в миналото сме чули. Когато мислим за тези звуци от предишното, можем фактически да ги чуем. Така че, когато мозъкът ни възнамерява изречението, той го повтаря в главите ни – това, което назоваваме интуиция. Благодарение на сигнала, за който говорихме доскоро, мозъкът ни знае кое изречение би трябвало да изречем на глас и кое е предопределено единствено за нас и затова би трябвало да е повторено само в нашите глави. Мозъкът ни употребява интензивно вътрешната тирада, до момента в който четем, тъй като му разрешава да разбере изписаните думи доста по-лесно, както и да ги запомни.
Учените считат, че хората, страдащи от дислексия, изпитват по-голяма компликация в четенето и разбирането на думите, защото те нямат вътрешна тирада. Изглежда мъчно за поверие, само че множеството хора, страдащи от дислексия, не схващат концепцията за гласове в главите им. Вместо това, те пресъздават и схващат всичко по-добре от изображения, в сравнение с четейки изписани думи.
За множеството хора вътрешната тирада е автоматизиран развой и я чуваме всяка минута от деня ни, тя координира живота ни, възнамерява и планува това, което имаме желание да кажем и ни разрешава да разбираме това, което четем. Хората, страдащи от дислексия, постоянно движат устните си, до момента в който четат, заради обстоятелството, че не разполагат с лукса вътрешния им глас да прочита думите вместо тях. Малките деца също имат този табиет да движат устните си, тъй като към момента не са развили вътрешната си тирада по този начин, както възрастните. Докато те се научат да употребяват и развиват вътрешния си глас, те постоянно споделят всичко, което мислят на глас – за положително или неприятно.
Понякога наподобява по този начин, като че ли имаме някакво малко дяволче в главите си, което ни кара да вършим неправилни неща. Но това в действителност е личният ни мозък, който планува и възнамерява всичко, което ни се желае да сторим, даже и в идващия миг да решим да не го вършим. И дано бъдем почтени – в множеството моменти това в действителност се оказва по-добрият ни избор.
