Горд и високомерен е човекът, който издига себе си над

Високомерният не познава своето реално Аз

Горд и надменен е индивидът, който издига себе си над самия себе си, над действителното си Аз.

Към същата категория принадлежат и другите хора, които издигат себе си посредством техните егоистични особености. Такива са самохвалкото, горделивецът и така нататък

Издигането на Аз-а над неговите граници е една отвесна проекция, а резултатът от това е, че картината на индивида аксиологически се раздува до границите на една лъжлива, подправена, идеална, нереална, т.е. мислена картина.

Реалната картина на високомерния и горделив човек се простира във всички направления и той се надува като „ петел ”, отсам и националния израз за този човек „ надут като петел ”. Надува се като петел!

Но коя е подбудата за това издигане на картината на гордия човек над неговия „ растеж ”, над това, което в реалност е, в цялостната ипостас на неговото Аз?

Първата оценка демонстрира безспорно, че това е неговото предпочитание да бъде уважаван, да се отличава от другите хора, да превъзхожда по персонално достолепие и популярност и да успокоява съвестта си за това, което не е – един заслужен християнин.

Светоотеческият човек отхвърля едно такова предпочитание в духовния живот и изрично декларира, че „ почитането (от другите) е майка на несгоди ” (Преп. Нил Подвижник).

Преп. Нил Подвижник изяснява, че вярващият човек, който боголюбиво се подвизава да придобие някаква добродетел, не търси чест и хвалба от хората.

И затова не се задоволява и не се радва, когато хората му оказват респект, тъй като знае, че достойнството е сродна с човекоугодието и този, който желае или приема чест, се хлъзва във високомерието и гордостта.

Преподобният прибавя, че първото нещо, в което достойнството впримчва нейния фен, е въображението (мечтанието). Той отбелязва особено, че този, който обича почитта, ще навлезе в тъмно пространство на въображението, с цел да избере въображаемия материал, с който да съгради неговата идеална мислена картина.

Почитта би трябвало да се заобикаля, тъй като принуждава желанието да прибягва към въображението, от момента, в който провокира високомерието на духовния подвижник.

Духовният подвижник попада в клопката на двоедушието – на личността с две картини-образи, една вътрешно-душевна картина за действителния ѝ нравствен живот, и една външна, мислена, нереална.

Ние едно вършим скришно и друго представяме пред хората, като маска... като ги да провокираме да ни отдават респект и по този начин да ни считат за благочестиви и добродетелни.

Тогава точно крием под завесата на подправената маска достойните за наказание и упрек неща, които в даден миг биха могли да се разкрият на открито.

Преп. Марк Подвижник по същата тематика за последствията от високомерието и гордостта отбелязва, че „ високомерният не познава себе си ”.

Този, който със своята горделивост и нарцисизъм се издига над себе си и мисли значими и велики неща за себе си, се отдалечава доста от неговото действително Аз и затова не го познава.

В този случай високомерната картината, която образува за себе си, не е действителна. Това е една друга картина, основана от великата концепция, която има за себе си. Това е нереална, подправена картина, с утопичен материал.

Той заема неумишлено утопичен материал, с цел да създаде картината според неговото предпочитание или според условията на общественото обграждане. Така високомерният не познава своето действително Аз, само че си мисли, че познава картината на своето Аз.

Повечето хора настояват, че усилието за себепознанието е ненужно, откакто те, самопонятно, познават себе си, защото те са си тяхното Аз.

Но кое свое Аз познават, откакто не познават своето действително Аз?

Несъмнено познават подправената картина, която са си изработили, тъкмо както я желаят. Те са я изработили посредством тяхната мисъл, само че с кой материал? – с материала на тяхната мислена логичност.

Според св. Максим Изповедник сред логиката-разума и въображението съществува дейна връзка. Той отбелязва, че помислите са чеда на разсъдъка, само че се свързват и с въображението, когато го употребяват като стълбица.

Помислите, имайки за орган въображението, се изкачват от възприятията към мозъка, с цел да му занесат материал от облици и показа, заченати от възприятията.

Те обаче вършат и противоположното. Имайки за стълбица въображението, придвижват в възприятията това, което са приели от мозъка – показа, облици или мисли.

Принудително, съгласно св. Максим , разсъдъкът стои сред сетивното и умопостижимото. Това значи, че душата вижда и прави посредством възприятията телесните неща, до момента в който посредством умопостижимото вижда и прави духовните неща.

Но защото с падението на Адам в прегрешението умопостижимата част на душата се помрачила и по този начин силата на възприятията (на плътта) укрепнала, мозъкът не може да вижда чисто божествените неща. Така душата стои сред светлината и мрака.

В този случай душата се свързва от една страна със сетивното, само че, когато отсъстват съответните духовни предпоставки, наложително прибягва до функционалностите на помрачената умопостижима част, т.е. в пространството на въображението.

Този, който твърди, че не е нужно да познае себе си, ще прибягва до помрачената, мислена картина за неговото Аз.

Св. Максим Изповедник отбелязва, че Бог се явява на напредналите в духовния живот вярващи „ както е ”. Както е!

Но на тези вярващи, които са се отъждествили с материалните неща, със сетивните величини на живота, се явява по този начин, както те са – „ не както (Той) е, а както (те) са ”.

Така, когато те обръщат очите си към Бога, не виждат облика на Бога, а помрачения облик на своето Аз.

Ако индивидът е „ набожен ”, в този случай в духовния живот ще диалогизира с неговото мислено Аз; ще бъде един утопичен християнин.