Румен Денев - поетът от нощния остров
Големият стихотворец Румен Денев завоюва първата премия в шестото издание на Националния книжовен конкурс „ Морето “. Над 150 бяха участниците в литературната конкуренция тази година, които бяха оценени от жури в състав: Митко Новков - ръководител, и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова. Румен Денев завоюва първата премия със своето стихотворение „ Нощен остров “. В същия раздел бяха присъдени две втори награди - на доктор Димитър Гачев и Ина Иванова, и двамата от Пловдив. Трета премия завоюва поетесата Недялка Георгиева от Асеновград.
Ранната лирика на Румен Денев слага въпроса за неумолимия ход на живота и прави сполучлив опит за лирико-философско осмисляне на човешките очаквания за щастието и страха от гибелта. С облиците на гибелта като държанка и на дъжда като обновяваща буря са демаскирани изконните житейски страхове. Препращайки към художествената реалност на античния, средновековния и актуалния свят, поетът историософски надгражда тематиката за смисъла на човешкия живот с претекстовете за обречеността и моралния дълг на индивида към света (със стихотворения като „ Едип цар “, „ Гравюра от XII век “, „ Патриарх Евтимий “, „ Утре рано аз имам двубой “, „ Пророк Самуил “, „ Математическа поема “, „ Животът на дъжда “, „ Изпадане в схващане “).
Стихосбирката „ Звукописи” е нов стадий в художественото израстване на Р. Денев. В нея е осъществен характерен поетически опит, който се основава на асонанса, изразен в от време на време повтаряне на ударени гласни звукове в обособените думи на стихотворенията. Чрез своите „ фонетични извършения “ върху гласните поетът съумява да сътвори звуковообразни асоциации в естетика със смисловите внушения в една съвременна поетика, изграждаща се върху похватите на метафонията. Въпреки обстоятелството, че стихотворенията от тази стихосбирка не са признати от създателя за поетически приключени произведения заради съществуването на умишлено търсените вокални отеквания при построяването им, в нея с съображение може да бъдат откроени стихотворения с висок живописен заряд.
Поетическите ескизи на Румен Денев намират художествено продължение в есеистичната му прозаичност, когато стартира да разгласява като колумнист във вестниците „ Долина “, „ Искра “ и „ Седмица “. Кратките текстове от вестникарските страници влизат в наличието на първия му есеистичен алманах „ Град България “, минават през изданието „ Назад към човечеството “ и кристализират в книгата „ Белият гарван “. В тях се постанова отчетливият хуманистичен звук при интерпретирането на историческите и литературните феномени от националната и международната просвета, свързани с въпросите за безконечния мир и свободата на човешкия избор. Тематичната област на есеистиката се простира от зората на човечеството до неговото интелектуално и духовно съзряване. Румен Денев сполучливо съполага в обединен поетически подтекст детайлите от нонсенса на всекидневието, философията, религията, математиката и историята, като прави опит да внесе смисъл в човешкото битие с концепцията за „ богатството да си човек “.
Изследването на Денев „ Вокалното стихосложение “ преглежда казуса за звуковата организация в актуалната поетическа тирада. Чрез наблюдения върху стихотворения от своята книга „ Звукописи” и от „ Сънуващият ум” на Детелина Димова създателят развива концепцията, че звукописът може да бъде умишлено употребен като креативна тактика, с която да се предизвика читателското въображение за основаване на нови мисли, настроения и облици.
Автор: Деница Астахова
Морето от Георги Баев
НОЩЕН ОСТРОВ
Това е сън, несъмнено,
само че по какъв начин да различа реалност от сън?
Намирам се на нощен остров.
Трима сме.
Аз.
Някаква жена, изпратена да ме убие,
само че кой я праща – не е известно на сънуващия.
А другата жена е пратена да ме избави,
тъй като в мен е влюбена.
Но по какъв начин наподобява аз не знам.
И от кого е пратена, сънуващият също няма информация.
Сънуващият стартира да сънува,
че всички сме изпратени от някого
и този някой е еднакъв.
И този някой също е на острова.
И се разхожда в мрака.
Събуждам се без нищо да узная
във връзка този нощен остров.
Събуден виждам към морето.
Зад мен е самотата,
зад мен е скуката на континента.
ИЗПАДАНЕ В СЪЗНАНИЕ
Гледам без да виждам,
чувам без да слушам.
Влюбен без обичана
линея от незнание в сърцето.
Чакам някаква камбана да удари,
с цел да падна във схващане.
Жените идват като танкове в офанзива
и аз сходно огнено дърво
без пламъци пламтя
в средата на небето...
А оттова нататък
дълъг път ме чака като че ли.
Дълъг път,
за който съм подготвен
с голямото успокоение
пред полет без завръщане.
Но постоянно е късно да се бърза...
ПРОРОК САМУИЛ
Аз, оракул Самуил, бях осъден със вътрешно зрение,
виждах панорама и в нея човек без лице.
И разбрах безсловесно, че той ще е наше избавление,
наша тирада и национално сърце.
Аз обходих пустините, край реките оглеждах селата
и посоката следвах по болката в мойто сърце.
Като самун ме изпече димящият огън на лятото...
Аз богатство търсех –
аз търсех човек без лице.
Изпомъчен си споделих, че всичко това е без разсъдък
и че няма народът ми да получи сърце...
С най-последно изпитание на рид със трънаци пролазих,
с цел да видя юноша, който пее на свойте овце.
На псалтира по струните той си играеше с пръсти
и тогава познах не лицето, а двете ръце.
После самун във вързопи домъкнаха хлапета невръстни
и крещяха: „ Къде си, Давид?”.
И открих за народа сърце...
ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ
Господи на заветите,
Ти си отговор без въпрос.
Мой стопанин е сърцето ми,
на което стопанин е Христос.
Всички робства и компликации
идват за наш урок.
Нека да бъдем будни,
както е безсънен Бог.
На светла свещена околност
ще вдигнем Божия град.
Не от камък – от песни,
събрани от целия свят.
Господи, аз съм в нозете Ти,
аз съм твой сенокос.
Умът ми е прислужник на сърцето ми,
на сърцето ми стопанин е Христос.
Подземният огън се сърди,
вулканите бълват пушек.
Въздъхвам предсмъртно. Надзъртам
в небесния Иерусалим.
Пълното в мене мълчание
ражда благи слова.
Целият съм изпълнен
с горната синева.
Мой стопанин е сърцето ми,
на сърцето ми стопанин е Христос.
Господи, скачам в небето ти
като в отговор без въпрос.
ТАНЦЪТ НА ДЖЕЛЯЛЕДИН РУМИ В ГРАД КОНЯ
ИЛИ БУНТЪТ НА ПОЕТИТЕ
Решимост, мощна като гибел,
го води към обич висока.
Той вижда в тъмното посока
и вижда светлина оттатък.
Не всяка тирада е изострен меч.
Не всеки взор става мироглед.
Сърцето на Руми е въглен
и там се ражда всяка тирада.
Човешкият живот е танц,
сърдечният ни пулс е такта.
И мълнии в небето святкат,
и мълниите са живот.
А медникарите коват...
Руми нов темп чува в Коня.
Танцува той под небосклона,
танцува на живот и гибел.
Върти се в кръг като дете,
върти се в кръг като планета.
Това е протестът на поета,
като буря да мете.
Така се раждат ветрове,
по този начин се раждат и тайфуни.
Руми танцува и зове
Аллах с очи да го целуне...
ЛАЙБНИЦ
Гори духът на светлината
в една узряваща галактика,
а ние нямаме разбиране
за нейната вълшебна бременност.
А ние нямаме разбиране
за нейния церемониален излаз,
за нейния церемониален извод.
О, светлина на необята,
ти – майка и татко на себе си,
ти – рожба и сестра, и брат,
ти самичък сама си си семейство.
Ти, светлина на необята,
си мощно, радостно горене
в една узряваща галактика.
Къде е бисерната мида,
в чиято слънчева вътрешност
си разцъфтяла като лилия,
като платно на радостен транспортен съд?
О, светлина на необята,
о, мощно, радостно горене,
ти чисто семе за вселени,
вселени, раждащи вселени...
РАМКА
Защото писаното слово
е най-любимата машинация,
затуй като къртица дълбая
в това, което през днешния ден го няма.
А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна безкрайност
и гибел като брада набола.
Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си отново ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?
Отново писаното слово
е най-любимата машинация
и аз като къртица дълбая
в това, което през днешния ден го няма...
* * *
Утре рано аз имам двубой,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм самоуверен,
преференциално е
да избягам...
Аз ще бъда погубен боец,
към този момент похапвам последната хапка,
а животът е
презрян зов,
панталони и шапка.
Ето, постепенно отиват на бал
всички мои предходни любовници,
с тях на доста игри съм играл,
само че в този момент
съм влюбен в часовника.
Как се случи по този начин и по какъв начин
станах бодил и воин в обществото,
остарял палач е
моят зложелател
и вероятно обича живота.
Който знае гибелта, е мъж,
само че и който живота жали.
Как от дълго време е нямало дъжд...
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли...
ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК
Палачът и пандизчията се качваха
по стълбите към черния тъпак.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един боец.
Като булка с жених
палачът и пандизчията се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше.
Върху дръвника беше паднал свеж сняг,
един духовник с тяло на момиче
уточни с кръст като с черпак
към Бога, който ни обича.
И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха по какъв начин душата си събу обувките…
РЕВНОСТ
Някога ще заколя
твоите 100 любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.
Ще седна заднишком към пътя,
с цел да очаквам гибелта и дявола
и ще поглъщам във вътрешността
виното като удавник.
Ще сипе небесното решето
звезди и пепел от горната страна ми,
ще побеляват косите ми,
до момента в който самичък си приказвам.
Като извънземни посетители,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…
Ранната лирика на Румен Денев слага въпроса за неумолимия ход на живота и прави сполучлив опит за лирико-философско осмисляне на човешките очаквания за щастието и страха от гибелта. С облиците на гибелта като държанка и на дъжда като обновяваща буря са демаскирани изконните житейски страхове. Препращайки към художествената реалност на античния, средновековния и актуалния свят, поетът историософски надгражда тематиката за смисъла на човешкия живот с претекстовете за обречеността и моралния дълг на индивида към света (със стихотворения като „ Едип цар “, „ Гравюра от XII век “, „ Патриарх Евтимий “, „ Утре рано аз имам двубой “, „ Пророк Самуил “, „ Математическа поема “, „ Животът на дъжда “, „ Изпадане в схващане “).
Стихосбирката „ Звукописи” е нов стадий в художественото израстване на Р. Денев. В нея е осъществен характерен поетически опит, който се основава на асонанса, изразен в от време на време повтаряне на ударени гласни звукове в обособените думи на стихотворенията. Чрез своите „ фонетични извършения “ върху гласните поетът съумява да сътвори звуковообразни асоциации в естетика със смисловите внушения в една съвременна поетика, изграждаща се върху похватите на метафонията. Въпреки обстоятелството, че стихотворенията от тази стихосбирка не са признати от създателя за поетически приключени произведения заради съществуването на умишлено търсените вокални отеквания при построяването им, в нея с съображение може да бъдат откроени стихотворения с висок живописен заряд.
Поетическите ескизи на Румен Денев намират художествено продължение в есеистичната му прозаичност, когато стартира да разгласява като колумнист във вестниците „ Долина “, „ Искра “ и „ Седмица “. Кратките текстове от вестникарските страници влизат в наличието на първия му есеистичен алманах „ Град България “, минават през изданието „ Назад към човечеството “ и кристализират в книгата „ Белият гарван “. В тях се постанова отчетливият хуманистичен звук при интерпретирането на историческите и литературните феномени от националната и международната просвета, свързани с въпросите за безконечния мир и свободата на човешкия избор. Тематичната област на есеистиката се простира от зората на човечеството до неговото интелектуално и духовно съзряване. Румен Денев сполучливо съполага в обединен поетически подтекст детайлите от нонсенса на всекидневието, философията, религията, математиката и историята, като прави опит да внесе смисъл в човешкото битие с концепцията за „ богатството да си човек “.
Изследването на Денев „ Вокалното стихосложение “ преглежда казуса за звуковата организация в актуалната поетическа тирада. Чрез наблюдения върху стихотворения от своята книга „ Звукописи” и от „ Сънуващият ум” на Детелина Димова създателят развива концепцията, че звукописът може да бъде умишлено употребен като креативна тактика, с която да се предизвика читателското въображение за основаване на нови мисли, настроения и облици.
Автор: Деница Астахова
Морето от Георги Баев
НОЩЕН ОСТРОВ
Това е сън, несъмнено,
само че по какъв начин да различа реалност от сън?
Намирам се на нощен остров.
Трима сме.
Аз.
Някаква жена, изпратена да ме убие,
само че кой я праща – не е известно на сънуващия.
А другата жена е пратена да ме избави,
тъй като в мен е влюбена.
Но по какъв начин наподобява аз не знам.
И от кого е пратена, сънуващият също няма информация.
Сънуващият стартира да сънува,
че всички сме изпратени от някого
и този някой е еднакъв.
И този някой също е на острова.
И се разхожда в мрака.
Събуждам се без нищо да узная
във връзка този нощен остров.
Събуден виждам към морето.
Зад мен е самотата,
зад мен е скуката на континента.
ИЗПАДАНЕ В СЪЗНАНИЕ
Гледам без да виждам,
чувам без да слушам.
Влюбен без обичана
линея от незнание в сърцето.
Чакам някаква камбана да удари,
с цел да падна във схващане.
Жените идват като танкове в офанзива
и аз сходно огнено дърво
без пламъци пламтя
в средата на небето...
А оттова нататък
дълъг път ме чака като че ли.
Дълъг път,
за който съм подготвен
с голямото успокоение
пред полет без завръщане.
Но постоянно е късно да се бърза...
ПРОРОК САМУИЛ
Аз, оракул Самуил, бях осъден със вътрешно зрение,
виждах панорама и в нея човек без лице.
И разбрах безсловесно, че той ще е наше избавление,
наша тирада и национално сърце.
Аз обходих пустините, край реките оглеждах селата
и посоката следвах по болката в мойто сърце.
Като самун ме изпече димящият огън на лятото...
Аз богатство търсех –
аз търсех човек без лице.
Изпомъчен си споделих, че всичко това е без разсъдък
и че няма народът ми да получи сърце...
С най-последно изпитание на рид със трънаци пролазих,
с цел да видя юноша, който пее на свойте овце.
На псалтира по струните той си играеше с пръсти
и тогава познах не лицето, а двете ръце.
После самун във вързопи домъкнаха хлапета невръстни
и крещяха: „ Къде си, Давид?”.
И открих за народа сърце...
ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ
Господи на заветите,
Ти си отговор без въпрос.
Мой стопанин е сърцето ми,
на което стопанин е Христос.
Всички робства и компликации
идват за наш урок.
Нека да бъдем будни,
както е безсънен Бог.
На светла свещена околност
ще вдигнем Божия град.
Не от камък – от песни,
събрани от целия свят.
Господи, аз съм в нозете Ти,
аз съм твой сенокос.
Умът ми е прислужник на сърцето ми,
на сърцето ми стопанин е Христос.
Подземният огън се сърди,
вулканите бълват пушек.
Въздъхвам предсмъртно. Надзъртам
в небесния Иерусалим.
Пълното в мене мълчание
ражда благи слова.
Целият съм изпълнен
с горната синева.
Мой стопанин е сърцето ми,
на сърцето ми стопанин е Христос.
Господи, скачам в небето ти
като в отговор без въпрос.
ТАНЦЪТ НА ДЖЕЛЯЛЕДИН РУМИ В ГРАД КОНЯ
ИЛИ БУНТЪТ НА ПОЕТИТЕ
Решимост, мощна като гибел,
го води към обич висока.
Той вижда в тъмното посока
и вижда светлина оттатък.
Не всяка тирада е изострен меч.
Не всеки взор става мироглед.
Сърцето на Руми е въглен
и там се ражда всяка тирада.
Човешкият живот е танц,
сърдечният ни пулс е такта.
И мълнии в небето святкат,
и мълниите са живот.
А медникарите коват...
Руми нов темп чува в Коня.
Танцува той под небосклона,
танцува на живот и гибел.
Върти се в кръг като дете,
върти се в кръг като планета.
Това е протестът на поета,
като буря да мете.
Така се раждат ветрове,
по този начин се раждат и тайфуни.
Руми танцува и зове
Аллах с очи да го целуне...
ЛАЙБНИЦ
Гори духът на светлината
в една узряваща галактика,
а ние нямаме разбиране
за нейната вълшебна бременност.
А ние нямаме разбиране
за нейния церемониален излаз,
за нейния церемониален извод.
О, светлина на необята,
ти – майка и татко на себе си,
ти – рожба и сестра, и брат,
ти самичък сама си си семейство.
Ти, светлина на необята,
си мощно, радостно горене
в една узряваща галактика.
Къде е бисерната мида,
в чиято слънчева вътрешност
си разцъфтяла като лилия,
като платно на радостен транспортен съд?
О, светлина на необята,
о, мощно, радостно горене,
ти чисто семе за вселени,
вселени, раждащи вселени...
РАМКА
Защото писаното слово
е най-любимата машинация,
затуй като къртица дълбая
в това, което през днешния ден го няма.
А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна безкрайност
и гибел като брада набола.
Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си отново ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?
Отново писаното слово
е най-любимата машинация
и аз като къртица дълбая
в това, което през днешния ден го няма...
* * *
Утре рано аз имам двубой,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм самоуверен,
преференциално е
да избягам...
Аз ще бъда погубен боец,
към този момент похапвам последната хапка,
а животът е
презрян зов,
панталони и шапка.
Ето, постепенно отиват на бал
всички мои предходни любовници,
с тях на доста игри съм играл,
само че в този момент
съм влюбен в часовника.
Как се случи по този начин и по какъв начин
станах бодил и воин в обществото,
остарял палач е
моят зложелател
и вероятно обича живота.
Който знае гибелта, е мъж,
само че и който живота жали.
Как от дълго време е нямало дъжд...
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли...
ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК
Палачът и пандизчията се качваха
по стълбите към черния тъпак.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един боец.
Като булка с жених
палачът и пандизчията се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше.
Върху дръвника беше паднал свеж сняг,
един духовник с тяло на момиче
уточни с кръст като с черпак
към Бога, който ни обича.
И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха по какъв начин душата си събу обувките…
РЕВНОСТ
Някога ще заколя
твоите 100 любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.
Ще седна заднишком към пътя,
с цел да очаквам гибелта и дявола
и ще поглъщам във вътрешността
виното като удавник.
Ще сипе небесното решето
звезди и пепел от горната страна ми,
ще побеляват косите ми,
до момента в който самичък си приказвам.
Като извънземни посетители,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ