За кого трябва да ми е мъчно |
Гледаме с жена ми един от най-великите филми на всички времена – Любов и гибел – на Уди Алън.
Ех, пустият Кьонигсберг! – възклицавам аз.
Кой това? – пита жена ми, тъй като – сходно на всички модерни хора (вероятно даже и големокраките от Патагония), до момента в който гледа велики филми, тя си цъка нещо в телефона. Хоп, спиране за информация: по какъв начин е вярно да се каже (питам всички лингвисти, ченгета и самия Владко Мурдаров) – „ във ”, „ с ”, „ чрез ”, „ посредством ”, „ через ”, „ върху ” или „ на ”...телефона? (смешна е обстановката, в която ни слага светът на движимостите – нас, с нашия ленив език и с нашите тромави правила!).
Е по какъв начин кой?! – измучавам – Алън Стюарт Кьонигсберг! Пустият!
Аааа – не подвига очи от телефона жена ми – казваш същинското име на Удито...мхм, да да, доста е популярен.
Да, но ти за какво не гледаш! – отвращавам се аз.
Ама чакай тука нещо... – гневи се жена ми, както се гневим на всяка амеба, която нещо шава из устата ни – тука някакви са писали...
Е, ти по този начин... – натискам паузата аз, тъй като знам, че удоволствието от гледането е огромно единствено когато гледаш дружно с някого и се възхищавате дружно – ти по този начин изпускаш всичко...в тоя живот...тука писал някой, там писал някой...тоя фейс ни направи на нищо, начи! Ми гледай де, филмът е популярен!
Абе пишат...колеги и всякакви...други...а мене ме е гняв! – споделя жена ми и се подготвя да гледа с мен великия филм, а до момента в който тя се готви, излизайки от фейсбука си, аз небрежно съм си припомнил това-онова за град Кьонигсберг – сегашният Калиниград – и за няколко секунди съм прочел за следващ път за това, че в края на 18 век по улиците на пустия Кьонигсберг можел да бъде забелязан един слабоват и уединен човек, който бил не различен, а великият Имануел Кант...
Чакай чакай – споделям – а какво пишат сътрудниците, та се ядосваш, кажи да го почистим тоя въпрос, че да си гледаме умерено! – и премествам преносимия компютър, на който гледаме кино лентата, леко настрана.
Абе няма значение – споделя жена ми, Иванчето. – Ама ядосах се...пишат...не че пишат...тоест – не ме нервира какво пишат...ами по какъв начин го пишат! Пишат едни доста злобни неща за Бойко...
Ами – просто я карат по инерция. – споделям аз и се усмихвам.
Не виждат ли, че той си е отишъл, че е просто комичен... че е напряко мъртвец към този момент?! – вълнува се жена ми. – Той е към този момент... жертва. А цялата тая работа наподобява към този момент на подигравка!
Да, по този начин е – ухилвам се аз – той е към този момент жертва. Но мислиш ли, че някой го приема като жертва?
Именно там е работата. – споделя тя. – Хората сякаш нямат сетива за тая работа.
А дали и самият Бойко се изживява като жертва? И дали в действителност е толкоз... към този момент унищожен и дали в действителност си е отишъл? – запитвам аз не за друго, а тъй като не храня илюзии за човешката природа: индивидът е изключително жилаво нещо. Плевел и троскот е той – и тъпкането от време на време го прави още по-проклет и жилест.
Ами не виждаш ли по какъв начин се скри? Как се гънеше преди този момент? Как... Абе ти го знаеш – той е човек, който извънредно доста държи на това да го харесват...народа да го харесва... И в този момент е като пребит. Така ми се коства. И е изгубил. Просто си е отишъл. Жертва е, споделям ти.
А не се ли дължи това... – стартирам аз постепенно.
Кое това? – пита жена ми.
Тая наша податливост да одобряваме всички като „ нещастни, горкички същества, заслужаващи нашето съчувствие ”, тъй като сме склонни да проецираме върху тях своята... хм, не... т.е. – ние ги одобряваме за нещо като себе си – нежни и нежни същества... а ние възприемаме себе си като нежни и мъчителни същества - и проецираме това свое себевъзприятие върху всякакви... които изобщо не са такива. Не е ли по този начин, съгласно тебе?
Абе за какво се залъгваме? Всеки човек е трагичен, всеки човек е нещастно, нежно създание... Всеки човек е мъченик, заслужаващ единствено съчувствие... нищо друго – единствено съчувствие... И тия, значи, психиатри, лекари, т.е. - сътрудници... пишат с такава завист... все едно танцуват върху гроб, разбираш ли... някак... не мога да го възприема!
Ама ти напълно значи го отписа тоя ми ти Бойко – хиля се аз. – Виж го какъв е здравеняк!
Абе, здравеняк... - пухти жена ми – на умряло куче нож вадят...
Аз мълча малко, по-късно запитвам, осенен от вълнуваща концепция: А ти би ли предложила да изпитваме съчувствие към Хитлер... когато е там... в бункера... в края на живота...
А жена ми, миличката: Ех, да, помниш ли тоя филм, популярен филм, апропо, Крахът на Третия райх... там Хитлер по какъв начин беше показан в края, в последните дни и часове... с паркинсон, сбърчен... по какъв начин трепереше единствено... Ами да – внезапно с някакво озарение сподели тя – и към него би трябвало... и към него би трябвало, и дори – към него – най-вече би трябвало да се изпитва съчувствие! Защото той евентуално не е бил и прав... и е осъзнавал, че не е прав... или най-малко е бил доста усъмнен... и е бил комплициран... и изобщо – към неприятния май би трябвало най-голямо съчувствие да изпитваме! Не е ли по този начин?
Ах – споделям аз – ти си в действителност добра... Ама дали той осъзнава... тоя, неприятният, че е неприятен? Дали не си мисли: Абе тука едни идиоти и отпадъци желаят да ме махнат... викат, крещят (а в тази ситуация с Хитлер – обстрелват с гаубици), желаят да ме разкарат от лидерския пост... но аз съм си добър, аз всичко направих по силите си, аз може и да не съм идеален, но крепко работих за богатството на тоя народ... и времената ще покажат... и след време ще ме загатват с признателност...
После мисля малко и запитвам: А и дали има... на света в действителност неприятен човек? С който би трябвало да се държим безжалостно? Към който да не изпитваме никаква благосклонност? Къде е границата... до която да изпитваме озлобление... а по-късно да се стопираме и да изпитваме жалост? И добре ли е изобщо... да изпитваме безжалостно озлобление към който и да било?
А жена ми се усмихва и ме потупва по бузата: Аз нали за това приказвам. Я покажи какво прочете за Уди Алън?
Не бе, не... – споделям аз – четох за град Кьонигсберг... нали Уди Алън се споделя Кьонигсберг, и аз взех решение да видя какво написа за Кьонигсберг... и по този начин де, това е сегашният Калиниград в Русия, в тоя дребния анклав, който в предишното е бил Източна Прусия... и там е живял Имануел Кант... а след това прочетох и за Кант малко, до момента в който ти си четеше псувните на твоите сътрудници за Бойко... И прочетох за антиномиите...
И какво антиномиите? – пита благата ми жена.
Ами... прелестно нещо са антономиите на Кант... Антиномиите са... хм, някакво несъгласие, противоположности... било на фундаментално, било на съответно равнище. Но присъщото е, че тия противоположни мнения... са еднообразно доказуеми по логически път.
Ех. – споделя жена ми.
Ех. – споделям аз.
И си пускаме отново кино лентата.
Ех, пустият Кьонигсберг! – възклицавам аз.
Кой това? – пита жена ми, тъй като – сходно на всички модерни хора (вероятно даже и големокраките от Патагония), до момента в който гледа велики филми, тя си цъка нещо в телефона. Хоп, спиране за информация: по какъв начин е вярно да се каже (питам всички лингвисти, ченгета и самия Владко Мурдаров) – „ във ”, „ с ”, „ чрез ”, „ посредством ”, „ через ”, „ върху ” или „ на ”...телефона? (смешна е обстановката, в която ни слага светът на движимостите – нас, с нашия ленив език и с нашите тромави правила!).
Е по какъв начин кой?! – измучавам – Алън Стюарт Кьонигсберг! Пустият!
Аааа – не подвига очи от телефона жена ми – казваш същинското име на Удито...мхм, да да, доста е популярен.
Да, но ти за какво не гледаш! – отвращавам се аз.
Ама чакай тука нещо... – гневи се жена ми, както се гневим на всяка амеба, която нещо шава из устата ни – тука някакви са писали...
Е, ти по този начин... – натискам паузата аз, тъй като знам, че удоволствието от гледането е огромно единствено когато гледаш дружно с някого и се възхищавате дружно – ти по този начин изпускаш всичко...в тоя живот...тука писал някой, там писал някой...тоя фейс ни направи на нищо, начи! Ми гледай де, филмът е популярен!
Абе пишат...колеги и всякакви...други...а мене ме е гняв! – споделя жена ми и се подготвя да гледа с мен великия филм, а до момента в който тя се готви, излизайки от фейсбука си, аз небрежно съм си припомнил това-онова за град Кьонигсберг – сегашният Калиниград – и за няколко секунди съм прочел за следващ път за това, че в края на 18 век по улиците на пустия Кьонигсберг можел да бъде забелязан един слабоват и уединен човек, който бил не различен, а великият Имануел Кант...
Чакай чакай – споделям – а какво пишат сътрудниците, та се ядосваш, кажи да го почистим тоя въпрос, че да си гледаме умерено! – и премествам преносимия компютър, на който гледаме кино лентата, леко настрана.
Абе няма значение – споделя жена ми, Иванчето. – Ама ядосах се...пишат...не че пишат...тоест – не ме нервира какво пишат...ами по какъв начин го пишат! Пишат едни доста злобни неща за Бойко...
Ами – просто я карат по инерция. – споделям аз и се усмихвам.
Не виждат ли, че той си е отишъл, че е просто комичен... че е напряко мъртвец към този момент?! – вълнува се жена ми. – Той е към този момент... жертва. А цялата тая работа наподобява към този момент на подигравка!
Да, по този начин е – ухилвам се аз – той е към този момент жертва. Но мислиш ли, че някой го приема като жертва?
Именно там е работата. – споделя тя. – Хората сякаш нямат сетива за тая работа.
А дали и самият Бойко се изживява като жертва? И дали в действителност е толкоз... към този момент унищожен и дали в действителност си е отишъл? – запитвам аз не за друго, а тъй като не храня илюзии за човешката природа: индивидът е изключително жилаво нещо. Плевел и троскот е той – и тъпкането от време на време го прави още по-проклет и жилест.
Ами не виждаш ли по какъв начин се скри? Как се гънеше преди този момент? Как... Абе ти го знаеш – той е човек, който извънредно доста държи на това да го харесват...народа да го харесва... И в този момент е като пребит. Така ми се коства. И е изгубил. Просто си е отишъл. Жертва е, споделям ти.
А не се ли дължи това... – стартирам аз постепенно.
Кое това? – пита жена ми.
Тая наша податливост да одобряваме всички като „ нещастни, горкички същества, заслужаващи нашето съчувствие ”, тъй като сме склонни да проецираме върху тях своята... хм, не... т.е. – ние ги одобряваме за нещо като себе си – нежни и нежни същества... а ние възприемаме себе си като нежни и мъчителни същества - и проецираме това свое себевъзприятие върху всякакви... които изобщо не са такива. Не е ли по този начин, съгласно тебе?
Абе за какво се залъгваме? Всеки човек е трагичен, всеки човек е нещастно, нежно създание... Всеки човек е мъченик, заслужаващ единствено съчувствие... нищо друго – единствено съчувствие... И тия, значи, психиатри, лекари, т.е. - сътрудници... пишат с такава завист... все едно танцуват върху гроб, разбираш ли... някак... не мога да го възприема!
Ама ти напълно значи го отписа тоя ми ти Бойко – хиля се аз. – Виж го какъв е здравеняк!
Абе, здравеняк... - пухти жена ми – на умряло куче нож вадят...
Аз мълча малко, по-късно запитвам, осенен от вълнуваща концепция: А ти би ли предложила да изпитваме съчувствие към Хитлер... когато е там... в бункера... в края на живота...
А жена ми, миличката: Ех, да, помниш ли тоя филм, популярен филм, апропо, Крахът на Третия райх... там Хитлер по какъв начин беше показан в края, в последните дни и часове... с паркинсон, сбърчен... по какъв начин трепереше единствено... Ами да – внезапно с някакво озарение сподели тя – и към него би трябвало... и към него би трябвало, и дори – към него – най-вече би трябвало да се изпитва съчувствие! Защото той евентуално не е бил и прав... и е осъзнавал, че не е прав... или най-малко е бил доста усъмнен... и е бил комплициран... и изобщо – към неприятния май би трябвало най-голямо съчувствие да изпитваме! Не е ли по този начин?
Ах – споделям аз – ти си в действителност добра... Ама дали той осъзнава... тоя, неприятният, че е неприятен? Дали не си мисли: Абе тука едни идиоти и отпадъци желаят да ме махнат... викат, крещят (а в тази ситуация с Хитлер – обстрелват с гаубици), желаят да ме разкарат от лидерския пост... но аз съм си добър, аз всичко направих по силите си, аз може и да не съм идеален, но крепко работих за богатството на тоя народ... и времената ще покажат... и след време ще ме загатват с признателност...
После мисля малко и запитвам: А и дали има... на света в действителност неприятен човек? С който би трябвало да се държим безжалостно? Към който да не изпитваме никаква благосклонност? Къде е границата... до която да изпитваме озлобление... а по-късно да се стопираме и да изпитваме жалост? И добре ли е изобщо... да изпитваме безжалостно озлобление към който и да било?
А жена ми се усмихва и ме потупва по бузата: Аз нали за това приказвам. Я покажи какво прочете за Уди Алън?
Не бе, не... – споделям аз – четох за град Кьонигсберг... нали Уди Алън се споделя Кьонигсберг, и аз взех решение да видя какво написа за Кьонигсберг... и по този начин де, това е сегашният Калиниград в Русия, в тоя дребния анклав, който в предишното е бил Източна Прусия... и там е живял Имануел Кант... а след това прочетох и за Кант малко, до момента в който ти си четеше псувните на твоите сътрудници за Бойко... И прочетох за антиномиите...
И какво антиномиите? – пита благата ми жена.
Ами... прелестно нещо са антономиите на Кант... Антиномиите са... хм, някакво несъгласие, противоположности... било на фундаментално, било на съответно равнище. Но присъщото е, че тия противоположни мнения... са еднообразно доказуеми по логически път.
Ех. – споделя жена ми.
Ех. – споделям аз.
И си пускаме отново кино лентата.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ