Поддържаният външен вид далеч няма общо с красотата
Гледам остаряла фотография. За протокола – моя. Да си призная бях не запомнила по какъв начин съм изглеждала. От тогава много неща се трансформираха.
Сменях прически, жанр на обличане, червила, равнището „ шоколадово ” на тена. Сменях персони и самоличности.
Професии, призвания, домове, градове, държави… Обърках се! Моя фотография ли споделих? Сега като го написах, очевидно непозната е била.
Така де, в последно време все ме мъчи един въпрос…. Направих и трансформирах извънредно доста, за какво в този момент не се усещам красива?
Прическата е в последните трендове, купих си най-хубавото червило. Взех дори дребна черна рокля и тези по този начин мечтани обувки на висок ток.
И в този момент като се запитах, си дадох сметка какъв брой неуместно звучи.
Оказа се, че красивите хора, не са красиви по някаква чиста случайност. Има нещо и вярвай ми не е в прическата, не в облеклата, не е във визията или грима.
Не е във движимостите или местата, на които се намират.
Красивите хора са си красиви. Те основават събитието, те построяват мястото, те донасят хубавото и ни става слънчево на душите. Има нещо.
Но поддържаният външен тип надалеч няма общо с хубостта. И откакто погледнах фотографията още веднъж и още веднъж, вглеждах се в нея и ми ставаше все по-ясно.
Държах всички отговори в ръката си. Красотата може би въпреки всичко си е положение на духа. На това, което излъчваш.
На това какъв брой същински се усмихваш или какъв брой добре се чувстваш. На самия теб, видоизменен като себе си. И в този момент години по-късно.
След 6 опита с прическата и цвета. След 10 кг по-малко, след изцяло видоизменение на дрешника, след купищата козметика и процедури.
След безбройните посетени дестинации, след многото срещи и раздели. След всичките старания на света се вглеждам в тази фотография.
Без грим и без прическа, с тениската на цветя.
А погледът ми свети и е първото, което притегля окото.
Чак в този момент си давам сметка, че красивите хора в действителност са просто щастливи.
