Искам пак да съм хубава, искам пак да съм аз
Главата ми... Събуждам се с думите на и се сещам за „ оня кървясъл фенер с разтрошени стъкла “, изгубен измежду вятър и дъжд, и мъгла. Огледалото не ме лъже – някой скрито е превъртял километража на дните ми, само че аз знам, че още съм млада, че още доста ще ходя. Сега съм в затвор, само че имам вяра, че белоцветните вишни не са били единствено сън... Искам отново да съм хубава, желая отново да съм аз.
***
Какво желае да ми каже това лице? Тъмните сенки, които хвърлят светлите ми очи, бръчиците към тях, които доскоро преследвах с настървението на римски боец първите християни, русите косъмчета, които нарушаваха аксиомите на измислената ми геометрия, изтощената ми и жадна за слънце кожа, която прикривах с подправената жизненост на ружа – всичко това е мое и единствено мое. И по някакъв абсурден метод е вдъхновяващо. Защото аз съм художникът, един ден отново ще рисувам!
***
Ще си сложа най-червеното червило. Подобно на залеза от това обичано стихотворение на Далчев, който аленеел като домат. Не познавам различен човек като Атанас Далчев, който да реализира такава поетичност в интимното си съпреживяване на самотата . В общуването с предметите в стаята, в откриването на нейната архитектоника, в педантичното нареждане на чекмеджетата със мемоари, които може да носят елементарният стол, нощната лампа, леко олющената ваза, дребната порцеланова обувка с алена панделка на рафта...
***
Атанас Далчев не е излизал от стаята си, а не е спирал да пътува. В съпоставяне с него ние сме безконечните чакащи на гарата. Имаме куфар и билет, само че не се движим. Имаме прекалено много котви, които не ни дават да се помръднем. И в случай че вашата стая има прозорец – отворете го. Позволете света да нахлуе в него и сходно на конфета да избухне в хиляди разноцветни гирлянди. Ние сме затворени, само че не сме пандизчии. Прозорецът е рамка на картината на действителния свят, подобен, какъвто го виждаме, само че и рамка на картината на нашето лично въображение – светът, какъвто желаеме да наподобява. Реалното елементарно се трансформира в приказно. Именно това е и поезията на Далчев – едно пътуване-завръщане към действителността. Покана и ние да го създадем.
Финалът още веднъж е за Гео Милев: „ Горко на меките чела “ („ Януари “, „ Експресионистично календарче “)
***
Какво желае да ми каже това лице? Тъмните сенки, които хвърлят светлите ми очи, бръчиците към тях, които доскоро преследвах с настървението на римски боец първите християни, русите косъмчета, които нарушаваха аксиомите на измислената ми геометрия, изтощената ми и жадна за слънце кожа, която прикривах с подправената жизненост на ружа – всичко това е мое и единствено мое. И по някакъв абсурден метод е вдъхновяващо. Защото аз съм художникът, един ден отново ще рисувам!
***
Ще си сложа най-червеното червило. Подобно на залеза от това обичано стихотворение на Далчев, който аленеел като домат. Не познавам различен човек като Атанас Далчев, който да реализира такава поетичност в интимното си съпреживяване на самотата . В общуването с предметите в стаята, в откриването на нейната архитектоника, в педантичното нареждане на чекмеджетата със мемоари, които може да носят елементарният стол, нощната лампа, леко олющената ваза, дребната порцеланова обувка с алена панделка на рафта...
***
Атанас Далчев не е излизал от стаята си, а не е спирал да пътува. В съпоставяне с него ние сме безконечните чакащи на гарата. Имаме куфар и билет, само че не се движим. Имаме прекалено много котви, които не ни дават да се помръднем. И в случай че вашата стая има прозорец – отворете го. Позволете света да нахлуе в него и сходно на конфета да избухне в хиляди разноцветни гирлянди. Ние сме затворени, само че не сме пандизчии. Прозорецът е рамка на картината на действителния свят, подобен, какъвто го виждаме, само че и рамка на картината на нашето лично въображение – светът, какъвто желаеме да наподобява. Реалното елементарно се трансформира в приказно. Именно това е и поезията на Далчев – едно пътуване-завръщане към действителността. Покана и ние да го създадем.
Финалът още веднъж е за Гео Милев: „ Горко на меките чела “ („ Януари “, „ Експресионистично календарче “)
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ