Денят на будителите, или извън пазвата на мрака
Георги Константинов
Да, в действителност - " Какъв ще да е този народ, който би трябвало да бъде разбуждан? ", би запитал иронично някой, неосведомен с българската орис. Горчив въпрос, който, знаем, има още по-горчив отговор.
Не латентен в сладостен сън, а прегазен, грабен и непрестанно обезкръвяван е бил народът ни през робските времена! И нашите будители в действителност са били духовни спасители на народа.
Защото в тези пет трагични века е спряно едно блестящо развиване. Погледнато с очите на сравнителната история - от време, когато измежду българския народ е имало максимален % грамотни хора в Европа (според историка Петър Добрев - към 30 % от населението), ние внезапно сме попаднали в бездната на робската безпросветност.
Многобройната книжнина, създавана на родната кирилица - още през Златния век - освен е разнасяла по българската земя култура и нематериалност, само че е била и всеобща мощ за обединяване на християнския ни народ. А след османското настъпление и петвековната робска нощ, след кървави кланета и пожари на манастири, църкви и други наши духовни обиталища, по-късно на днешната българска земя е открита, съгласно някои откриватели, единствено една истинска книга от златното книжовно време - това е Енинският деятел...
Всъщност в годините на Възраждането, когато по Божие знамение и по историческа нужда се появяват възрожденците будители, българската книга стартира своя път съвсем изначало - едно стремглаво съживяване отдолу под руините на културния разгром.
Редом с книжовната активност не трябва да забравяме будителските старания на нашите зографи, изографисали десетки православни църкви, на събирачите на национални песни, на множеството даскали, учещи на четмо и писмо българските деца в килийните учебни заведения и така нататък Да не пропуснем да споменем и десетките читалища (според Стилиян Чилингиров: минимум 130 на брой!), основани по време на Възраждането и спомогнали да се извадят българите, както споделя един съвременник, " от пазвата на мрака "...
Техните наименования приказват сами за себе си: " Пробуждане ", " Зора ", " Съгласие ", " Възрождение ", " Просвещение ", " Напредък ", " Братска обич ", " Единство ", " Св.св. Кирил и Методий ", " Надежда " и други Немалко възрожденски книги по това време, макар че към този момент е имало печатни издания, са плод на преписвачески ръкописен труд. В навечерието на Възраждането, а и по негово време са правени скрито голям брой преписи на предходните, както и на някои появили се по-късно книги - от житията на светците и църковните требници до Паисиевата " История Славянобългарска ". Не един и не двама наши будители, пеш или на кон, са разнасяли тези книги по българските градчета, села и паланки, като са прибавяли и своите думи, разбуждащи родовата памет. Имената на Софроний Врачански, поп Минчо Кънчев или Матей Преображенски-Миткалото да вземем за пример са знак на такава безкористна активност в интерес на Отечеството. Знаем, че те са разнасяли такива книги по пътищата на многострадалното родно място - основно църковни, само че и всемирски печатни книги като " Рибния буквар " или " Болгарска граматика " на Неофит Рилски... Заедно с разнасянето на книги те постоянно са продължавали своята родолюбива активност в революционните комитети, учредени от Васил Левски.
Разбира се - възродителното начало е сложено от " История Славянобългарска " (1762) на Паисий. Велико начало!..
Идват и първите опити за световна художествена литература. Най-ранни са изявите в региона на поезията. През 20-те и 40-те години на XIX век се печатат първите стихотворни опити на новобългарски език. Тук се откроява името на Найден Геров, написал през 1946 година поемата " Стоян и Рада " - мелодраматична творба по фолклорен претекст, само че прекомерно ловко съобразена със светския поетически изказ. Блясва бунтовният гений на Добри Чинтулов, който от 1849 година нататък стартира да написа и да разгласява стихотворения с действителна поетическа стойност, станали вълнуващи революционни песни: " Стани, стани левент, балкански ", " Къде си, вярна ти, обич национална ", " Вятър ечи, балкан стене " и други
(Ще създадем малко отклоняване, с цел да споменем една съдбоносна преживелица, обясняваща относително неголемия брой бунтовни песни на Чинтулов, достигнали до нас. Стихотворението " Стани, стани, левент балкански ", призоваващо "... да си развием знамената,/да светне нашата земя,/ да си прославим имената,/ да гинат турски племена! ", с изключение на патриотичен напредък в мнозина българи, разсънва и тъмни пристрастености в един съгражданин и сякаш другар на Чинтулов...
Иначе богосмиреният поп Станчо взема решение да не върне на Чинтулов своя персонален дълг от 5 хиляди лв. и по тази причина прави подло предателство - занася в локалния конак бунтовното стихотворение... Чинтулов споделя за случая с мъчителен шок: " Замръзнах на мястото си, като си наумих турската тюрма и следствието от моето затваряне. От моя сандък, дето бяха свити моите исторически мемоари, стихотворения, две повести - всичко това осъдих на гибел! Занесох ги върху пламтящия огън и струпах върху пламтящите основни. Сълзи ручаха от очите ми, аз проклех ориста си! Когато моите възвишени идеали, моите очаквания и желания аз самичък ги горях в пламъка, произнесох думите: " Проклета да е ръката ми, в случай че хвана още един път перото да пиша за тоя лицемерен плебей! "...Нека оставим тази трагична преживелица да приказва сама за себе си.)
Във втората половина на XIX век стартира креативната изява и на възрожденския стихотворец Петко Рачов Славейков, съчетал естествената си поетическа заложба с активността на преподавател и държавник, издател на български вестници и списания, събирач на национални умотворения - събрал над 2200 песни, поговорки и пословици. Самият създател на " Изворът на белоногата " изповядва, че " История Славянобългарска " му е повлияла да тръгне по този бодлив път на национален преподавател и стихотворец.
Така или другояче - непокорният огън на българската лирика е към този момент разпален! И единствено след броени години ще се появи неповторимият неин връх - вулканичната лирика на Христо Ботев.
А за най-ранна прозаична творба, появила се през Възраждането, се смята автобиографичната повест " Житие и премеждия грешнаго Софрония " от Софроний Врачански (написана към 1804 година, само че за пръв път обнародвана във в. " Дунавски лебед " на Г.С. Раковски през 1861 г.). А преди този момент Софроний, към този момент духовник (1762 г.), след среща с Паисий Хилендарски в Котел, прави и първия дубликат на неговата " История Славянобългарска " (1765), която персонално разнася по села и градчета.
Във втората половина на XIX век излизат от щемпел повестите " Нещастна фамилия " на Васил Друмев и " Изгубена Станка " на Илия Блъсков, пиесата на Добри Войников " Криворазбраната цивилизация ", прозаичните произведения на Любен Каравелов, оставил ни и значително стихотворения, като да вземем за пример незабравимата творба " Хубава си, моя горо ". А от село Медвен, Котелско, към този момент потегля към своята апостолска задача и бъдещият летописец на Априлския протест Захари Стоянов. Първите си произведения - още преди Освобождението - написва и Иван Вазов.
Стореното от нашите будители има очертанията на героизъм, който е осъществяван, макар турските забрани, заточения, все пак. Затова няма по какъв начин да се търси съизмеримост на нашето Възраждане с културния ход на далечната тогава Европа.
И както написа проф. Иван Шишманов: " когато Паисий се роди - (през 1722 г.), Волтер беше на 28 години, Монтескьо на 33... Великата френска енциклопедия, която даде име на цяла плеяда публични дейци и подготвители на Френската гражданска война, беше от дълго време в ръцете на френския народ (1751)... В годината на Паисиевата история Германия шествува по пътя, който имаше да я изведе до Шилер и Гьоте. " Това е и " съветският век на Екатeрина Втора, и по едно и също време векът на Ломоносов и Державин "...
Ето - тогава, в паралелното съвремие на волно разрастваща се Европа, стартира нашето мъчно и трудно Възраждане, опитващо се да смъкна тежките окови и да възвърне най-малко част от предходни наши културни полезности. И в по-далечна вероятност - да се изравни с цивилизована Европа, към която постоянно, и освен географски, сме принадлежали.
Стръмен е този път през годините, не е бил доста елементарен той и след нашето Освобождение. Но хората на перото, основателите на нематериалност у нас са траяли, не престават и през днешния ден своята будителска задача. Знаем, че има ред тъмни линии в житейската ни картина като криворазбрания прагматизъм, битовия недостиг, неналичието на задоволителна социална и персонална просвета, откровеното (и ненапълно - модно) занемаряване на българската книга. Тревожно пораства неграмотността или незадоволителната начетеност в забележителна част от днешното потомство. В нелесно време живеем. И благородната задача на днешните будители, на първо място на хората на перото, продължава да бъде една - да пробужда положителните усеща в индивида, да разпалва родолюбието и националното самочувствие, да приобщава българина към духовния живот на днешния век. Така че, съхранявайки своите духовни корени, да познаваме и ценим международните културни полезности... Да бъдем равни със света! Трябва ни това благородно и доста мъчно изпитание - с цел да останем вечно на европейската карта...
И да не потънем в " пазвата на мрака "...
Да, в действителност - " Какъв ще да е този народ, който би трябвало да бъде разбуждан? ", би запитал иронично някой, неосведомен с българската орис. Горчив въпрос, който, знаем, има още по-горчив отговор.
Не латентен в сладостен сън, а прегазен, грабен и непрестанно обезкръвяван е бил народът ни през робските времена! И нашите будители в действителност са били духовни спасители на народа.
Защото в тези пет трагични века е спряно едно блестящо развиване. Погледнато с очите на сравнителната история - от време, когато измежду българския народ е имало максимален % грамотни хора в Европа (според историка Петър Добрев - към 30 % от населението), ние внезапно сме попаднали в бездната на робската безпросветност.
Многобройната книжнина, създавана на родната кирилица - още през Златния век - освен е разнасяла по българската земя култура и нематериалност, само че е била и всеобща мощ за обединяване на християнския ни народ. А след османското настъпление и петвековната робска нощ, след кървави кланета и пожари на манастири, църкви и други наши духовни обиталища, по-късно на днешната българска земя е открита, съгласно някои откриватели, единствено една истинска книга от златното книжовно време - това е Енинският деятел...
Всъщност в годините на Възраждането, когато по Божие знамение и по историческа нужда се появяват възрожденците будители, българската книга стартира своя път съвсем изначало - едно стремглаво съживяване отдолу под руините на културния разгром.
Редом с книжовната активност не трябва да забравяме будителските старания на нашите зографи, изографисали десетки православни църкви, на събирачите на национални песни, на множеството даскали, учещи на четмо и писмо българските деца в килийните учебни заведения и така нататък Да не пропуснем да споменем и десетките читалища (според Стилиян Чилингиров: минимум 130 на брой!), основани по време на Възраждането и спомогнали да се извадят българите, както споделя един съвременник, " от пазвата на мрака "...
Техните наименования приказват сами за себе си: " Пробуждане ", " Зора ", " Съгласие ", " Възрождение ", " Просвещение ", " Напредък ", " Братска обич ", " Единство ", " Св.св. Кирил и Методий ", " Надежда " и други Немалко възрожденски книги по това време, макар че към този момент е имало печатни издания, са плод на преписвачески ръкописен труд. В навечерието на Възраждането, а и по негово време са правени скрито голям брой преписи на предходните, както и на някои появили се по-късно книги - от житията на светците и църковните требници до Паисиевата " История Славянобългарска ". Не един и не двама наши будители, пеш или на кон, са разнасяли тези книги по българските градчета, села и паланки, като са прибавяли и своите думи, разбуждащи родовата памет. Имената на Софроний Врачански, поп Минчо Кънчев или Матей Преображенски-Миткалото да вземем за пример са знак на такава безкористна активност в интерес на Отечеството. Знаем, че те са разнасяли такива книги по пътищата на многострадалното родно място - основно църковни, само че и всемирски печатни книги като " Рибния буквар " или " Болгарска граматика " на Неофит Рилски... Заедно с разнасянето на книги те постоянно са продължавали своята родолюбива активност в революционните комитети, учредени от Васил Левски.
Разбира се - възродителното начало е сложено от " История Славянобългарска " (1762) на Паисий. Велико начало!..
Идват и първите опити за световна художествена литература. Най-ранни са изявите в региона на поезията. През 20-те и 40-те години на XIX век се печатат първите стихотворни опити на новобългарски език. Тук се откроява името на Найден Геров, написал през 1946 година поемата " Стоян и Рада " - мелодраматична творба по фолклорен претекст, само че прекомерно ловко съобразена със светския поетически изказ. Блясва бунтовният гений на Добри Чинтулов, който от 1849 година нататък стартира да написа и да разгласява стихотворения с действителна поетическа стойност, станали вълнуващи революционни песни: " Стани, стани левент, балкански ", " Къде си, вярна ти, обич национална ", " Вятър ечи, балкан стене " и други
(Ще създадем малко отклоняване, с цел да споменем една съдбоносна преживелица, обясняваща относително неголемия брой бунтовни песни на Чинтулов, достигнали до нас. Стихотворението " Стани, стани, левент балкански ", призоваващо "... да си развием знамената,/да светне нашата земя,/ да си прославим имената,/ да гинат турски племена! ", с изключение на патриотичен напредък в мнозина българи, разсънва и тъмни пристрастености в един съгражданин и сякаш другар на Чинтулов...
Иначе богосмиреният поп Станчо взема решение да не върне на Чинтулов своя персонален дълг от 5 хиляди лв. и по тази причина прави подло предателство - занася в локалния конак бунтовното стихотворение... Чинтулов споделя за случая с мъчителен шок: " Замръзнах на мястото си, като си наумих турската тюрма и следствието от моето затваряне. От моя сандък, дето бяха свити моите исторически мемоари, стихотворения, две повести - всичко това осъдих на гибел! Занесох ги върху пламтящия огън и струпах върху пламтящите основни. Сълзи ручаха от очите ми, аз проклех ориста си! Когато моите възвишени идеали, моите очаквания и желания аз самичък ги горях в пламъка, произнесох думите: " Проклета да е ръката ми, в случай че хвана още един път перото да пиша за тоя лицемерен плебей! "...Нека оставим тази трагична преживелица да приказва сама за себе си.)
Във втората половина на XIX век стартира креативната изява и на възрожденския стихотворец Петко Рачов Славейков, съчетал естествената си поетическа заложба с активността на преподавател и държавник, издател на български вестници и списания, събирач на национални умотворения - събрал над 2200 песни, поговорки и пословици. Самият създател на " Изворът на белоногата " изповядва, че " История Славянобългарска " му е повлияла да тръгне по този бодлив път на национален преподавател и стихотворец.
Така или другояче - непокорният огън на българската лирика е към този момент разпален! И единствено след броени години ще се появи неповторимият неин връх - вулканичната лирика на Христо Ботев.
А за най-ранна прозаична творба, появила се през Възраждането, се смята автобиографичната повест " Житие и премеждия грешнаго Софрония " от Софроний Врачански (написана към 1804 година, само че за пръв път обнародвана във в. " Дунавски лебед " на Г.С. Раковски през 1861 г.). А преди този момент Софроний, към този момент духовник (1762 г.), след среща с Паисий Хилендарски в Котел, прави и първия дубликат на неговата " История Славянобългарска " (1765), която персонално разнася по села и градчета.
Във втората половина на XIX век излизат от щемпел повестите " Нещастна фамилия " на Васил Друмев и " Изгубена Станка " на Илия Блъсков, пиесата на Добри Войников " Криворазбраната цивилизация ", прозаичните произведения на Любен Каравелов, оставил ни и значително стихотворения, като да вземем за пример незабравимата творба " Хубава си, моя горо ". А от село Медвен, Котелско, към този момент потегля към своята апостолска задача и бъдещият летописец на Априлския протест Захари Стоянов. Първите си произведения - още преди Освобождението - написва и Иван Вазов.
Стореното от нашите будители има очертанията на героизъм, който е осъществяван, макар турските забрани, заточения, все пак. Затова няма по какъв начин да се търси съизмеримост на нашето Възраждане с културния ход на далечната тогава Европа.
И както написа проф. Иван Шишманов: " когато Паисий се роди - (през 1722 г.), Волтер беше на 28 години, Монтескьо на 33... Великата френска енциклопедия, която даде име на цяла плеяда публични дейци и подготвители на Френската гражданска война, беше от дълго време в ръцете на френския народ (1751)... В годината на Паисиевата история Германия шествува по пътя, който имаше да я изведе до Шилер и Гьоте. " Това е и " съветският век на Екатeрина Втора, и по едно и също време векът на Ломоносов и Державин "...
Ето - тогава, в паралелното съвремие на волно разрастваща се Европа, стартира нашето мъчно и трудно Възраждане, опитващо се да смъкна тежките окови и да възвърне най-малко част от предходни наши културни полезности. И в по-далечна вероятност - да се изравни с цивилизована Европа, към която постоянно, и освен географски, сме принадлежали.
Стръмен е този път през годините, не е бил доста елементарен той и след нашето Освобождение. Но хората на перото, основателите на нематериалност у нас са траяли, не престават и през днешния ден своята будителска задача. Знаем, че има ред тъмни линии в житейската ни картина като криворазбрания прагматизъм, битовия недостиг, неналичието на задоволителна социална и персонална просвета, откровеното (и ненапълно - модно) занемаряване на българската книга. Тревожно пораства неграмотността или незадоволителната начетеност в забележителна част от днешното потомство. В нелесно време живеем. И благородната задача на днешните будители, на първо място на хората на перото, продължава да бъде една - да пробужда положителните усеща в индивида, да разпалва родолюбието и националното самочувствие, да приобщава българина към духовния живот на днешния век. Така че, съхранявайки своите духовни корени, да познаваме и ценим международните културни полезности... Да бъдем равни със света! Трябва ни това благородно и доста мъчно изпитание - с цел да останем вечно на европейската карта...
И да не потънем в " пазвата на мрака "...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ