Оцеляване в екстремни условия: Планинският водач Жоро Черния за уроците на планината
Георги Георгиев, прочут като Жоро Черния е обучавал и помагал на стотици в планината.
„ Часовете бяха дни. Тялото ми усещаше голяма жадност. Може би е трябвало още 20 часа, с цел да не го водим този диалог в този момент “.
Така Георги Георгиев си спомня зимата на 1990 година, когато изкачва популярната северна стена на граничния сред Франция и Италия алпийски връх Гранд Жорас. Казват, че там всяка крачка вещае злощастие. Но не нощта, снежната стихия или студа са най-големите врагове на алпиниста там.
„ Изкачихме с две нощувки, с два бивака. Големият проблем беше прясно навалелият сняг “, споделя Жоро Черния.
Групата има еднопосочни визи до Франция, по тази причина е принудена да се спусне назад не през по-лекия маршрут от италианската страна на върха, а подхваща по-трудния маршрут от френска страна. Разчита на техниката рапел - втурване благодарение на въжета. Започва рисково втурване в тъмнината - като назад преброяване. Във всеки идващ час, стрелката за някой от групата може да спре да отброява секундите живот.
„ По време на спускането се счупи един от скалните издатъци, на който беше закачено въжето и един от четиримата падна и почина. В разследване на това аз се оказах блокиран без въжета в средата на този борд. Престоя ми представляваше стоене на един скален перваз с величина 20 на 40 сантиметра, закачен на един чеп, без храна и вода ".
Георги виси в мрака. Единствената му упора е по-малка от размера на едната му обувка. Под него, над него - цялостна тишина. Нищо
„ Моите сътрудници бяха на 40 метра под мен, само че нито с опция аз към тях, нито те към мен. Изкарахме първата нощ по този начин, на 40 метра разстояние един от различен. На сутринта надвикахме вятъра. Разбрахме се, каквото имахме като инвентар го събраха при тях с концепцията да продължат и в случай че стигнат избавителна работа да дойдат и за мен “, споделя Жоро Черния.
„ На такива места човек се активизира, пробва се да мисли за неща надалеч от действителната обстановка и се пробва да полива вярата, че ще се случи нещо по този начин, че той да излезе жив от обстановката. Всъщност от самото начало, до момента в който бях там, аз се надявах, че нещата ще имат добър излаз “, добавя той.
Казва, че получавал и халюцинации.
„ През цялото време аз не бях сигурен дали те са слезли живи или не по този начин, че на четвъртия ден от престоя на това място чух, че хеликоптера кръжи към мен, разбрах, че са живи и, че е за мен. Той съумя да ме вземе на петия ден от престоя на тази площадка.
Когато се случи нещо такова, без значение в коя сфера на живота, считам, че човек би трябвало да премисли, да направи крачка обратно, да поправи нещата, до колкото е допустимо “, споделя планинарят.
Георги е умел планински лидер. Родом от Белоградчик. Един от тримата българи, ученици на националното учебно заведение за ски водачи в Шамони, Франция. Започва да се занимава с алпинизъм през 80-те години.
„ Това бяха едни от доста мощните за българския алпинизъм. Тогава през 84-та година беше националната експедиция на Еверест, която по мащаб на въздействието, както я съпостави преди години Методи Савов, се равнява само със международното състезание в Съединени американски щати през 94-та година. Българският алпинизъм беше доста развъртян и огромна част от тази инерция се съобщи и в годините след измененията. 81-ва година беше огромната експедиция на Лотце, на която за първи път Христо Проданов изкачи връх на 8000 метра, а в България към този момент се правеха доста надпревари по спортно катерене. Имахме алпинисти, които караха в Алпите много технични и сложни места. Големият проблем беше с организирането на пътуванията, тъй като се пътуваше много мъчно, само че като воля, като катерещи хора, нещата бяха доста съществени “, спомня си Георги.
През годините е съумял да обиколи планински масиви като Кавказ, Алпите, Доломитите, Хималаите, Андите, Памир.
Георги рядко употребява думата фантазия. Казва, че постоянно си слага изпълними цели. Понякога получава уроците си от планината посредством неправилни решения. Така преди 10 години неверна преценка го тласка в обятията на лавина.
„ Колегата ми взе решение групата да се раздели на две елементи, аз с по-добрите скиори да слезна по различен път и навлизайки в този различен пък, някъде след третия, четвъртия завой се скъса целия скат на връх Вихрен и лавината падна до дъното на долината. Мен ме остави по пътя си в горната част, само че по този начин или другояче беше много тежък миг “, споделя Георги.
Описва лавината като буря. „ Първо, че имах шанс, второ, че имах раница, която ми оказа помощ да изляза жив и нямах контузии. Помня всичките произшествия, тъй като това е част от растежа. Много е значимо ние да не ги погребваме под спомените си, тъй като те ни връщат на вярното място в верния миг и ни карат да имаме едно на разум, подсказват ни, че не сме безсмъртни и че разликата сред хубавото и неприятното, тъжното и радостното, от време на време е извънредно дребна “, споделя той.
Днес преподава в един от центровете в България, където приготвя планински водачи. Тази специалност обаче е застрашена.
„ В очите на елементарните хора планинския лидер е един човек, който върви с раница на чист въздух по през целия ден и си прави кефа.
Алпинизмът беше признат като част от културното завещание на ЮНЕСКО и планинският лидер се явява един посредник тъкмо сред това културно завещание и хората “, споделя Георги.
„ Има хора, за които ходенето в планината не е някаква вътрешна нужда, а е по-скоро доказване. С тези хора се работи мъчно. Водачът не би трябвало да робува на егото си, би трябвало да гледа на всяка една обстановка и от човешка позиция. Водачът се чака да е мощен, самоуверен, само че той също е и човек “, добавя той.
Георги споделя, че в планината хората приказват на един език. Там човек се учи на самообладание и по какъв начин да посреща непредвидимото, а с опитът по върховете идва и смирението.
„ Планината е място, на което всеки може да се усеща добре без да пречи на другия. Планината не знае какъв брой сме опитни, звучи много клиширано, само че пред стихията на планината всички сме равни “, обобщава Георги.
„ Часовете бяха дни. Тялото ми усещаше голяма жадност. Може би е трябвало още 20 часа, с цел да не го водим този диалог в този момент “.
Така Георги Георгиев си спомня зимата на 1990 година, когато изкачва популярната северна стена на граничния сред Франция и Италия алпийски връх Гранд Жорас. Казват, че там всяка крачка вещае злощастие. Но не нощта, снежната стихия или студа са най-големите врагове на алпиниста там.
„ Изкачихме с две нощувки, с два бивака. Големият проблем беше прясно навалелият сняг “, споделя Жоро Черния.
Групата има еднопосочни визи до Франция, по тази причина е принудена да се спусне назад не през по-лекия маршрут от италианската страна на върха, а подхваща по-трудния маршрут от френска страна. Разчита на техниката рапел - втурване благодарение на въжета. Започва рисково втурване в тъмнината - като назад преброяване. Във всеки идващ час, стрелката за някой от групата може да спре да отброява секундите живот.
„ По време на спускането се счупи един от скалните издатъци, на който беше закачено въжето и един от четиримата падна и почина. В разследване на това аз се оказах блокиран без въжета в средата на този борд. Престоя ми представляваше стоене на един скален перваз с величина 20 на 40 сантиметра, закачен на един чеп, без храна и вода ".
Георги виси в мрака. Единствената му упора е по-малка от размера на едната му обувка. Под него, над него - цялостна тишина. Нищо
„ Моите сътрудници бяха на 40 метра под мен, само че нито с опция аз към тях, нито те към мен. Изкарахме първата нощ по този начин, на 40 метра разстояние един от различен. На сутринта надвикахме вятъра. Разбрахме се, каквото имахме като инвентар го събраха при тях с концепцията да продължат и в случай че стигнат избавителна работа да дойдат и за мен “, споделя Жоро Черния.
„ На такива места човек се активизира, пробва се да мисли за неща надалеч от действителната обстановка и се пробва да полива вярата, че ще се случи нещо по този начин, че той да излезе жив от обстановката. Всъщност от самото начало, до момента в който бях там, аз се надявах, че нещата ще имат добър излаз “, добавя той.
Казва, че получавал и халюцинации.
„ През цялото време аз не бях сигурен дали те са слезли живи или не по този начин, че на четвъртия ден от престоя на това място чух, че хеликоптера кръжи към мен, разбрах, че са живи и, че е за мен. Той съумя да ме вземе на петия ден от престоя на тази площадка.
Когато се случи нещо такова, без значение в коя сфера на живота, считам, че човек би трябвало да премисли, да направи крачка обратно, да поправи нещата, до колкото е допустимо “, споделя планинарят.
Георги е умел планински лидер. Родом от Белоградчик. Един от тримата българи, ученици на националното учебно заведение за ски водачи в Шамони, Франция. Започва да се занимава с алпинизъм през 80-те години.
„ Това бяха едни от доста мощните за българския алпинизъм. Тогава през 84-та година беше националната експедиция на Еверест, която по мащаб на въздействието, както я съпостави преди години Методи Савов, се равнява само със международното състезание в Съединени американски щати през 94-та година. Българският алпинизъм беше доста развъртян и огромна част от тази инерция се съобщи и в годините след измененията. 81-ва година беше огромната експедиция на Лотце, на която за първи път Христо Проданов изкачи връх на 8000 метра, а в България към този момент се правеха доста надпревари по спортно катерене. Имахме алпинисти, които караха в Алпите много технични и сложни места. Големият проблем беше с организирането на пътуванията, тъй като се пътуваше много мъчно, само че като воля, като катерещи хора, нещата бяха доста съществени “, спомня си Георги.
През годините е съумял да обиколи планински масиви като Кавказ, Алпите, Доломитите, Хималаите, Андите, Памир.
Георги рядко употребява думата фантазия. Казва, че постоянно си слага изпълними цели. Понякога получава уроците си от планината посредством неправилни решения. Така преди 10 години неверна преценка го тласка в обятията на лавина.
„ Колегата ми взе решение групата да се раздели на две елементи, аз с по-добрите скиори да слезна по различен път и навлизайки в този различен пък, някъде след третия, четвъртия завой се скъса целия скат на връх Вихрен и лавината падна до дъното на долината. Мен ме остави по пътя си в горната част, само че по този начин или другояче беше много тежък миг “, споделя Георги.
Описва лавината като буря. „ Първо, че имах шанс, второ, че имах раница, която ми оказа помощ да изляза жив и нямах контузии. Помня всичките произшествия, тъй като това е част от растежа. Много е значимо ние да не ги погребваме под спомените си, тъй като те ни връщат на вярното място в верния миг и ни карат да имаме едно на разум, подсказват ни, че не сме безсмъртни и че разликата сред хубавото и неприятното, тъжното и радостното, от време на време е извънредно дребна “, споделя той.
Днес преподава в един от центровете в България, където приготвя планински водачи. Тази специалност обаче е застрашена.
„ В очите на елементарните хора планинския лидер е един човек, който върви с раница на чист въздух по през целия ден и си прави кефа.
Алпинизмът беше признат като част от културното завещание на ЮНЕСКО и планинският лидер се явява един посредник тъкмо сред това културно завещание и хората “, споделя Георги.
„ Има хора, за които ходенето в планината не е някаква вътрешна нужда, а е по-скоро доказване. С тези хора се работи мъчно. Водачът не би трябвало да робува на егото си, би трябвало да гледа на всяка една обстановка и от човешка позиция. Водачът се чака да е мощен, самоуверен, само че той също е и човек “, добавя той.
Георги споделя, че в планината хората приказват на един език. Там човек се учи на самообладание и по какъв начин да посреща непредвидимото, а с опитът по върховете идва и смирението.
„ Планината е място, на което всеки може да се усеща добре без да пречи на другия. Планината не знае какъв брой сме опитни, звучи много клиширано, само че пред стихията на планината всички сме равни “, обобщава Георги.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ