С Македония нямаме време да ровим в миналото
- Г-жо Пеева, с изключение на персонален празник - 75, чествате и забележителните 50 години активност в киното. Творческото дългоденствие сякаш не е нещо постоянно срещано в нашето кино – дали заради липса на условия и пари, дали заради липса на хрумвания. Как оцелявате толкоз дълго?
- Лаская се евентуално, само че може би филмите, които върша, са нужни и тематиките им са забавни. Едно обаче е несъмнено: съумявам да ги осъществявам с непримиримост, самообладание и неизменност. За някои съм чакала с години, с цел да съумея да ги направя. Такъв е да вземем за пример казусът с " Чия е тази ария? ", един от най-успешните ми и известни филми и у нас, и по света. 20 години след премиерата му той продължава да е издирван и показван. Но в процеса на подготовка близо година и половина вървях непрестанно на срещи, така наречен " питчинги " из Европа - това са срещи с представители на разнообразни европейски и освен европейски малките екрани, както и продуценти, пред които представяме плановете за бъдещите си филми с вярата, че те ще сметнат плана за атрактивен и интересен и ще се съгласят да го финансират или кофинансират. На тези срещи всички го харесваха, само че просто не можеха да му намерят място в стратегиите си. Докато най-сетне фамозният френско-германски телевизионен канал АРТЕ ме потърси да ми заяви, че може да го включи в програмата си и да участва във финансирането му.
20 години след горния образец ето още един - по отношение на най-новия ми филм " Мълчание с достолепие ": откакто сюжетът беше утвърден от Националния кино център, повече от една година чакахме подписването на контракта за финансирането и началото на реализацията. Сега още веднъж се случва същото: одобрен е проектът за идващия ми филм, само че отново заради административни неуредици очаквам повече от година.
Ако не си толерантен, твърдоглав и не си привикнал на този метод на работа - тежко е да оцеляваш и да правиш филми.
- Работили сте интензивно в два интервала – социалистическия и след измененията. Предполагам, че разнообразни уроци и опит е донесъл всеки от тях. Бихте ли създали един подобен паралел?
- Имаше една смешка за " шоколада преди девети и след девети септември "... А съществено - започнах своя професионален път в Студия за документални и научнопопулярни филми " Време ". След дипломирането ми в Академията в Белград, когато се върнах в България, ми беше препоръчано да стартира работа като асистент-режисьор в игралното кино в Студио " Бояна " или като режисьор в Студия " Време ". Предпочетох да върша документални филми като независим режисьор. И не сбърках. Времето, през което работих в Студия " Време " – до демократичните промени през 1989 г. - несъмнено ме оформи като експерт с високи изисквания. Сред хората, които са ми повлияли в този интервал, са режисьорът Никола Ковачев - за жалост, за неговите филми доста малко се говори; Юлий Стоянов...
А пък спрените ми филми оформиха моя мироглед и темперамент, моето възприятие за правота и неотстъпчивост.
Вторият интервал, почнал след „ идването на демокрацията “, сложи на тестване инстинкта ми за оцеляване като режисьор - и освен моя. Ние всички бяхме, както се споделя, " изгонени на улицата ". Държавното финансиране спря, студия " Време " вече не правеше филми. Но пък даже и шаблонно да звучи, промяната ми донесе едно чувство за независимост, късмет и благоприятни условия за реализация на едно друго равнище. Ако не ни се беше случила народна власт, в никакъв случай нямаше да мога да направя филм като " Чия е тази ария? ", сниман в седем страни. Или като " Развод по албански " - и двата бяха номинирани за премията на Европейската кино академия, така наречен " Европейски Оскар ". Така че това време ми даде обсег.
- Споменахте за своите спрени филми - " В името на спорта " и по-малко известния " Майки ". Първият беше програмиран по-рано тази седмица като част от специфичните прожекции за Вашия празник. Как го приема публиката през днешния ден?
- " В името на спорта " се търси доста, в това число и в чужбина. Може би не е толкоз известно, че неговата премиера беше в чужбина, на Берлинския кинофестивал за късометражно кино - откакто беше спрян през 1983 г., през 1989-а, на границата с измененията, от Германия го бяха поканили. И го пратихме, безусловно незаконно, на видеозапис по сътрудника Росен Милев, който учеше там. Мислехме, че отново няма да го пуснат. Но тъй като към този момент имаше перестройка и се усещаше идната смяна, от Българска кинематография въпреки всичко го изпратиха - на фестивала пристигнаха две копия.
" Майки " снимах преди " В името на спорта ". Даже един сътрудник се майтапеше с мен: " О, на теб ти хареса май да ти стопират филмите! " Тогава имаше един позив дамите с извънбрачни деца да си ги раждат, да не ги оставят по домовете, а страната ще се грижи за тях. Ставаше дума в действителност за един двоен морал - всички смятаха тези майки за леки дами. Държаха ги в специфичен дом с децата им. Една от моите героини беше багеристка, друга - работничка... Снимахме и същинско дело, което се води за бащинство, в Съдебната палата. Даже по-късно, като пристигна демокрацията и филмът беше най-сетне показан, са ме питали дали това е инсценировка.
След тези два кино лентата избягваха да ми разрешават " рискови " тематики. Например не ми позволиха да отида да фотографирам събитията към преименуването и изселването на българските турци. Но аз въпреки всичко направих своя филм за този неприличен акт от нашата най-нова история - една от първите ми ленти след измененията през 1989 година беше " Излишните “. Един филм за три дами и фамилиите им – една българка и две туркини, и какво се случва с тях по време и след преименуването.
- В „ Мълчание с достолепие “ се споделя, че публична цензура у нас е нямало, както да вземем за пример в Полша, а механизмът на прекъсване на филми е бил различен и „ задвижван “ от самите кинодейци?
- Да, по този начин излиза. Но както споделя една от участничките във кино лентата - „ в случай че не е имало на кого да се рапортува, на кого да се доносничи, това нямаше да може да се случва “. Оказва се, че за жалост повече или по малко на всички места към нас е имало доносници, и то освен вербувани и платени, само че и „ доброволци “…
- А научихте ли кои са тези хора, с които сте работили един до друг в едно студио?
- Когато правех кино лентата " Кметът " и работих доста в архива, помолих да видя и своето досие. Донесоха ми една цялостна количка с папки - безусловно като кадър от немския филм " Животът на другите ". Оказа се обаче, че това не са папки за мен, а на всички хора, които са имали връзки с чужбина - фамилии, пътувания... въпреки всичко аз имах и друга причина да ме следят: мъжът ми е от някогашна Югославия. Моето досие не беше огромно, само че знаеха тъкмо какво съм правила, с кого съм дружала, безспорен психически портрет ми бяха създали. Не пишеше имена, те са били заличавани. Но и няма значение, ние знаехме кои от нашите хора са донасяли.
- Зачекнахме тематиката за цензурата, тъй като последният ви филм " Мълчание с достолепие " засяга Ирина Акташева и Христо Писков и техните спрени филми, изключително " Понеделник заран ". Как могат да бъдат оправдани през днешния ден филми като него или като, да речем, " Привързаният балон " на друг голям наш кинотандем?
- Има интерес от младите. Когато прожектирахме кино лентата на " Аполония " в Созопол, лятното кино беше цялостно с младежи, които след прожекцията идваха и ме питаха: Къде можем да забележим техния филм? Трябва да се приказва за тези филми, да се приказва за българското кино - освен по тематиките имаме или нямаме пари, а и за неговата история. За тази последователност би трябвало да се грижат и институциите, да има някаква политика. А не да демонстрираме филмите единствено когато създателят почине.
А най-много тези неща би трябвало да се учат в университетите - в НАТФИЗ, в Нов български университет. Могат да бъдат включени и в другите портали за кино, да станат необятно налични.
- Днес филми не се стопират. Но " Да живее България " е копродуциран от Българска национална телевизия, а пък към този момент пет години не е излъчен по нея. Как си обяснявате това – и по какъв начин от малкия екран го изясняват?
- Телевизията съвсем нищо не ми изяснява. В отговор на едно мое документално питане по въпроса ми дадоха отговор, че моментът за проявление на подобен филм не е подобаващ. Трябва да се има поради, че в една от точките на контракта за кофинансирането категорично е записано, че малкия екран има право както да излъчи, по този начин и да не излъчи кино лентата. Така че всичко е в нормите. Лично аз считам, че те не желаят да се занимават с тематиката " шовинизъм " под каквато и да е форма.
- Както други наболели тематики, и тя бива замитана под килима. Реакциите да вземем за пример около сегашните договаряния със Северна Македония го демонстрират за следващ път. Надявате ли се киното да помогне за по-добро схващане и „ прояснение “ по тези въпроси?
- Да, надявах се, само че на вятъра. Ако политиците от двете страни на границата седнат да погледат кино лентата " Чия е тази ария? " заедно и в случай че изискат да проумеят посланието му, ще схванат това, което схванаха феновете и в България, и в Македония: няма време за ровене по предишното. Тук, на Балканите, толкоз си приличаме и по нрав, и по характер, и по ината си даже, че просто си губим времето да се взираме в предишното и потвърждаваме кой е по-велик. И ние, и децата ни сме комплицирани. А бихме могли да намерим метода да живеем дружно, следвайки общите традиции, общите ни черти, които ни вършат " балканци " и за които други даже тайно ни завиждат. Може би е извънредно време и почтени създатели – не конюктуршчици, да бъдат включени в тези диалози – договаряния. Аз непринудено бих се присъединила дружно с кино лентата си (ха, ха, ха!)
- Как разбирате, че един сюжет или воин е заслужен за филм?
- Първоначално подсъзнателно и прочувствено - в случай че нещо трепне под сърцето. След това върша проучване и информация, с цел да ревизира дали инстинктът не ме е подвел. Да, от време на време се оказва, че първичното усещане е неверно и бъдещият ми кандидат-герой не е това, което диря. Но рядко се отхвърлям и нормално намирам излаз от ситуацията.
- Предстои ви работа върху кино лентата „ Общински консултант “. От дребното, което знам за него, неизбежно и той ще разпали пристрастености?
- Ще забележим, още е рано да се каже. Тъй като финансирането на кино лентата се бави по административни аргументи. Нека изчакаме да забележим какво и по кое време ще се случи. Две години очакане на началото на финансирането е доста време за един документален кино план, доста неща се трансформират.
- Гледате ли интензивно филми на сътрудниците? В какво здраве ви се коства нашето кино в последно време – документалното, а и игралното?
- Да, проследявам какво се случва и на драго сърце виждам филми на сътрудниците си. Намирам, че игралното ни кино е в много добро здраве. В предишни години документалното беше по-въздействащо, по-силно.
Имаме надарени млади документалисти, само че какво става с тях - който направи сполучлив документален филм, отива в игралното кино. Те не знаят, че и с документално можеш да станеш известен: мен ме стопират непрестанно хора по улицата. Но парите не са като в игралното.
- Лаская се евентуално, само че може би филмите, които върша, са нужни и тематиките им са забавни. Едно обаче е несъмнено: съумявам да ги осъществявам с непримиримост, самообладание и неизменност. За някои съм чакала с години, с цел да съумея да ги направя. Такъв е да вземем за пример казусът с " Чия е тази ария? ", един от най-успешните ми и известни филми и у нас, и по света. 20 години след премиерата му той продължава да е издирван и показван. Но в процеса на подготовка близо година и половина вървях непрестанно на срещи, така наречен " питчинги " из Европа - това са срещи с представители на разнообразни европейски и освен европейски малките екрани, както и продуценти, пред които представяме плановете за бъдещите си филми с вярата, че те ще сметнат плана за атрактивен и интересен и ще се съгласят да го финансират или кофинансират. На тези срещи всички го харесваха, само че просто не можеха да му намерят място в стратегиите си. Докато най-сетне фамозният френско-германски телевизионен канал АРТЕ ме потърси да ми заяви, че може да го включи в програмата си и да участва във финансирането му.
20 години след горния образец ето още един - по отношение на най-новия ми филм " Мълчание с достолепие ": откакто сюжетът беше утвърден от Националния кино център, повече от една година чакахме подписването на контракта за финансирането и началото на реализацията. Сега още веднъж се случва същото: одобрен е проектът за идващия ми филм, само че отново заради административни неуредици очаквам повече от година.
Ако не си толерантен, твърдоглав и не си привикнал на този метод на работа - тежко е да оцеляваш и да правиш филми.
- Работили сте интензивно в два интервала – социалистическия и след измененията. Предполагам, че разнообразни уроци и опит е донесъл всеки от тях. Бихте ли създали един подобен паралел?
- Имаше една смешка за " шоколада преди девети и след девети септември "... А съществено - започнах своя професионален път в Студия за документални и научнопопулярни филми " Време ". След дипломирането ми в Академията в Белград, когато се върнах в България, ми беше препоръчано да стартира работа като асистент-режисьор в игралното кино в Студио " Бояна " или като режисьор в Студия " Време ". Предпочетох да върша документални филми като независим режисьор. И не сбърках. Времето, през което работих в Студия " Време " – до демократичните промени през 1989 г. - несъмнено ме оформи като експерт с високи изисквания. Сред хората, които са ми повлияли в този интервал, са режисьорът Никола Ковачев - за жалост, за неговите филми доста малко се говори; Юлий Стоянов...
А пък спрените ми филми оформиха моя мироглед и темперамент, моето възприятие за правота и неотстъпчивост.
Вторият интервал, почнал след „ идването на демокрацията “, сложи на тестване инстинкта ми за оцеляване като режисьор - и освен моя. Ние всички бяхме, както се споделя, " изгонени на улицата ". Държавното финансиране спря, студия " Време " вече не правеше филми. Но пък даже и шаблонно да звучи, промяната ми донесе едно чувство за независимост, късмет и благоприятни условия за реализация на едно друго равнище. Ако не ни се беше случила народна власт, в никакъв случай нямаше да мога да направя филм като " Чия е тази ария? ", сниман в седем страни. Или като " Развод по албански " - и двата бяха номинирани за премията на Европейската кино академия, така наречен " Европейски Оскар ". Така че това време ми даде обсег.
- Споменахте за своите спрени филми - " В името на спорта " и по-малко известния " Майки ". Първият беше програмиран по-рано тази седмица като част от специфичните прожекции за Вашия празник. Как го приема публиката през днешния ден?
- " В името на спорта " се търси доста, в това число и в чужбина. Може би не е толкоз известно, че неговата премиера беше в чужбина, на Берлинския кинофестивал за късометражно кино - откакто беше спрян през 1983 г., през 1989-а, на границата с измененията, от Германия го бяха поканили. И го пратихме, безусловно незаконно, на видеозапис по сътрудника Росен Милев, който учеше там. Мислехме, че отново няма да го пуснат. Но тъй като към този момент имаше перестройка и се усещаше идната смяна, от Българска кинематография въпреки всичко го изпратиха - на фестивала пристигнаха две копия.
" Майки " снимах преди " В името на спорта ". Даже един сътрудник се майтапеше с мен: " О, на теб ти хареса май да ти стопират филмите! " Тогава имаше един позив дамите с извънбрачни деца да си ги раждат, да не ги оставят по домовете, а страната ще се грижи за тях. Ставаше дума в действителност за един двоен морал - всички смятаха тези майки за леки дами. Държаха ги в специфичен дом с децата им. Една от моите героини беше багеристка, друга - работничка... Снимахме и същинско дело, което се води за бащинство, в Съдебната палата. Даже по-късно, като пристигна демокрацията и филмът беше най-сетне показан, са ме питали дали това е инсценировка.
След тези два кино лентата избягваха да ми разрешават " рискови " тематики. Например не ми позволиха да отида да фотографирам събитията към преименуването и изселването на българските турци. Но аз въпреки всичко направих своя филм за този неприличен акт от нашата най-нова история - една от първите ми ленти след измененията през 1989 година беше " Излишните “. Един филм за три дами и фамилиите им – една българка и две туркини, и какво се случва с тях по време и след преименуването.
- В „ Мълчание с достолепие “ се споделя, че публична цензура у нас е нямало, както да вземем за пример в Полша, а механизмът на прекъсване на филми е бил различен и „ задвижван “ от самите кинодейци?
- Да, по този начин излиза. Но както споделя една от участничките във кино лентата - „ в случай че не е имало на кого да се рапортува, на кого да се доносничи, това нямаше да може да се случва “. Оказва се, че за жалост повече или по малко на всички места към нас е имало доносници, и то освен вербувани и платени, само че и „ доброволци “…
- А научихте ли кои са тези хора, с които сте работили един до друг в едно студио?
- Когато правех кино лентата " Кметът " и работих доста в архива, помолих да видя и своето досие. Донесоха ми една цялостна количка с папки - безусловно като кадър от немския филм " Животът на другите ". Оказа се обаче, че това не са папки за мен, а на всички хора, които са имали връзки с чужбина - фамилии, пътувания... въпреки всичко аз имах и друга причина да ме следят: мъжът ми е от някогашна Югославия. Моето досие не беше огромно, само че знаеха тъкмо какво съм правила, с кого съм дружала, безспорен психически портрет ми бяха създали. Не пишеше имена, те са били заличавани. Но и няма значение, ние знаехме кои от нашите хора са донасяли.
- Зачекнахме тематиката за цензурата, тъй като последният ви филм " Мълчание с достолепие " засяга Ирина Акташева и Христо Писков и техните спрени филми, изключително " Понеделник заран ". Как могат да бъдат оправдани през днешния ден филми като него или като, да речем, " Привързаният балон " на друг голям наш кинотандем?
- Има интерес от младите. Когато прожектирахме кино лентата на " Аполония " в Созопол, лятното кино беше цялостно с младежи, които след прожекцията идваха и ме питаха: Къде можем да забележим техния филм? Трябва да се приказва за тези филми, да се приказва за българското кино - освен по тематиките имаме или нямаме пари, а и за неговата история. За тази последователност би трябвало да се грижат и институциите, да има някаква политика. А не да демонстрираме филмите единствено когато създателят почине.
А най-много тези неща би трябвало да се учат в университетите - в НАТФИЗ, в Нов български университет. Могат да бъдат включени и в другите портали за кино, да станат необятно налични.
- Днес филми не се стопират. Но " Да живее България " е копродуциран от Българска национална телевизия, а пък към този момент пет години не е излъчен по нея. Как си обяснявате това – и по какъв начин от малкия екран го изясняват?
- Телевизията съвсем нищо не ми изяснява. В отговор на едно мое документално питане по въпроса ми дадоха отговор, че моментът за проявление на подобен филм не е подобаващ. Трябва да се има поради, че в една от точките на контракта за кофинансирането категорично е записано, че малкия екран има право както да излъчи, по този начин и да не излъчи кино лентата. Така че всичко е в нормите. Лично аз считам, че те не желаят да се занимават с тематиката " шовинизъм " под каквато и да е форма.
- Както други наболели тематики, и тя бива замитана под килима. Реакциите да вземем за пример около сегашните договаряния със Северна Македония го демонстрират за следващ път. Надявате ли се киното да помогне за по-добро схващане и „ прояснение “ по тези въпроси?
- Да, надявах се, само че на вятъра. Ако политиците от двете страни на границата седнат да погледат кино лентата " Чия е тази ария? " заедно и в случай че изискат да проумеят посланието му, ще схванат това, което схванаха феновете и в България, и в Македония: няма време за ровене по предишното. Тук, на Балканите, толкоз си приличаме и по нрав, и по характер, и по ината си даже, че просто си губим времето да се взираме в предишното и потвърждаваме кой е по-велик. И ние, и децата ни сме комплицирани. А бихме могли да намерим метода да живеем дружно, следвайки общите традиции, общите ни черти, които ни вършат " балканци " и за които други даже тайно ни завиждат. Може би е извънредно време и почтени създатели – не конюктуршчици, да бъдат включени в тези диалози – договаряния. Аз непринудено бих се присъединила дружно с кино лентата си (ха, ха, ха!)
- Как разбирате, че един сюжет или воин е заслужен за филм?
- Първоначално подсъзнателно и прочувствено - в случай че нещо трепне под сърцето. След това върша проучване и информация, с цел да ревизира дали инстинктът не ме е подвел. Да, от време на време се оказва, че първичното усещане е неверно и бъдещият ми кандидат-герой не е това, което диря. Но рядко се отхвърлям и нормално намирам излаз от ситуацията.
- Предстои ви работа върху кино лентата „ Общински консултант “. От дребното, което знам за него, неизбежно и той ще разпали пристрастености?
- Ще забележим, още е рано да се каже. Тъй като финансирането на кино лентата се бави по административни аргументи. Нека изчакаме да забележим какво и по кое време ще се случи. Две години очакане на началото на финансирането е доста време за един документален кино план, доста неща се трансформират.
- Гледате ли интензивно филми на сътрудниците? В какво здраве ви се коства нашето кино в последно време – документалното, а и игралното?
- Да, проследявам какво се случва и на драго сърце виждам филми на сътрудниците си. Намирам, че игралното ни кино е в много добро здраве. В предишни години документалното беше по-въздействащо, по-силно.
Имаме надарени млади документалисти, само че какво става с тях - който направи сполучлив документален филм, отива в игралното кино. Те не знаят, че и с документално можеш да станеш известен: мен ме стопират непрестанно хора по улицата. Но парите не са като в игралното.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ