Франсоаз Долто (1908-1988) е една от най-големите фигури на френската

Франсоаз Долто (1908-1988) е една от най-големите фигури на френската и на международната психоаналитична просвета. Последователка на Фройд , съратничка и другарка на Жак Лакан , тя заема в науката свое лично своеобразно място.

Повечето от трийсетината й писания са отдадени на лекуването и възпитанието на децата, някои от тях – на женското начало и женствеността.

През 1985 година Долто изнася лекция по една нетипична за нея тематика – гибелта и отношението ни към нея: по какъв начин я одобряваме, по какъв начин мислим за нея, по какъв начин да приказваме за нея на другите и на децата. Ето някои нейни мисли:

Може би с съображение считаме, че гибелта не е събитие. Не и събитие, което в миналото ще изживеем – ние в никакъв случай няма да изживеем личната си гибел, както не сме изживели и личното си раждане.

Как децата приказват за гибелта? Те стартират да приказват за нея от доста ранна възраст и ние също би трябвало да им приказваме за нея овреме. Най-често я загатват по отношение на животно. Всеки от вас е виждал по какъв начин реагират децата, когато за първи път се сблъскат със гибелта. Те споделят: „ То въобще не мърда! “, а ние им обясняваме: „ Защото е умряло “. „ Какво значи това? “, питат те, а ние не знаем какво да отговорим.

Като дребни моите деца постоянно ми задаваха въпроси по отношение на гибелта, тъй като бяха военни години, а единият от синовете ми даже се роди в разгара на самата война.

По време на бомбардировките непрестанно умираха хора и той все задаваше въпроси, а един път ме попита: „ А правилно ли е, че от атомната бомба може внезапно да умрем всички – целият град, цялостен Париж…? “, и продължаваше да изрежда местата, които към този момент му бяха познати.

А аз му отвърнах: „ Да “. Удивителен беше диалогът ми с това едвам тригодишно дете. Той към този момент ходеше на детска градина и там им бяха говорили за атомната бомба. „ Вярно е “, по този начин им бяха споделили, и всичко беше самата истина.

Той се беше прибрал от градината по обяд и очакваше да чуе от мен, че нещата, които са им споделили, не са верни…

И продължи да упорства: „ И в действителност ли може да се случи ей по този начин, внезапно?… Ама преди да се наобядвам или по-късно? “.

А аз му обясних: „ Да, тъкмо по този начин, тези неща се случват ей по този начин, внезапно, както стана в Хирошима… “.

„ Ох, избирам да стане, откакто се наобядвам! “, означи той и повече не повдигна този въпрос.

Възхитих се на духа, на силата, с която синът ми преодоля тематиката: „ Ох, избирам да стане, откакто се наобядвам! “. Не ми оставаше друго, с изключение на да прибавя: „ Точно по този начин, прави си. Хайде в този момент да обядваме “.

Друг образец: двамата братя Гриша и Жан, на четири и на шест години,  разговаряха между тях, занимаваше ги въпросът за гибелта, защото неотдавна беше умрял дядо им, по тази причина и ме попитаха: „ Мамо, какво има след гибелта? “.

Аз се преструвах, че съм доста заета да разчиствам, въобще не знаех какво да им отговоря и се надявах да получа просветление… само че преди то да е споходи, дребният брат сподели: „ Ех, Жан, който доживее, ще види! “.

А огромният продължи: „ Чуваш ли го, мамо? Но, Гриша, нали когато човек почине, той престава да живее! “.

Погледнах и двамата, изгубила мозъка и дума.

Гриша намерения малко и сподели: „ Ех, Жан, който почине, ще види! “. А пък Жан рече: „ Виж го по какъв начин приема нещата! “.

Тогава аз се обадих: „ А за какво не? Мисля, че и дядо ти ги приемаше по същия метод. – Да, май си права. В четвъртък пристигна на обяд, а в петък умря; ами да… ами да… “.

И в идващия момент ме попитаха дали може да отидем на гроба на дядо им; моментът не беше подобаващ, само че аз им споделих: „ Да, ще отидем в неделя. “ Така и направихме. Извършихме дребен обред в памет на дядо им и у по-малкия настъпи някакъв тип нравствен покой.

Между другото, тъкмо по този начин стоят нещата и ние очевидно мислим по същия метод, защото, когато на някого му следва да бъде гилотиниран, му дават да изпуши една цигара и да яде всичко, което поиска; би трябвало да имаме вяра, че да отидеш на гибел, когато си добре похапнал, е по-добре за всички!

Ето по какъв начин работи несъзнаваното у хората.

Ние се опитваме да избегнем визиите за страданието чрез едно тук и в този момент, по опция най-удоволственото в този миг от живота ни.

Струва ми се, че това е доста потребен урок, тъй като този живот е единственото време, с което разполагаме, с цел да се подготвим за гибелта, и по тази причина би трябвало до последния умишлен миг да го уплътняваме посредством другарство с другите, тъй като точно общуването изпълва живота ни със смисъл.

В противоположен случай, в случай че ги нямаше другите, които чрез обичта си ни дават доказателства, че сме живи, и в случай че ние посредством обичта си към другите и обмена с тях не даваме на себе си доказателства, че сме живи, животът ни щеше да бъде лишен от смисъл.

И като споделям „ другите “, нямам поради единствено хората, а също и животните, растенията, Космоса, идеите… всичко, което може да служи за продан и за обновяване на живота посредством шерването с другите на нашите усеща, страхове, наслади, скърби и всички мечти, свързани с очакващата ни неопределеност.

Обаче освен гибелта е неопределеност – и доста други неща са ни непознати. Очевидно е, че когато приказваме за тях, когато обличаме в думи своята неустановеност, непознатите за нас неща и страховете си, ние взаимно се поддържаме на тази странна планета, на която сме поискали да се въплътим – без да знаем защо; колкото знам аз, толкоз и вие.

Аз персонално съм уверена, че в това има смисъл, който може да открием единствено в случай че беседваме между тях, в случай че взаимно си оказваме помощ: ние, които евентуално сме пеперудите на някой различен тип, кръвните телца – не знаем на кого или на какво, – само че които сме предопределени да умрем, откакто сме живели пълноценно до сетния си момент.

Това значи да живееш, без това ограничаване животът не би имал смисъл. И таман това би трябвало да споделяме на децата.

Те питат: „ Кога ще умра? “ или „ Кога се умира? “. Понякога е безлично, по-често употребяват местоимението „ ти “, в сравнение с „ аз “, а различен път питат напряко: „ А ти по кое време ще умреш? “, или „ Ами баба по кое време ще почине? “.

Впрочем те по този начин демонстрират обичта си към някой възрастен човек – като знаят, че той или тя ще почине, – само че ние доста се тормозим от това тяхно държание, тъй като се счита за непристойно детето да отиде при човек в преклонна възраст и да го попита: „ Ти скоро ли ще умреш? “.

А в действителност правилно е таман противоположното: този човек се доближава до едно ново познание и по тази причина няма нищо неприятно в това детето да отиде и да го попита – това е знакът, по който детето ще разбере, че старостта ви приближава до едно свещенодействие, което е било познато и на него преди раждането и до което остарелият човек доста скоро ще стигне поради напредналата си възраст, – а за малчуганите няма нищо по-естествено от това: даже на възрастните им се коства напълно обикновено да умреш, когато остарееш, след пълноценно изживян живот.

Онова, което ни раздрусва, са случаите на преждевременна – съгласно нашите показа – гибел.

Така че най-хубавият отговор, който можете да дадете на децата, е: „ Умираме чак когато престанем да живеем “. Звучи като смехотворна простащина, само че, повярвайте ми, тези думи са толкоз правдиви, че те изцяло успокояват децата, които претърпяват интервал на паника от гибелта.

„ Добре, само че по какъв начин ние разбираме, че сме престанали да живеем? “, ще попитат те, а ние би трябвало да и отговорим: „ Тук няма „ ние “, „ ние “ не разбираме, само че индивидът, който ще почине, знае това надълбоко в себе си, също както го е знаел в деня, когато е трябвало да се роди. Преди раждането евентуално те е било боязън да се родиш, само че не щеш ли си се родил. Същото се случва и преди да умрем: несъмнено всички ние се опасяваме от умирането, само че по този начин е било и преди да се родим, а след това е настъпила коренна смяна “.

А какво вършим в случаите, когато бебета умират при раждането и децата научават за това?

Ами споделяме им: „ Виж в този момент, при тях всичко се е случило доста бързо, те към този момент са минали от другата страна, преди да са изпитали болката от живота, от старостта, от умирането, само че по тази причина пък техните родители, които са ги чакали да дойдат на този свят живи и да пораснат, те в действителност доста страдат, обаче тези бебета са престанали да живият толкоз бързо, че по всяка възможност по този начин оказват помощ на цялото семейство “.

Именно поради живите деца мъртвото дете би трябвало да бъде част от фамилията, само че не във тип на тъга, а на алегоричен живот; то поддържа живите, тъй като е част от тях и заради обстоятелството, че е било обичано по време на бременността или през няколкото месеца до раждането си или след него.

Важни са не физическото му битие или сладките муцунки, които е предписание това бебе, а фактът, че е човешко създание, добило плът посредством двама души, които са се обичали, или най-малко са били обзети от предпочитание, и че неговото лично предпочитание за живот го е въплътило в едно тяло и го е повело по веднъж, който обаче е приключил доста бързо.

Въпросното бебе е престанало да живее, преди някой да си даде сметка за това, ето за какво отговорът, който успокоява всяко дете, е следният: „ Не се притеснявай… Ще схванеш по кое време си престанал да живееш. “

Вярно е също по този начин, че ние всички ще разберем по кое време сме престанали да живеем. Другите ще кажат, че сме умрели, само че този, който умира, умира, тъй като е живял толкоз доста, че към този момент няма защо да продължава, тъй като е изразходвал всичките си сили в битката за оцеляване.

Достигнал е лимита на изтощението си от битката за живот, по този начин е. Това се случва с всеки един от нас: ние се борим, с цел да останем живи, и за задачата изразходваме до дъно телесните си сили – и може би по този метод се докопваме до Реалното, което не можем да опознаем, до момента в който се намираме в тяло във времето и пространството.

Реалното е отвън времето и пространството. То е налично за нас чрез изкуството, без значение от неговия тип: музика, живопис, архитектура, танц. Достъпно е също и в мигове на извънредно осенение или когато претърпяваме нещо от ранга на хубостта, когато вършим изобретение, непознаваемо за нас в нормалната ни плът.

Струва ми се, че Реалното е от този порядък, и поисквам на всички вас да го откриете след един почтено завършил живот, подпомаган до самия си край от опцията да беседваме с хората, които ще бъдат до нас в деня, когато решим да поговорим с тях за това и когато ще имаме щастието да намерим събеседник, поискал да приказва с нас на тази тематика.

Из „ Да приказваме за гибелта “