Физическият живот на цивилизования човек е пълен с проблеми, нещо

Физическият живот на цивилизования човек е цялостен с проблеми, освен това – ние не бихме могли да мислим за него отвън термините на казуса.

Нашите психологични процеси са построени от голям брой разсъждения, подозрения и опити, всички до един съвсем напълно непознати на подсъзнателния, несъзнателен разум на примитивния човек.

Именно развиването на съзнанието е в основата на съществуващите проблеми. То е съмнителният подарък на цивилизацията.

Отвръщането на индивида от инстинкта и опълчването му на този инстинкт основава съзнанието. Инстинктът е природа и се стреми да увековечи природата.

Съзнанието търси само просвета или нейното отричане. Дори когато се връщаме назад към природата по апела на Русо, ние „ култивираме “ природата.

Докато сме потънали в природата, ние сме безсъзнателни и живеем в сигурността на инстинкта, който не знае проблеми.

Всичко в нас, което принадлежи на природата е избягало от казуса – неговото име е подозрение, а където има подозрение, там има неустановеност и опция за разнообразни разновидности.

Когато имаме няколко пътя, ние губим сигурността на инстинкта лидер и попадаме в лапите на страха.

Съзнанието в този миг е призовано да даде на своите деца това, което природата постоянно им е давала, а точно твърдо, безспорно и неоспоримо решение.

И тук се издига камарата от чисто човешките страхове, че съзнанието – нашето Прометеевско завладяване – в края на краищата ще се окаже некомпетентно да ни замести природата.

Проблемите ни тласкат в осиротялото и самотно положение на изоставени от природата и тласнати към съзнанието. Пред нас няма различен път.

Ние сме принудени да прибягваме до взимане на решения в обстановки, в които преди сме разчитали на естествените явления.

Следователно, всеки проблем носи опцията за разширение на съзнанието, само че също и нуждата да се разделим с детското безсъзнателно и вярата в природата.

Тази нужда е от такова значение като физичен факт, че е залегнала в едно от главните алегорични учения на християнската вяра.

Това е жертвоприношението на естествения човек – безсъзнателно и почтено създание, чийто драматичен път стартира с изяждането на райската ябълка. Библейското проваляне на индивида показва раждането на съзнанието като проклинание.

Именно в тази светлина ние гледаме на всеки проблем, който ни подтиква към по-голямо осъзнаване и ни разделя още повече от парадайса на безсъзнателното детство.

Всеки от нас на драго сърце обръща тил на проблемите си. Ако е допустимо, те не се загатват или съществуването им напряко се отхвърля.

Ние желаеме да създадем живота си елементарен, сигурен и прелестен, по тази причина проблемите са табу.

Ние избираме да имаме сигурност, а не подозрение, резултати, а не опити, и не знаем, че сигурността идва през подозрението, а резултатът – посредством опита.

Изкуственото отказване на казуса не основава разбиране. Напротив, едно по-обширно и висше схващане е призвано да ни даде сигурността и яснотата, от които се нуждаем.

Разглеждайки въпросите на физическия живот, ние непрестанно засягаме въпроси от разнообразни области на познанието.

Ние тормозим и ядосваме теолози и философи, лекари и учители, даже стъпваме в полето на биологията и историята. Това се дължи не на нашата надменност, а на обстоятелството, че човешката душа е неповторима композиция от фактори, които надалеч надвишават границите на една съответна научна област.

Защото човек основава науки през личната си характерна вътрешна конституция. Науките са признаците на неговата душа.

Пред нас стои въпросът „ Защо индивидът, за разлика от представителите на животинския свят, има проблеми? “.

Ще се опитаме да отговорим на този главен въпрос. Няма проблем без схващане.

Тук поражда нов въпрос: „ Как поражда съзнанието? “ Никой не би могъл да каже сигурно, само че ние можем да следим при дребните деца процеса на образуване на съзнанието.

Всеки родител би могъл да го види, в случай че е задоволително деликатен. Когато детето разпознае нещо или някой, когато познава лице или предмет, тогава ние усещаме, че детето има схващане.

Не инцидентно в Рая точно дървото на познанието е родило съдбоносните плодове.

Какво значи различаване или знание в този смисъл? Говорим за „ познаване “ на нещо, когато можем да свържем едно ново усещане с към този момент открит подтекст по метод подобен, че да държим в съзнанието си освен новото усещане, само че също и подтекста.

„ Познанието “ се основава на осъзнатата връзка сред психологични наличия. Не можем да имаме знание за несвързани наличия, ние не можем даже да ги осъзнаем.

Първият етап на съзнателността, който можем да следим се показва в установяването на връзка сред две или повече психологични наличия.

На този стадий съзнанието е инцидентно и нетрайно. То се свежда до репрезентацията на няколко връзки като наличието не се помни.

Затова през ранните години от живота няма трайна памет. Съществуват нещо като островчета на разсъдливост, единични светещи обекти измежду компактен мрак.

Тези островчета на паметта обаче са нещо по-различно от първичните връзки сред психологични съдържания; те съдържат освен това и нещо ново.

Тази оригиналност е доста значима поредност от свързани наличия, която образува така наречен его.

Егото е обект на съзнателността, по тази причина първоначално детето приказва за себе си обективно, т.е. в трето лице.

Едва по-късно, когато его-съдържанието се натовари със лична сила, поражда чувството за индивидуалност или Азовост.

Не може да се сбърка момента, когато детето стартира да приказва за себе си в първо лице. Тогава се поставя началото на цялостната его-памет.

В детския етап на съзнанието към момента няма проблеми. Нищо не зависи от субекта, защото детето към момента е напълно подвластно от неговите родители.

Сякаш то към момента не е напълно родено, а се намира затворено в психологичната атмосфера на родителите си.

Психичното раждане и дружно с него съзнателното обособяване на егото от неговите родители се случва в пубертета при изригването на половия живот, физиологичните промени са съпроводени с психологична гражданска война.

Различните телесни проявления слагат акцента върху егото. Юношата постоянно показва и утвърждава себе си с всички сили, непременно и без нюх за мярка. Тази възраст се разказва като „ непоносимата “ възраст.

До този интервал психологичният живот на индивида е ръководен от импулси като проблемите са редки или липсват. Дори когато външни ограничавания се слагат пред вътрешните импулси, тези спънки не слагат индивида в обстановка на вътрешен спор.

Той им се подчинява или ги заобикаля, само че и в двата случая резервира вътрешната си целокупност. Той към момента не познава положението на вътрешно напрежение, което носи казуса.

Това положение поражда едвам когато външното ограничаване се трансформира във вътрешна спънка и един подтик се опълчва на различен.

Или, проблем имаме, когато против една цялост от его-съдържания се изправи равна по активност втора цялост.

Тази втора цялост, заради високата си енергетичност придобива функционална значителност равно на его-комплекса и може да бъде наречена „ второ его “, което в избрани случаи измества първото от лидерската позиция.

Това раздвояване води до отчуждаване от себе си, което се назовава проблем.

Като резюме: Първият етап на съзнателността, изразяващ се в различаване и „ познаване “ е едно анархично или безредно положение.

Вторият – стадият на развития его-комплекс – е монархична или монистична фаза.

Третият етап – още една стъпка към съзнателността – се показва в осъзнаването на личната ни колебливост. Това е дуалистична фаза.

И по този начин доближаваме до тематиката за стадиите на живота. Първият интервал, с който ще се занимаем е младостта. Това е интервала от края на пубертета до междинната възраст (35-40).

Що се отнася до детството, комплексния психологичен живот на детето е проблем от първа значимост за родители, учители и лекари, само че естественото дете няма същински лични проблеми.

Едва когато порасне, човек може да има подозрения във връзка с себе си и вътрешни спорове.

Всички ние сме осведомени с проблемите на младостта. За множеството хора условията на живота жестоко поставят завършек на детските фантазии.

Ако индивидът е задоволително добре квалифициран, преходът към професионална кариера може да се реализира гладко. Но в случай че той се подведе по илюзии, противоречащи на действителността, то проблем сигурно ще възникне.

Никой не подхваща каквато и да е витална стъпка, без да има някакви упования – постоянно те се оказват неправилни. Иначе казано, те не дават отговор на изискванията, в които индивидът е попаднал.

Често става дума за пресилени упования, за подценени компликации, за безпочвен оптимизъм или за отрицателна настройка. Много са неправилните упования, които подхранват ранните, съзнателни проблеми.

Но не постоянно разминаването сред упованията и действителността е източникът на проблемите. Той може да е и във вътрешно-психични разстройства.

Те съществуват даже, когато в връзките си с външния свят човек се оправя добре. Често става дума за разстройства в психологичното равновесие, провокирани от полов подтик или за комплекс за непълноценност, бликнал от изключителна сензитивност.

Тези вътрешни усложнения могат да зародят даже, когато акомодацията към външния свят е реализирана без забележими старания.

Обичаен феномен е, че младежите водили люта борба за тяхното положение нормално не развиват вътрешни проблеми, и назад, тези, които по една или друга причина елементарно са се приспособили и устроили, страдат от полови проблеми или възприятие за непълноценност.

Хората, чиито характер основава проблеми постоянно са невротични, само че никога не може да се отъждествява съществуването на проблеми с невроза.

Има отчетлива разлика сред двете, състояща се в това, че невротикът е болен, тъй като не осъзнава своите проблеми, до момента в който индивидът с сложен характер страда от своите осъзнати проблеми без да е болен.

Ако може да се формулира нещо общо сред всички проблеми в интервала на младостта това е склонността за връщане към детското равнище на разсъдливост – протест против съдбоносните сили в нас и отвън нас, които целят да ни въвлекат и обвържат със света.

Една част от нас се пробва да остане дете, да бъде безсъзнателна или, най-вече, да осъзнава единствено его-то, да отхвърля всичко непознато (външно) или най-малко да го подчинява на личната си воля; да не прави нищо или да се отдаде на облекчаване на личния си блян към приятност и власт.

Наблюдава се инерционен феномен: блян за опазване на предходното положение, чието равнище на разсъдливост е по-ниско, лимитирано и по-егоистично от това на дуалистичната фаза.

През тази фаза индивидът е заставен да признае и да одобри неща, които са разнообразни и непознати за част от личния си живот – за някакво изключително „ алтер-его “.

Разширяването на виталния небосвод е съществена характерност на дуалистичния етап – точно към това са ориентирани и съпротивите.

Този развой стартира още от раждането, когато детето напуща тясното пространство на майчината вътрешност и се интензифицира досега, в който през дуалистичната фаза, индивидът стартира да бори с него.

Какво би се случило в случай че човек просто се промени, трансформира се в това непознато „ алтер-его “ и разреши на първичния му Аз да изчезне в предишното? Религията се пробва да реализира точно това. Но логиката на психиката учи, че в прочут смисъл нищо в душата на индивида не е остаряло, нищо действително не може дефинитивно да почине.

Този, който се пази от всичко ново и непознато и регресира в предишното, изпада в същото невротично положение като оня, който се разпознава с новото и бяга от предишното.

Принципно и двамата вършат едно и също: пробват се да запазят едно по-стеснено положение на съзнанието. Алтернативата е то да се унищожи с силата на противоположностите – през дуалистичната фаза – и по-късно да се построи един етап на по-обширна и по-висша разсъдливост.

Това би било положително решение, само че тук идва и казусът. На природата въобще не и пука за високото равнище на схващане, дори в противен случай. От друга страна обществото не прави оценка високо сходен героизъм на душата, то дава своите награди за достижения, а не за персона.

Личностните качества нормално са оценени посмъртно. Така, с цел да осигурим общественото си битие ние сме принудени да се задоволим с постижимото и да развием характерните годности.

Постиженията и практичността са идеали, които пораждат, с цел да ни изведат от объркването измежду насъбраните проблеми. Те биха могли да ни оказват помощ да пуснем по-здрави корени в света, само че не могат да ни водят към по-висше схващане, което назоваваме просвета.

Дилемата постоянно се взема решение по следния метод: всичко, което ни е обещано в предишното, е съгласно условията на бъдещето. Ако се задоволим с постижимото, това значи, че се отхвърляме от целия си капацитет.

Едни губят значима част от своето минало, други – значима част от своето бъдеще.

Сериозните проблеми обаче в никакъв случай не са изцяло решени. Ако в някой миг ни се стори, че са решени, значи нещо е било изгубено. Смисълът и предназначението на казуса наподобява не е в решението му, а в непрекъснатата работа върху него.

Колкото повече се приближаваме доникъде на живота и колкото повече се барикадираме за персоналните си гледни точки и обществени придобивки, толкоз по-отчетливо ни се коства, че сме разкрили верния път, същинските идеали и поведенчески правила, започваме да ги възприемаме като всеобщо годни, а неизменимата честност към тях трансформираме в добродетел.

Ние изцяло подценяваме обстоятелството, че достиженията ни, които обществото е наградило, са извоювани за сметка на нашата персона. Прекалено доста аспекти от живота, които би трябвало да бъдат претърпяни, лежат в килера измежду прашни мемоари.

Статистиките сочат внезапно нарастване на депресивността при мъжете към четиридесет. При дамите невротичните проблеми кардинално за почват малко по-рано.

Счита се, че в тази фаза на живота – сред 35 и 40 години – стартират значими промени в човешката душа. Тази смяна не е съзнателна и целенасочена, тя се демонстрира в индиректни послания за смяна, идващи като че ли от несъзнателното.

Често това наподобява на мудна смяна в характера на личността, различен път се възраждат черти изчезнали в детството, едни склонности и ползи стартират да отслабват, а други заемат тяхното място.

Случва се по този начин, че постоянно убеждения и правила одобрявани до този миг – изключително в региона на морала – се затвърждават и стават ригидни, с цел да се стигне до 50-те когато се следи интервал на назадничавост и фанатизъм.

Това се изяснява с обстоятелството, че тези правила са застрашени и с цел да не ги оспори, индивидът се вкопчва в тях още по-здраво.

Виното на младостта не се избистря с напредването на възрастта. Често то става дори по-мътно.

Гореспоменатите проявления се следят най-ясно при относително едностранчиви хора като възникването им може да бъде по-рано или по-късно във времето.

Последното се свързва с обстоятелството, че родителите на индивида са към момента живи. В такива случаи интервалът на младостта се удължава изкуствено. Този феномен съм следил основно при мъже, чиито татковци са дълголетни.

В тези случаи гибелта на бащата води до ненадейно – постоянно пагубно – съзряване.

Най-често невротичните проблеми в зрялата възраст са свързани с опита на хората да пренесат психологичните диспозиции на младостта през прага на „ благоразумната “ възраст.

Невротикът най-често е човек, който в никакъв случай не може да има нещата, които желае в сегашното,и по едно и също време с това в никакъв случай не може да се наслаждения на предишното.

Както на времето невротикът не е съумял да се измъкне от детството, по този начин и в този момент той не може да се раздели с младостта.

Той бяга от мрачните мисли за напредващата възраст и защото вероятността пред него му се вижда непоносима, заобикаля да гледа пред себе си.

Точно както дребното дете бяга от непознатото в света и човешкото съществувание, по този начин възрастният човек бяга от втората половина на живота си.

Той се държи като че ли от него се чака да извършва непознати и рискови задачи; или като че ли му предстоят жертви и загуби, които той не е подготвен да одобри, или като че ли живота му до този миг му е толкоз безценен, че той не би могъл да се оправи без него.

Дали в дъното на всичко това не стои страхът от гибелта? Това не ми се коства доста евентуално, тъй като кардинално гибелта е към момента надалеч във времето и на нея се гледа малко или доста в нереална светлина.

Опитът демонстрира, че в основата на всички усложнения в този временен интервал са дълбоките характерни проблеми в самата душа.

За да илюстрирам този развой ще дам образец с придвижването на слънцето такова каквото е в човешкото прекарване и в лимитираното човешко схващане. Сутрин то изгрява от нощното море на безсъзнателното и поглежда към необятният ярък свят, който лежи пред него и потегля да го превзема като се изкачва все по-високо.

С разширението на личното му поле на деяние провокирано от изгряването му, слънцето последователно открива своята значителност. В негова цел се трансформира най-високата допустима точка, от която залива в най-голяма степен света със своята берекет.

От тази позиция слънцето преглежда и своя заник. След апогея стартира залеза и той е тъкмо противоположното на всички идеали и полезности, които сме почитали „ сутринта “. Слънцето влиза в несъгласие със себе си. Изведнъж то би трябвало да стартира да черпи от лъчите си вместо да ги излъчва.

Един френски афоризъм обобщава гореказаното с цинично примирие: Да знаеха младите, да можеха старите…

За благополучие ние хората не сме изгряващи и залязващи слънца. И въпреки всичко има нещо сходно и да се приказва за утрото (пролетта) или вечерта (есента) на живота не е просто прочувствен диалект.

По този метод ние отразяваме психична истина, психичен факт, защото след средата на живота се трансформират даже телесни характерности – изключително при южните раси възрастните дами получават удебеляване на гласа и огрубяване на лицевото изражение, до момента в който при старците се вижда известна феминизация.

Мъжките полезности паралелно с тялото стартират да се трансформират в своята диаметралност. В първата половина от живота си мъжът употребява основно мъжкото си парче и в минимална или оскъдна степен – женското.

През втората половина от живота женското парче влиза в приложимост. Аналогичен е процесът при дамите. Тази промяна визира в доста по-голяма степен психологичното пространство в сравнение с физичното.

Често се случва мъже сред 40 и 50 години да си зарежат бизнеса и в този миг дамите им да наденат панталони и да открият малко магазинче, в което да употребяват мъжа си за момче за всичко. Голям % от дамите се отварят за обществени отговорности и обществена осъзнатост едвам след 40-тата си година.

Много постоянно тази промяна е съпроводена с разнообразни фамилни произшествия.

Най-лошото от всичко е, че даже интелигентни и образовани хора не са осведомени за опцията от сходни трансформации. С други думи, те навлизат във втората половина от живота си безусловно неподготвени.

Нещо повече, те навлизат в нея с неправилните упования, че техните истини и идеали ще им служат и отсега нататък както и досега.

Но ние не можем да изживеем следобеда на живота си съгласно „ утринната си стратегия “ – страхотните утринни неща са оскъдни вечер, което е било истина заран, вечер става неистина.

Възрастните хора би трябвало да знаят, че животът им не е поредност от напредък и проваляне, а неизбежни вътрешни процеси са в основата на тези спорни феномени.

За младежа е грях и заплаха да е прекомерно зает със себе си, само че за възрастния човек това е дълг и нужда.

След като е разпилявало лъчите си по света, слънцето се отдръпва и затваря с цел да освети себе си. Вместо това обаче доста възрастни хора избират да бъдат хипохондрици, доктринери, апологети на предишното или безконечни младежи – жалки заместители на самоозаряването, само че неизбежни последствия от заблудата, че втората половина от живота би трябвало да бъде ръководена от правилата на първата.

Човешките същества сигурно не биха живяли до 70-80 години, в случай че последните десетилетия от живота им нямаха значение за типа, към който принадлежат.

Следобедът на човешкия живот също има своето значение и не е просто неправилен придатък на виталното утро.

Първата половина на живота има значими задания свързани с развиването на индивида, адаптирането му към външния свят, продължението на рода и грижа за децата. Това са явно естествени цели.

Печеленето на пари, общественото битие, фамилията и потомството нямат нищо общо с културата. Културата е нещо оттатък естествените цели. Дали пък културата не е смисълът и задачата на втората половина от живота?

В примитивните племена старите хора съвсем постоянно са пазачи на тайните и законите, другояче казано, на културното завещание на племето.

Къде е мъдростта на нашите остарели хора – къде са техните секрети и прозрения? Повечето старци се пробват да се конкурират с младите. В Съединени американски щати като че ли идеалното държание за бащата е да бъде брат на сина си, а за майката – по опция по-малка сестра на щерка си.

Не знам каква част от това комплициране е реакция на предходно пресилване на достолепието на възрастта и каква част се дължи на подправени идеали.

Тези идеали несъмнено съществуват у хората, чиито цели са заложени в предишното, а не в бъдещето. Затова те непрестанно драпат да се върнат обратно. За тези хора е мъчно да се преориентират през втората половина от живота си към нови цели, разнообразни от тези през първата.

За доста хора е съдбовно да погледнат в предишното си. За тях е витално значимо да имат пред себе си план или цел. Затова най-популярните религии съдържат заричане за оттатъшен живот.

Това разрешава на смъртния човек да изживее втората половина от живота си със същата целенасоченост като първата. Но да вярваш в наши дни е толкоз мъчно изкуство, че изключително по-образованите хора мъчно биха намерили в това своето решение.

По отношение на безсмъртието има доста противоречащи си отзиви и никакви „ научни “ доказателства. Образованите хора знаят, че сходни доказателства са невъзможни. Ние просто нищо не знаем за това.

Това, което аз сигурно знам обаче е, че целенасоченият живот е по-добър, по-богат и по-здрав от безцелния, и че е по-добре да вървиш напред по течението на времето, в сравнение с обратно против него.

За психотерапевта един възрастен човек, който не може да си вземе довиждане с живота наподобява тъкмо толкоз слаб и беззащитен, колкото един млад мъж, който е некадърен да прегърне живота.

Обикновено става дума за една и съща детинска охота, за подобен боязън и твърдоглавие у единия и у другия.

Като доктор аз съм уверен, че е здравословно – в случай че мога да употребявам тази дума – човек да види в гибелта цел, към която да се стреми.

Бягството от гибелта е нещо нездраво и анормално, което лишава от втората половина на живота нейната цел.

В този смисъл смятам, че религиозното обучение е в благозвучие с психологичната хигиена. Ако пребивавам в къща, за която знам, че ще се срути над главата ми в околните две седмици, аз от самото начало ще мисля единствено за това.

Ако в противен случай, се усещам сигурен – то аз ще мога да повеждам естествен живот през това време.

От психотерапевтична позиция е потребно да се преглежда гибелта като преход – част от виталния развой, чиито параметри и дълготрайност са отвън рамките на нашето схващане.

От хилядолетия насам човешката душа има потребност да има вяра в отвъдния живот, както човешкото тяло има потребност от сол. Целите на лечението не ни оферират обходни пътечки, а ни водят тъкмо в средата на утъпкания от човечеството път.

Така ние мислим вярно за смисъла на човешкия живот, даже и да не разбираме това, което мислим.

Мисленето е почти тъждество, от което не може да излезе нищо повече от това, което сме вложили в него. Така работи интелектът.

Но оттатък него има мислене в първоначални облици – в знаци, които са по-стари от историческия човек, които са посяти в него от най-древни времена, и постоянно живи и непресъхващи у всички генерации построяват основите на човешката душа.

Да се живее пълноценно е допустимо единствено в естетика с тези знаци, мъдростта е точно връщане към тях.

Тук не става дума за религия, нито за знание, а за координиране на нашето мислене с първичните облици от несъзнаваното. Те са източник на всичките ни съзнателни мисли.

Една от тези първоначални мисли е концепцията за живот след гибелта. Науката и тези знаци са несъизмерими. Символите са належащо изискване за въображението, първоначални данни, чието право на битие науката не може да отхвърли.

Тя може да ги одобри за факт и да ги изследва (както да вземем за пример тироидната жлеза). Преди 19 век тази жлеза е считана за ненужна, защото просто предназначението й е било завалено. Би било късогледство от наша страна да назовем през днешния ден архетипите безсмислени. За мене те са нещо като психологични органи и аз се отнасям към тях доста деликатно.

Случвало ми се е да споделям на възрастни пациенти: „ Твоята визия за Бог или твоята концепция за величие е атрофирала, по тази причина твоя психологичен метаболизъм е смутен. “

Нека в този момент да се върнем на слънцето. Пътят, който то изминава, е дъга от 180 градуса, която е разграничена на четири елементи.

Първата четвърт е детството – етап, в който ние сме проблем за другите, само че към момента нямаме схващане за наши лични проблеми.

Съзнателните ни проблеми запълват втората и третата четвърт от живота ни.

В последния етап ние още веднъж сме необезпокоявани от нашето схващане и се трансформираме по-скоро в проблем за другите.

Въпреки многото разлики сред детството и старостта те имат нещо общо – потапяне в безсъзнателните психологични феномени.