Направихме живота счетоводна книга, Яворов би казал: стига! |
Фатално любен - съдбовно влюбен. Така приключва живота си геният Яворов. Съдбата го среща с Лора Каравелова. Търсил е любовта като избавление. Любовта на Лора се оказва крах.
Цял живот Яворов мечтае и написа за пристрастеност. Очаква заедността с обичана жена, с цел да излекува меланхолията, породена от дребнавия еснафлък на начеващия 20-и век. Време, в което освободителната романтика изтлява в дребнотемие и дребнодушие. Сметката засенчва идеала. Интересът клати феса. Новият индивидуализъм се оказва обезумял нарцисизъм. Не звучи ли познато? Мечтата за свята и чиста република е измечтана. Подобно на фантазията от 1989 година за свята и чиста народна власт. Да си стимулиран от блян или общо дело е станало съвсем толкоз неясно, колкото и през днешния ден. След опиянението на освободителните битки, за което Вазов приказва, българите все по-малко се усещат „ братя “. Все по-малко усещат свързващото между тях - общата идея. И това като че ли звучи познато… В ход е „ в началото струпване на капитал “.
Избуява парвенющина. Задълбочава се публичното разделяне на небогати и богати, на жители и селяни, на непознати и локални ученици. Всичко това опонира на Яворовото светоусещане. На потребността му да бъде част от общо, от национално дело.
На съчувствието му към всеки - към трагичната човешка орис изобщо. Още в гимназията усеща, че социалистическата концепция има нещо общо с това светоусещане. Идеята, че колкото по-щастливи спомогнеш да са всички към теб, толкоз по-щастлив е евентуално да бъдеш и самият ти. А не наопаки, както май стартира да се случва през днешния ден. Че от взаимност се печели, не се губи. Ботев му е блян – и като стихотворец, и като челник. В мравешките боричкания на своето съвремие Яворов нито желае, нито може да се впише. Липсва единствено жената-вдъхновителка, която да придружи и доразпали невероятния дух в невероятните му търсения.
Паметникът пред музея на Яворов (снимка: Иво Алексиев)
Появата на обичана жена чака да го направи приключен – а за какво не и идеален. С нейна помощ геният, който осъзнава в себе си, ще укрепне. Ще надмогне тежестта на прозаичната реалност. Заедно ще се извисят над мравуняка в търсене на логичен живот. Особено зрялата Яворова лирика е точно това - вътрешна битка за смисъл. Борба против чревоугодното дребнотемие на външния свят. Но тя е и още нещо - взаимност с болката на близък. Сказание, че болката е неотменна част от човешката орис. Поетът съумява да разпознае и опише субективни прекарвания на търсещия дух, непознати дотогава в българската литература. Затова е невероятен. Затова го четем. Стихотворението му „ Нирвана “ е образец за стихийно търсене на саморасъл гений:
НИРВАНА
Б. Пеневу
Спят безконечните води, безбрежните води — бездънни,
само че в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний в близост безсънни,
и тръпнем пред безмълвните им бездни.
Спят безконечните води, бездънните води — безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни…
И впиваме ний взор безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.
Предвечните води, всевечните води — кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни…
Но боязън ни е да пием, нас — страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.
Дневната на Лора и Яворов (снимка: Иво Алексиев)
Яворов не получава високо официално обучение. Семейството му няма нужните средства и след 9-и клас се постанова да напусне пловдивската гимназията, с цел да учи за свързочник. Чете и поставя старания самичък да се дообразова. Днес се превъзнасяме по „ доживотно учене “. Опияняваме се от дипломи, документи и научни степени. Осеяни сме с белези от калъпа на просветителна система. Забравяме, че прозорливите – наблюдателните, натрупат най-важните познания за живота отвън системата. Дали пък създателят Яворов не е избавен, като му е икономисан стягащият, опитомяващ шаблон? Дали точно незасегнатостта от дълго официално обучение не резервира стихията на гения му? Не резервира Яворов автентичен и самостоятелен, какъвто го знаем? Можем ли да си го представим питомен, впримчен в паяжини от аксиоми и политически коректности? Наплашен от учебни бюрократи и университетски „ престижи “, които Ницше и Шопенхауер обичат да назовават „ филистери “ или „ катедрени философи “…? Поезията му надали страда от дефицит на официално обучение. Замислете се, може ли някой от по-образованите му съвременници да се мери с езиковата виртуозност - за какво не и езикова просвета - на Пейо Яворов? Със сюжетността и изрече в неговата лирика? Още при появяването на първата му стихосбирка през 1901 година, озаглавена „ Стихотворения “, рецензията бързо осъзнава, че 23-годишният стихотворец от дълбоката провинция е събитие. В монографията си „ Българска литература от Освобождението до Първата международна война “ проф. Милена Кирова напомня:
„ Симптоматично е, че нито един от рецензентите не се пробва да съпостави Яворов с някой всред другите наши поети; ясно царува чувството, че Яворов е нещо друго, нещо друго от всичко, което сме имали до оня миг. “
Това, че публиката рано го афишира за звезда, на Яворов не стига. Не се разболява от самодоволството на днешните мъждукащи звездици, предизвикали здрача на съвремието. Яворов си остава безконечен въстаник. Романтичен въстаник като Ботев, Байрон, Гарибалди, Петьофи. В този смисъл съгласно мен остава човек на 19-и век. Винаги подготвен да грабне пушка, да навлече четнически облекла и - с риск за живота, да побегне към бойните полета на Македония. Прави го постоянно, когато битката ѝ за избавление има потребност от юнаци като него. Верен сателит е на Гоце Делчев, както и пръв негов биограф.
Това, което е тандемът Левски-Ботев в битката за избавление на България, е тандемът Гоце-Яворов в битката за избавление на Македония, споделя литературният критик проф. Михаил Неделчев. Дори в последната година от живота си, когато е ослепял след опита за самоубийство, Яворов не престава да служи на македонската идея. Тя е националното дело на неговото време. Писателят Михаил Кремен, който го приютява незабавно след изписването му от Александровска болница, споделя за постоянни срещи с Тодор Александров. Де ги през днешния ден такива юнаци? В Народното събрание? В министерствата? В медиите? В частния бизнес? В университетите? Моля да бъда извинен за неналичието на пълнота в изброяването…
Кабинетът на Яворов (снимка: Иво Алексиев)
Колко се отдалечихме от Яворов…! Направихме живота счетоводна книга. Духът се сви. Спаружи се. Превърна се в изчислителен център на доходи и разноски. Загубихме се в сметки. В нов монотеизъм за Бог обявихме Икономиката. „ Бог-Икономика повелява… “. „ Ръстът на Бог-Икономика изисква… “. „ Бизнесът - като синоним на Бог-Икономика – би трябвало да бъде удовлетворен… “. Или пък успокоен… Или поглезен… И т. н. Свръхрационалност ни лишава от емоционалност. Окастря заложеното ни човешко. Пресмятаме освен пари, а и усеща. Важно е повече да вземеш, в сравнение с да дадеш… Дали става въпрос за любов, деликатност, поддръжка, състрадание, благосклонност или каквото и да е – няма значение. Всичко осчетоводяваме, с цел да е несъмнено, че излизаме на „ облага “. Нали разбирате обаче, че някой с цел да е на облага, някой различен би трябвало да е дал…? Но когато всички се втурнат да печелят, не остават такива, които да дадат. Задружно обедняваме… Изстиваме един към различен. Какво ли би споделил Яворов?
Кушетката, на която Яворов лежи преди афектираната от ревнивост Лора да влезе и изиска пояснение
Запознавайки се с Лора, Яворов смята, че най-накрая е разкрил избавителната пристрастеност, която толкоз дълго е търсил. В оня миг нищо не подсказва, че тя ще го погуби. Съдбата е отредила да се срещнат две колкото привличащи се, толкоз и противоречащи си човешки същества. Яворов е приет стихотворец, само че и безпаричен, необигран, срамежлив провинциалист. Разчита на голия си гений. Никога не е охолствал. Изглежда и не му липсва. Винаги е живял чартърен в скромни ергенски квартири. Богатство търси и намира на първо място вътре в себе си и в духовното другарство с малцината определени. В свое писмо написа, че избира неговата обичана да е елементарна госпожица от народа. Лора е друга. Тя е глезена. Представителка на столичния елит. Дъщеря на тройния министър-председател Петко Каравелов. Образована е в пансион във Франция. Като знатна и изискана хубавица през 1909 година взима втора премия в първия у нас конкурс за хубост. Заедно с майка си Екатерина Каравелова е добре призната и в двореца. В книгата си „ Романът на Яворов “, която е най-важният източник за последните години от Яворовия живот, Михаил Кремен цитира Мара Белчева да споделя: „ …за нея нямаше мъж в България.
Яворов не можеше да ѝ се отдаде на капризите ѝ, нито беше много умен да я изведе на другия бряг… “. Въпреки това Лора е умна и сензитивна. По нейн метод като че ли е и идеалистка. За Яворов става значим събеседник, както и пръв редактор на текстовете му по време на едногодишния им брачен живот.
Столът, на който е закачен Яворовият панталон с револвера в задния джоб (снимка: Иво Алексиев)
Въпреки охолството, което ѝ е предоставила ориста, Лора не е щастлива. Майка ѝ - Екатерина Каравелова, е строга и властна. Еротиката, съгласно майчините показа, е нищо повече от непотребен каприз. След гибелта на бащата на Лора Петко Каравелов, Екатерина Каравелова смята за собствен дълг да откри за дъщерите си съпрузи от висшето общество. С това желае да резервира високия обществен статус на фамилията. Сметките ѝ обричат обаче на злощастие и Лора, и по-голямата ѝ щерка Виола. За брачен партньор на Лора е определен Иван Дренков - състоятелен юрист и перспективен политик от Демократическата партия, основана от татко ѝ Петко Каравелов. Ражда му дете, което кръщават Петко на името на популярния му дядо. В брака ѝ с Дренков обаче отсъства пристрастеността, за която Лора е мечтала. Когато синът ѝ Петко е единствено на 6 месеца, Лора бяга сама от брачна половинка си в Лондон. В следствие дочаква развода в Париж. Среща Яворов и се влюбва в него буйно. Вижда в поета и македонски бунтовник, въплъщение на фантазиите си. Спасение, от което незабавно се нуждае. Психиката на Лора обаче постоянно е била лабилна. Често я спохожда меланхолия. В последните години въздействие евентуално оказва и честата приложимост на кокаин. Пристрастява се към дрогата, откакто ѝ е предписана като болкоуспокояващо при интервенция в Париж.
Чувствителната и интелигентна, само че и несигурна в себе си жена страда от мъчителна ревнивост. Ревността ѝ помрачава фамилното благополучие.
Роклята, с която Лора е облечена, когато се прострелва (снимка: Иво Алексиев)
„ Искам всичко или нищо! “, в свое писмо ултимативно е декларирала на Яворов още преди да стане негова жена. Все ѝ се коства, че той не я обича задоволително. Не я обича по този начин, както на нея ѝ се желае. Дори не я ревнува задоволително. В лицето на 19-годишната Дора - брачна половинка на Михаил Кремен, Лора счита, че има съперничка. Става въпрос за същия този Михаил Кремен, който по-късно написа „ Романът на Яворов “. Вечерта преди самоубийството – на 29-и против 30-и ноември 1913 година – Лора и Яворов са поканени на посетители в дома на семейство Тихови. Там е и Михаил Кремен с … Дора. Лора е афектирана. Смята, че Яворов отделя на младото момиче прекомерно доста внимание. Около 2 ч. след среднощ съпрузите се прибират у дома. Щом остават уединено, Лора упорства да се изяснят. Яворов е раздразнителен от следващата сцена на ревнивост. Толкова постоянно е бил подлаган от жена си на незаслужени разпити. Отново пояснения измежду нощ... Вече е толкоз изтощен. Пили са значително вино.
Полегнал е на кушетката в кабинета си, готвейки се за сън. Разговорът евентуално не потегля добре. Ескалира. Прехвърчат искри. В някакъв миг Лора вижда револвера, който брачният партньор ѝ като член на управлението на Вътрешна македонска революционна организация постоянно носи със себе си. Грабва го и изпълва заканата. Самоубива се с изстрел в сърцето. Каприз ли е, страст или нехайство, в никакъв случай няма да разберем. Преди това неведнъж е заплашвала със самоубийство. Виждайки я, че издъхва, Яворов е обезверен. Осъзнава, че тя си отива, а не може повече да живее без нея. По-малко от час след изстрела, лишил живота на жена му, взема решение и той да постави завършек на живота си. Пише небрежно предсмъртна записка (виж снимката): „ Моята блага Лора се простреля сама. Ида и аз подиръ нея. Яворов “. След това изтръгва револвера от вкочаняващата се ръката на мъртвата и стреля в слепоочието си.
Оцелява, само че стартира прогресивно да ослепява. Бедата рядко идва сама. Скоро бива наклеветен и за палач на жена си. Жълтата преса, скалъпява съмнения, които подтикват авторитетното фамилията на Лора да заведе дело. Година по-късно Яворов осъзнава, че нищо повече не го задържа на този свят. Останал е кьорав, без средства. Парламентът отхвърля да удовлетвори молбата му за пенсия. Един по един другари и фенове го загърбват, повлияни от подозренията, че той е умъртвил Лора.
Яворов наново се взема решение на самоубийство. Поглъща отрова и стреля, захапвайки дулото на револвера. Този път съумява. Завършва Яворовата фантазия за споделена пристрастеност. Наместо парадайс намира край.
Бележката на Яворов преди първия опит за самоубийство (снимка: Иво Алексиев)
През сегашния сценичен сезон Театър „ 199 “ показва пиесата на Константин Илиев „ Нирвана “, съименничка на Яворовото стихотворение. Придържайки се усърдно към историческата истина, спектакълът пресъздава нощта на двойното самоубийство. Режисьорът Стилян Петров изследва обстановката, в която брачната двойка прекарва последния си час.
Разплита кълбото от събитията и страсти, провокирали нещастието. В описа личи блян към достоверност. Публиката като че ли е пренесена в мястото на събитието - в Яворовия кабинет в къщата на ул. " Г. С. Раковски " № 136, където съпрузите живеят чартърен. Днес там е музеят на Яворов. Именно в кабинета му първо Лора се самоубива, а след това самият Яворов прави първи опит. Той е единствено на 36. Лора – на 27. В ролята на поета е Деян Донков. Радина Кърджилова е Лора. В живота двамата артисти също са брачна двойка. Може би и по тази причина толкоз добре се превъплътяват в героите си…
(снимка: Иво Алексиев)
Цял живот Яворов мечтае и написа за пристрастеност. Очаква заедността с обичана жена, с цел да излекува меланхолията, породена от дребнавия еснафлък на начеващия 20-и век. Време, в което освободителната романтика изтлява в дребнотемие и дребнодушие. Сметката засенчва идеала. Интересът клати феса. Новият индивидуализъм се оказва обезумял нарцисизъм. Не звучи ли познато? Мечтата за свята и чиста република е измечтана. Подобно на фантазията от 1989 година за свята и чиста народна власт. Да си стимулиран от блян или общо дело е станало съвсем толкоз неясно, колкото и през днешния ден. След опиянението на освободителните битки, за което Вазов приказва, българите все по-малко се усещат „ братя “. Все по-малко усещат свързващото между тях - общата идея. И това като че ли звучи познато… В ход е „ в началото струпване на капитал “.
Избуява парвенющина. Задълбочава се публичното разделяне на небогати и богати, на жители и селяни, на непознати и локални ученици. Всичко това опонира на Яворовото светоусещане. На потребността му да бъде част от общо, от национално дело.
На съчувствието му към всеки - към трагичната човешка орис изобщо. Още в гимназията усеща, че социалистическата концепция има нещо общо с това светоусещане. Идеята, че колкото по-щастливи спомогнеш да са всички към теб, толкоз по-щастлив е евентуално да бъдеш и самият ти. А не наопаки, както май стартира да се случва през днешния ден. Че от взаимност се печели, не се губи. Ботев му е блян – и като стихотворец, и като челник. В мравешките боричкания на своето съвремие Яворов нито желае, нито може да се впише. Липсва единствено жената-вдъхновителка, която да придружи и доразпали невероятния дух в невероятните му търсения.
Паметникът пред музея на Яворов (снимка: Иво Алексиев)
Появата на обичана жена чака да го направи приключен – а за какво не и идеален. С нейна помощ геният, който осъзнава в себе си, ще укрепне. Ще надмогне тежестта на прозаичната реалност. Заедно ще се извисят над мравуняка в търсене на логичен живот. Особено зрялата Яворова лирика е точно това - вътрешна битка за смисъл. Борба против чревоугодното дребнотемие на външния свят. Но тя е и още нещо - взаимност с болката на близък. Сказание, че болката е неотменна част от човешката орис. Поетът съумява да разпознае и опише субективни прекарвания на търсещия дух, непознати дотогава в българската литература. Затова е невероятен. Затова го четем. Стихотворението му „ Нирвана “ е образец за стихийно търсене на саморасъл гений:
НИРВАНА
Б. Пеневу
Спят безконечните води, безбрежните води — бездънни,
само че в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний в близост безсънни,
и тръпнем пред безмълвните им бездни.
Спят безконечните води, бездънните води — безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни…
И впиваме ний взор безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.
Предвечните води, всевечните води — кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни…
Но боязън ни е да пием, нас — страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.
Дневната на Лора и Яворов (снимка: Иво Алексиев)
Яворов не получава високо официално обучение. Семейството му няма нужните средства и след 9-и клас се постанова да напусне пловдивската гимназията, с цел да учи за свързочник. Чете и поставя старания самичък да се дообразова. Днес се превъзнасяме по „ доживотно учене “. Опияняваме се от дипломи, документи и научни степени. Осеяни сме с белези от калъпа на просветителна система. Забравяме, че прозорливите – наблюдателните, натрупат най-важните познания за живота отвън системата. Дали пък създателят Яворов не е избавен, като му е икономисан стягащият, опитомяващ шаблон? Дали точно незасегнатостта от дълго официално обучение не резервира стихията на гения му? Не резервира Яворов автентичен и самостоятелен, какъвто го знаем? Можем ли да си го представим питомен, впримчен в паяжини от аксиоми и политически коректности? Наплашен от учебни бюрократи и университетски „ престижи “, които Ницше и Шопенхауер обичат да назовават „ филистери “ или „ катедрени философи “…? Поезията му надали страда от дефицит на официално обучение. Замислете се, може ли някой от по-образованите му съвременници да се мери с езиковата виртуозност - за какво не и езикова просвета - на Пейо Яворов? Със сюжетността и изрече в неговата лирика? Още при появяването на първата му стихосбирка през 1901 година, озаглавена „ Стихотворения “, рецензията бързо осъзнава, че 23-годишният стихотворец от дълбоката провинция е събитие. В монографията си „ Българска литература от Освобождението до Първата международна война “ проф. Милена Кирова напомня:
„ Симптоматично е, че нито един от рецензентите не се пробва да съпостави Яворов с някой всред другите наши поети; ясно царува чувството, че Яворов е нещо друго, нещо друго от всичко, което сме имали до оня миг. “
Това, че публиката рано го афишира за звезда, на Яворов не стига. Не се разболява от самодоволството на днешните мъждукащи звездици, предизвикали здрача на съвремието. Яворов си остава безконечен въстаник. Романтичен въстаник като Ботев, Байрон, Гарибалди, Петьофи. В този смисъл съгласно мен остава човек на 19-и век. Винаги подготвен да грабне пушка, да навлече четнически облекла и - с риск за живота, да побегне към бойните полета на Македония. Прави го постоянно, когато битката ѝ за избавление има потребност от юнаци като него. Верен сателит е на Гоце Делчев, както и пръв негов биограф.
Това, което е тандемът Левски-Ботев в битката за избавление на България, е тандемът Гоце-Яворов в битката за избавление на Македония, споделя литературният критик проф. Михаил Неделчев. Дори в последната година от живота си, когато е ослепял след опита за самоубийство, Яворов не престава да служи на македонската идея. Тя е националното дело на неговото време. Писателят Михаил Кремен, който го приютява незабавно след изписването му от Александровска болница, споделя за постоянни срещи с Тодор Александров. Де ги през днешния ден такива юнаци? В Народното събрание? В министерствата? В медиите? В частния бизнес? В университетите? Моля да бъда извинен за неналичието на пълнота в изброяването…
Кабинетът на Яворов (снимка: Иво Алексиев)
Колко се отдалечихме от Яворов…! Направихме живота счетоводна книга. Духът се сви. Спаружи се. Превърна се в изчислителен център на доходи и разноски. Загубихме се в сметки. В нов монотеизъм за Бог обявихме Икономиката. „ Бог-Икономика повелява… “. „ Ръстът на Бог-Икономика изисква… “. „ Бизнесът - като синоним на Бог-Икономика – би трябвало да бъде удовлетворен… “. Или пък успокоен… Или поглезен… И т. н. Свръхрационалност ни лишава от емоционалност. Окастря заложеното ни човешко. Пресмятаме освен пари, а и усеща. Важно е повече да вземеш, в сравнение с да дадеш… Дали става въпрос за любов, деликатност, поддръжка, състрадание, благосклонност или каквото и да е – няма значение. Всичко осчетоводяваме, с цел да е несъмнено, че излизаме на „ облага “. Нали разбирате обаче, че някой с цел да е на облага, някой различен би трябвало да е дал…? Но когато всички се втурнат да печелят, не остават такива, които да дадат. Задружно обедняваме… Изстиваме един към различен. Какво ли би споделил Яворов?
Кушетката, на която Яворов лежи преди афектираната от ревнивост Лора да влезе и изиска пояснение
Запознавайки се с Лора, Яворов смята, че най-накрая е разкрил избавителната пристрастеност, която толкоз дълго е търсил. В оня миг нищо не подсказва, че тя ще го погуби. Съдбата е отредила да се срещнат две колкото привличащи се, толкоз и противоречащи си човешки същества. Яворов е приет стихотворец, само че и безпаричен, необигран, срамежлив провинциалист. Разчита на голия си гений. Никога не е охолствал. Изглежда и не му липсва. Винаги е живял чартърен в скромни ергенски квартири. Богатство търси и намира на първо място вътре в себе си и в духовното другарство с малцината определени. В свое писмо написа, че избира неговата обичана да е елементарна госпожица от народа. Лора е друга. Тя е глезена. Представителка на столичния елит. Дъщеря на тройния министър-председател Петко Каравелов. Образована е в пансион във Франция. Като знатна и изискана хубавица през 1909 година взима втора премия в първия у нас конкурс за хубост. Заедно с майка си Екатерина Каравелова е добре призната и в двореца. В книгата си „ Романът на Яворов “, която е най-важният източник за последните години от Яворовия живот, Михаил Кремен цитира Мара Белчева да споделя: „ …за нея нямаше мъж в България.
Яворов не можеше да ѝ се отдаде на капризите ѝ, нито беше много умен да я изведе на другия бряг… “. Въпреки това Лора е умна и сензитивна. По нейн метод като че ли е и идеалистка. За Яворов става значим събеседник, както и пръв редактор на текстовете му по време на едногодишния им брачен живот.
Столът, на който е закачен Яворовият панталон с револвера в задния джоб (снимка: Иво Алексиев)
Въпреки охолството, което ѝ е предоставила ориста, Лора не е щастлива. Майка ѝ - Екатерина Каравелова, е строга и властна. Еротиката, съгласно майчините показа, е нищо повече от непотребен каприз. След гибелта на бащата на Лора Петко Каравелов, Екатерина Каравелова смята за собствен дълг да откри за дъщерите си съпрузи от висшето общество. С това желае да резервира високия обществен статус на фамилията. Сметките ѝ обричат обаче на злощастие и Лора, и по-голямата ѝ щерка Виола. За брачен партньор на Лора е определен Иван Дренков - състоятелен юрист и перспективен политик от Демократическата партия, основана от татко ѝ Петко Каравелов. Ражда му дете, което кръщават Петко на името на популярния му дядо. В брака ѝ с Дренков обаче отсъства пристрастеността, за която Лора е мечтала. Когато синът ѝ Петко е единствено на 6 месеца, Лора бяга сама от брачна половинка си в Лондон. В следствие дочаква развода в Париж. Среща Яворов и се влюбва в него буйно. Вижда в поета и македонски бунтовник, въплъщение на фантазиите си. Спасение, от което незабавно се нуждае. Психиката на Лора обаче постоянно е била лабилна. Често я спохожда меланхолия. В последните години въздействие евентуално оказва и честата приложимост на кокаин. Пристрастява се към дрогата, откакто ѝ е предписана като болкоуспокояващо при интервенция в Париж.
Чувствителната и интелигентна, само че и несигурна в себе си жена страда от мъчителна ревнивост. Ревността ѝ помрачава фамилното благополучие.
Роклята, с която Лора е облечена, когато се прострелва (снимка: Иво Алексиев)
„ Искам всичко или нищо! “, в свое писмо ултимативно е декларирала на Яворов още преди да стане негова жена. Все ѝ се коства, че той не я обича задоволително. Не я обича по този начин, както на нея ѝ се желае. Дори не я ревнува задоволително. В лицето на 19-годишната Дора - брачна половинка на Михаил Кремен, Лора счита, че има съперничка. Става въпрос за същия този Михаил Кремен, който по-късно написа „ Романът на Яворов “. Вечерта преди самоубийството – на 29-и против 30-и ноември 1913 година – Лора и Яворов са поканени на посетители в дома на семейство Тихови. Там е и Михаил Кремен с … Дора. Лора е афектирана. Смята, че Яворов отделя на младото момиче прекомерно доста внимание. Около 2 ч. след среднощ съпрузите се прибират у дома. Щом остават уединено, Лора упорства да се изяснят. Яворов е раздразнителен от следващата сцена на ревнивост. Толкова постоянно е бил подлаган от жена си на незаслужени разпити. Отново пояснения измежду нощ... Вече е толкоз изтощен. Пили са значително вино.
Полегнал е на кушетката в кабинета си, готвейки се за сън. Разговорът евентуално не потегля добре. Ескалира. Прехвърчат искри. В някакъв миг Лора вижда револвера, който брачният партньор ѝ като член на управлението на Вътрешна македонска революционна организация постоянно носи със себе си. Грабва го и изпълва заканата. Самоубива се с изстрел в сърцето. Каприз ли е, страст или нехайство, в никакъв случай няма да разберем. Преди това неведнъж е заплашвала със самоубийство. Виждайки я, че издъхва, Яворов е обезверен. Осъзнава, че тя си отива, а не може повече да живее без нея. По-малко от час след изстрела, лишил живота на жена му, взема решение и той да постави завършек на живота си. Пише небрежно предсмъртна записка (виж снимката): „ Моята блага Лора се простреля сама. Ида и аз подиръ нея. Яворов “. След това изтръгва револвера от вкочаняващата се ръката на мъртвата и стреля в слепоочието си.
Оцелява, само че стартира прогресивно да ослепява. Бедата рядко идва сама. Скоро бива наклеветен и за палач на жена си. Жълтата преса, скалъпява съмнения, които подтикват авторитетното фамилията на Лора да заведе дело. Година по-късно Яворов осъзнава, че нищо повече не го задържа на този свят. Останал е кьорав, без средства. Парламентът отхвърля да удовлетвори молбата му за пенсия. Един по един другари и фенове го загърбват, повлияни от подозренията, че той е умъртвил Лора.
Яворов наново се взема решение на самоубийство. Поглъща отрова и стреля, захапвайки дулото на револвера. Този път съумява. Завършва Яворовата фантазия за споделена пристрастеност. Наместо парадайс намира край.
Бележката на Яворов преди първия опит за самоубийство (снимка: Иво Алексиев)
През сегашния сценичен сезон Театър „ 199 “ показва пиесата на Константин Илиев „ Нирвана “, съименничка на Яворовото стихотворение. Придържайки се усърдно към историческата истина, спектакълът пресъздава нощта на двойното самоубийство. Режисьорът Стилян Петров изследва обстановката, в която брачната двойка прекарва последния си час.
Разплита кълбото от събитията и страсти, провокирали нещастието. В описа личи блян към достоверност. Публиката като че ли е пренесена в мястото на събитието - в Яворовия кабинет в къщата на ул. " Г. С. Раковски " № 136, където съпрузите живеят чартърен. Днес там е музеят на Яворов. Именно в кабинета му първо Лора се самоубива, а след това самият Яворов прави първи опит. Той е единствено на 36. Лора – на 27. В ролята на поета е Деян Донков. Радина Кърджилова е Лора. В живота двамата артисти също са брачна двойка. Може би и по тази причина толкоз добре се превъплътяват в героите си…
(снимка: Иво Алексиев)
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ