САЩ никога вече няма да доминират в света
Фарид Закария*,
Foreign affairs
През последните две години настъпи краят на американската надмощие. Ерата на американското владичество беше къса и бурна, продължи към три десетилетия и беше белязана с два преломни момента. Тя стартира с рухването на Берлинската стена през 1989 година Началото на нейния край стана друго срутване - Ирак през 2003 година След него последва муден крах. Но дали Съединени американски щати изгубиха особения си статут под въздействие на външни аргументи, или самият Вашингтон форсира своето проваляне с неприятните си привички и държание?
Преди всичко стартира подемът на Китай. Ако погледнем обратно, наподобява ясно, че в вероятност Пекин трябваше да стане единственият сериозен противник на Вашингтон, само че преди четвърт век това не беше толкоз явно. Макар Китай да бе почнал възхода си още през 80-те години, базовото равнище беше извънредно ниско. Само няколко страни можеха да устоят на високо движение на напредък над две десетилетия. Странната примес сред капитализъм и ленинизъм в Китай изглеждаше нежна, изключително след въстанието на площад Тянанмън. Но растежът на Китай продължаваше и той стана новата велика страна, притежаваща задоволително мощност и упоритости, с цел да се опълчи на Съединени американски щати.
Русия, от своя страна, се трансформира от слаба и незабележима страна при започване на 90-те години в реваншистка страна, в " третия непотребен ", задоволително остроумен и кадърен, с цел да прави подривна активност. Сега, когато се появиха два огромни световни играча, прекрачили границите на основаната от Съединени американски щати интернационална система,
светът навлезе в постамериканска фаза.
Днес Съединени американски щати са все по този начин най-могъщата страна на планетата, само че те съществуват в свят на световни и районни страни, които могат да се съпротивляват и постоянно това и вършат.
Терористичните офанзиви от 11 септември и ислямският тероризъм изиграха двойствена роля за упадъка на хегемонията на Съединени американски щати. Първоначално изглеждаше, че те подтикнаха Вашингтон и активизираха властта му. През 2001 година Америка, която бе все по този начин по-голяма икономическа мощ от идващите пет страни, взети дружно, усили разноските си за защита с съвсем 50 милиарда $ - това е повече от годишния боен бюджета на Англия. Когато Вашингтон реши да се намеси в Афганистан, множеството страни поддържаха акцията му, в това число и Русия. Две години по-късно, макар многочислените възражения, той към момента можеше да събере огромна интернационална коалиция за нахлуването в Ирак. Първите години на XXI век ознаменуваха най-високата точка на безспорната власт на Америка, когато тя се опита да пренареди изцяло разнообразни и ситуирани на хиляди километри страни като Афганистан и Ирак, макар неналичието на поддръжка и съществуването на дейна съпротива от останалата част на света.
Именно Ирак стана повратният пункт. Съединени американски щати започнаха война от кардинални съображения макар опасенията, които изказваше останалия свят. Те се пробваха да накарат Организация на обединените нации да утвърди задачата и когато в това отношение породиха затруднения, взеха решение да минат без поддръжката на тази организация. Те подцениха доктрината на Колийн Пауъл, ръководителя на Обединения комитет, шеф щабовете по време на войната в Персийския залив, че една война би трябвало да се стартира единствено в случай че става дума за жизненоважни национални ползи и е обезпечена цялостна победа. Администрацията на Буш настояваше, че огромната задача за окупацията на Ирак може да бъде решена посредством неголямо количество армия и мек метод. Казваха, че Ирак ще покрие разноските. И озовал се в Багдад, Вашингтон реши да унищожи иракската страна, като разформира армията му и почисти бюрокрацията. Само че това породи безпорядък и докара до лумване на въстаническо придвижване. Всяка от тези неточности можеше да бъде поправена. Но всички дружно те означаваха, че интервенцията в Ирак се бе трансформирала в скъпоструващ неуспех.
След 11 септември Вашингтон одобри значими, поредни решения, които не престават да му оказват въздействие, само че те бяха признати небрежно и от боязън. Изглеждаше, че над него бе надвиснала смъртна заплаха: трябваше да се направи всичко допустимо, с цел да отбрани себе си - от нахлуването в Ирак до неимоверното нарастване на разноските за вътрешната сигурност и потреблението на мъчения.
Светът виждаше страна, която се бе сблъскала с тероризма, с който други живееха от доста години, само че се замята като ранен лъв, нарушавайки интернационалните договорености и правила. През първите две години администрацията на Джордж Буш излезе от огромен брой интернационалните съглашения спрямо всяка предходна администрация. (Несъмнено този връх бе обичай при президента Доналд Тръмп.) Поведението на Америка в чужбина по време на администрацията на Буш подкопа моралния и политическия престиж на Съединени американски щати, тъй като остарели съдружници като Канада и Франция въобще не бяха подготвени да одобряват същността, вътрешното наличие и стила на американската външна политика.
И по този начин, кое подкопа господството на Америка - появяването на нови кандидати или умората на империята? Вероятно и двете.
Подемът на Китай бе едно от тези тектонични придвижвания
в живота на интернационалната общественост, които подкопават неоспоримото предимство на всеки един хегемон, колкото и изкусна да е неговата дипломация.
Но с Русия нещата стояха по-сложно. Днес не всички помнят, че при започване на 90-те години съветските водачи бяха цялостни с решителност да трансфорат страната си в демократична народна власт, в европейска страна и един тип съдружник на Запада. Кой изпусна Русия е тематика за обособена публикация. Но би трябвало да се означи, че Вашингтон в никакъв случай не се е отнасял в действителност съществено към въпроса за сигурността на Русия. Америка пое пътя на внезапно и бързо разширение на НАТО, само че то продължаваше неразумно, без вземане предвид с уязвимостта на Русия. Днес си коства да се зададе въпросът кои сили спомагаха най-вече за подема на Путин и неговата външна политика? Несъмнено това бяха вътрешни сили, само че дейностите на Съединени американски щати имаха нездравословно въздействие, подгрявайки реваншистките настроения в Русия.
Най-голямата неточност от времето на " еднополюсния миг " в връзките с Русия, пък и с останалия свят, бе че Съединени американски щати просто не желаеха да се занимават с другите. При Джордж Буш-старши както Белият дом, по този начин и Конгресът не горяха от предпочитание да подхващат старания за преобразуването на Русия, не бяха заинтригувани от нова версия на " Плана Маршал " или от дейното им присъединяване в тази страна. През 90-те години политиците на Съединени американски щати към момента желаеха да трансформират света, само че евтино. Те не разполагаха с политически капитал или запаси, с цел да се раздават и дават пари. Това бе една от аргументите, заради които Вашингтон постоянно даваше един и същи съвет на другите страни:
шокова терапия на стопанската система и мигновена народна власт.
Нещо, което да е по-сложно или последователно, или, с други думи, нещо, което да наподобява на това по какъв начин самият Запад бе либерализирал своята стопанска система и бе демократизирал своята политика, се обявяваше за недопустимо.
Администрацията на Тръмп още повече повреди външната политика на Съединени американски щати. Той е националист, протекционист и популист, решил, че преди всичко би трябвало да е Америка. Но най-важното, което направи бе, че се отдръпна от външната политика. Главната специфичност на външната му политика е нейната липса.
Правилото за разширение на демократичната надмощие наподобява просто: да бъдеш по-либерален и по-малко могъщ. Но прекомерно постоянно и по прекомерно очевиден метод Вашингтон преследваше личните си ползи, отблъсквайки съдружниците и настройвайки съперниците.
Съединени американски щати не банкрутираха и не се трансфораха в прекомерно раздута империя. Те остават единствена по рода си и най-могъща страна на планетата. Те ще продължат да оказват голямо въздействие върху света - повече от всяка друга страна. Но те повече няма да преобладават в интернационалната система, както беше в продължение на съвсем три десетилетия.
*Препечатваме със съкращения публикацията на Фарид Закария, оповестена в американското сп. " Форийн афеърс ". Заглавието е на " Дума "
Foreign affairs
През последните две години настъпи краят на американската надмощие. Ерата на американското владичество беше къса и бурна, продължи към три десетилетия и беше белязана с два преломни момента. Тя стартира с рухването на Берлинската стена през 1989 година Началото на нейния край стана друго срутване - Ирак през 2003 година След него последва муден крах. Но дали Съединени американски щати изгубиха особения си статут под въздействие на външни аргументи, или самият Вашингтон форсира своето проваляне с неприятните си привички и държание?
Преди всичко стартира подемът на Китай. Ако погледнем обратно, наподобява ясно, че в вероятност Пекин трябваше да стане единственият сериозен противник на Вашингтон, само че преди четвърт век това не беше толкоз явно. Макар Китай да бе почнал възхода си още през 80-те години, базовото равнище беше извънредно ниско. Само няколко страни можеха да устоят на високо движение на напредък над две десетилетия. Странната примес сред капитализъм и ленинизъм в Китай изглеждаше нежна, изключително след въстанието на площад Тянанмън. Но растежът на Китай продължаваше и той стана новата велика страна, притежаваща задоволително мощност и упоритости, с цел да се опълчи на Съединени американски щати.
Русия, от своя страна, се трансформира от слаба и незабележима страна при започване на 90-те години в реваншистка страна, в " третия непотребен ", задоволително остроумен и кадърен, с цел да прави подривна активност. Сега, когато се появиха два огромни световни играча, прекрачили границите на основаната от Съединени американски щати интернационална система,
светът навлезе в постамериканска фаза.
Днес Съединени американски щати са все по този начин най-могъщата страна на планетата, само че те съществуват в свят на световни и районни страни, които могат да се съпротивляват и постоянно това и вършат.
Терористичните офанзиви от 11 септември и ислямският тероризъм изиграха двойствена роля за упадъка на хегемонията на Съединени американски щати. Първоначално изглеждаше, че те подтикнаха Вашингтон и активизираха властта му. През 2001 година Америка, която бе все по този начин по-голяма икономическа мощ от идващите пет страни, взети дружно, усили разноските си за защита с съвсем 50 милиарда $ - това е повече от годишния боен бюджета на Англия. Когато Вашингтон реши да се намеси в Афганистан, множеството страни поддържаха акцията му, в това число и Русия. Две години по-късно, макар многочислените възражения, той към момента можеше да събере огромна интернационална коалиция за нахлуването в Ирак. Първите години на XXI век ознаменуваха най-високата точка на безспорната власт на Америка, когато тя се опита да пренареди изцяло разнообразни и ситуирани на хиляди километри страни като Афганистан и Ирак, макар неналичието на поддръжка и съществуването на дейна съпротива от останалата част на света.
Именно Ирак стана повратният пункт. Съединени американски щати започнаха война от кардинални съображения макар опасенията, които изказваше останалия свят. Те се пробваха да накарат Организация на обединените нации да утвърди задачата и когато в това отношение породиха затруднения, взеха решение да минат без поддръжката на тази организация. Те подцениха доктрината на Колийн Пауъл, ръководителя на Обединения комитет, шеф щабовете по време на войната в Персийския залив, че една война би трябвало да се стартира единствено в случай че става дума за жизненоважни национални ползи и е обезпечена цялостна победа. Администрацията на Буш настояваше, че огромната задача за окупацията на Ирак може да бъде решена посредством неголямо количество армия и мек метод. Казваха, че Ирак ще покрие разноските. И озовал се в Багдад, Вашингтон реши да унищожи иракската страна, като разформира армията му и почисти бюрокрацията. Само че това породи безпорядък и докара до лумване на въстаническо придвижване. Всяка от тези неточности можеше да бъде поправена. Но всички дружно те означаваха, че интервенцията в Ирак се бе трансформирала в скъпоструващ неуспех.
След 11 септември Вашингтон одобри значими, поредни решения, които не престават да му оказват въздействие, само че те бяха признати небрежно и от боязън. Изглеждаше, че над него бе надвиснала смъртна заплаха: трябваше да се направи всичко допустимо, с цел да отбрани себе си - от нахлуването в Ирак до неимоверното нарастване на разноските за вътрешната сигурност и потреблението на мъчения.
Светът виждаше страна, която се бе сблъскала с тероризма, с който други живееха от доста години, само че се замята като ранен лъв, нарушавайки интернационалните договорености и правила. През първите две години администрацията на Джордж Буш излезе от огромен брой интернационалните съглашения спрямо всяка предходна администрация. (Несъмнено този връх бе обичай при президента Доналд Тръмп.) Поведението на Америка в чужбина по време на администрацията на Буш подкопа моралния и политическия престиж на Съединени американски щати, тъй като остарели съдружници като Канада и Франция въобще не бяха подготвени да одобряват същността, вътрешното наличие и стила на американската външна политика.
И по този начин, кое подкопа господството на Америка - появяването на нови кандидати или умората на империята? Вероятно и двете.
Подемът на Китай бе едно от тези тектонични придвижвания
в живота на интернационалната общественост, които подкопават неоспоримото предимство на всеки един хегемон, колкото и изкусна да е неговата дипломация.
Но с Русия нещата стояха по-сложно. Днес не всички помнят, че при започване на 90-те години съветските водачи бяха цялостни с решителност да трансфорат страната си в демократична народна власт, в европейска страна и един тип съдружник на Запада. Кой изпусна Русия е тематика за обособена публикация. Но би трябвало да се означи, че Вашингтон в никакъв случай не се е отнасял в действителност съществено към въпроса за сигурността на Русия. Америка пое пътя на внезапно и бързо разширение на НАТО, само че то продължаваше неразумно, без вземане предвид с уязвимостта на Русия. Днес си коства да се зададе въпросът кои сили спомагаха най-вече за подема на Путин и неговата външна политика? Несъмнено това бяха вътрешни сили, само че дейностите на Съединени американски щати имаха нездравословно въздействие, подгрявайки реваншистките настроения в Русия.
Най-голямата неточност от времето на " еднополюсния миг " в връзките с Русия, пък и с останалия свят, бе че Съединени американски щати просто не желаеха да се занимават с другите. При Джордж Буш-старши както Белият дом, по този начин и Конгресът не горяха от предпочитание да подхващат старания за преобразуването на Русия, не бяха заинтригувани от нова версия на " Плана Маршал " или от дейното им присъединяване в тази страна. През 90-те години политиците на Съединени американски щати към момента желаеха да трансформират света, само че евтино. Те не разполагаха с политически капитал или запаси, с цел да се раздават и дават пари. Това бе една от аргументите, заради които Вашингтон постоянно даваше един и същи съвет на другите страни:
шокова терапия на стопанската система и мигновена народна власт.
Нещо, което да е по-сложно или последователно, или, с други думи, нещо, което да наподобява на това по какъв начин самият Запад бе либерализирал своята стопанска система и бе демократизирал своята политика, се обявяваше за недопустимо.
Администрацията на Тръмп още повече повреди външната политика на Съединени американски щати. Той е националист, протекционист и популист, решил, че преди всичко би трябвало да е Америка. Но най-важното, което направи бе, че се отдръпна от външната политика. Главната специфичност на външната му политика е нейната липса.
Правилото за разширение на демократичната надмощие наподобява просто: да бъдеш по-либерален и по-малко могъщ. Но прекомерно постоянно и по прекомерно очевиден метод Вашингтон преследваше личните си ползи, отблъсквайки съдружниците и настройвайки съперниците.
Съединени американски щати не банкрутираха и не се трансфораха в прекомерно раздута империя. Те остават единствена по рода си и най-могъща страна на планетата. Те ще продължат да оказват голямо въздействие върху света - повече от всяка друга страна. Но те повече няма да преобладават в интернационалната система, както беше в продължение на съвсем три десетилетия.
*Препечатваме със съкращения публикацията на Фарид Закария, оповестена в американското сп. " Форийн афеърс ". Заглавието е на " Дума "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ